Договорът създава автономно, зависимо княжество България с християнско правителство и правото да има войска. Окончателните граници на Княжеството трябва да се определят от смесена руско-турска комисия.

Територията на България трябвало да обхваща земите от река Дунав по новоустроената сръбска граница и оттам по западната граница на казата Враня до планината Карадаг. Оттам границата ще мине по западните граници на казите Куманово, Кочани, Калканделен до Кораб планина. След това границата се спуска на юг по Черни Дрин и после по западната граница на казите Охрид, Старово и Корча стига до планината Грамос. Оттам границата тръгва на изток през Костурското езеро, стига до река Мъгленица и се спуска до Солунския залив. Границата заобикаля Солун и през езерото Бешик гьол излиза на Орфанския залив. От Буру гьол границата извива на север към Родопите до Чепеларе, откъдето завива на изток и се спуска по Арда, после минава през Източна Тракия до Черно море, като оставя Одрин в Османската империя, а Лозенград, Люлебургас и Малко Търново – в България. Границата напуска морския бряг при Мангалия и през Добруджа излиза на Дунава при Расово. Това са границите според член 6 на договора.

Територията на новото княжество България обхваща Видинско, Врачанско, Търновско, Русенско, Силистренско, Варненско, Софийско, Пиротско и Вранско в Поморавието, почти цяла Македония, без най-южните области, части от Косово, Качаник и Албания, Корчанско, част от Източна Тракия и Южна Добруджа.

Начело на държавата трябва да застане княз, който да бъде свободно избран от народа, утвърден от Високата порта и одобрен от Великите сили. Никой член на властващите в Европа династии не може да седне на българския престол. Събрание от български първенци, свикано в Пловдив или Търново, трябва да обсъди и приеме основен закон на страната, по примера на тези в Дунавските княжества от 1830 г. Това в казано в член 7 на договора.

Османските войски трябва да напуснат държавата, а руските да останат още две години, според члед 8 от договора. Уточняват се и въпросите, свързани с наличието на османски държавни, обществени и лични имоти в България и плащането на годишния данък на княжеството към Портата, които са посочени в Член 9, 10, 11.

Не сте ли забелязали, че Сан Стефано съвсем не звучи на турски, нищо, че се намира близо до Истанбул? Това име е свързано седна забележителна дата от нашата история 3 март. но въпросът е за името, нали?

И така Сан Стефано е предградие на Истанбул. От 1926 г. селището е започнало да се нарича Йешилкьой. От тогава се е въвело в законодателството правило всяко населено място в Турция да има турско име.

В Османската империя такова правило е нямало. Било е прието империите да не сменят имената на градовете, които завземат, с малки изключения. Истанбул също не е турско име, а гръцко.

Сан Стефано по византийско време бил Айос Стефанос, т.е.Свети Стефан. През 1203 г. рицарите от Четвъртия кръстоносен поход акостирали в селището. И понеже им било трудно за произнасят гръцкото название на мястото, те го превели на родния си език Сан Стефано. Така останало да се нарича още дълго време.

Санстефанският мирен договор среща неодобрението на съседните на княжество България балкански държави.

Сърбия иска Видин и изявява претенции за Македония. Подтиквана от Австро-Унгария, Сърбия насочва стремежите си за териториално разширение на изток. Сърбите искат да възстановят териториите на „Велика Сърбия“ от времето на Стефан Душан. По негово време в пределите на сръбската държава влиза цялата македонска област, с градовете Щип, Велес, Горна Джумая, Белоградчик, Кюстендил и други.

Румъния също не остава доволна от договора. Граф Игнатиев и румънският крал Карол, разговарят по спорните въпроси още през февруари 1878 г. Тогава монархът протестира относно преминаването на Южна Бесарабия в Русия и на Северна Добруджа в Румъния. Според него така се нарушава целостта на румънския народ. По този начин румънската държава получава чужди земи с чуждо население.

Гърция също недоволства относно включването на Македония и Тракия в българската държава.

По-късно тези несъгласия дават отражение и на Берлинския конгрес.

Домът, в който е подписан Санстефанският мирен договор, вече не съществува. Показва се един остатък от дувар, който сега се намира под малък паркинг в центъра на истанбулския кв. “Йешил кьой”.

Това била руина от дома, където са положени подписите под документа. Тази част се забелязва и на прочутата снимка на румънския придворен военен фотограф, чеха Франц Душек.

На пожълтялата фотография се виждат строени войници пред красива къща. Ако попитате стари цариградски българи, те ще ви кажат, че там е подписан договорът, но тази къща вече не съществува.

Но не в тази къща е подписан договорът. Тази сграда действително има историческа стойност, защото там е бил настанен главнокомандващият руската армия, великият княз Николай Николаевич, брат на императора Николай Втори.

Там е бил и неговият щаб. Тази къща е била на Аракел Дадиян, арменец, чието семейство от векове еслужело при турските султани.

Но ето каква е действителната картината, сглобена от спомените на тримата съвременници на станалото в Сан Стефано. Великият княз Николай Николаевич и свитата му пристигат в Сан Стефано на 12 февруари 1878 г.

Търсят представителна къща и отсядат в дома на Аракел Дадиян. Той е арменец, макар че Заур Магриев твърди, че е грузинец от Мингрелското княжество, чиито велики князе са носили името Дадияни.

За граф Игнатиев и останалите се търси друга къща. В нея са протекали сложните преговори с турците. В къщата е трябвало да има условия за работа, маси, столове, пособия за писане.

Нещо, което не се е намирало във всеки турски дом през тези години. Така стигат до къщата на някоя си г-жа Нериман. Тя е била на крайбрежието, на по-малко от километър от конака на Аракел Дадиян.

Тази къща е интересната за нас, българите. В нея на 19 февруари е подписан договорът. В мемоарите си граф Игнатиев разказва как мудните преговори най-накрая приключили.

През целия ден князът настоявал да бързат и да подпишат договора точно на този ден, когато в Русия честват годишнината от възкачването на императора, неговия брат, на престола.

“Най-после, едва в 6 следобед договорът можа да бъде подписан”, пише граф Игнатиев. Подписите са положени и той яхва коня си, за да отиде и да докладва на великия княз. Той го чака на площада пред къщата на Дадиян, където се разиграва сърцераздирателната сцена.

Трудно е да се определи мястото, където е била къщата на Нериман. Морето се е отдръпнало назад. Там сега има красив крайбрежен парк.

Оказва се, че именно тогава на 3 март е въведена като правило дузпата.

Измислил я ирландецът Уилям Маккръм. Той бил бизнесмен и вратар на местен отбор.

Първоначално дузпата била наречена „ирландска измишльотина“ или „вратарска глупост“.

Едва по-късно самите британци се убедили, че в правилото има смисъл и на 3 март 1891 г. дузпата била въведена официално в правилата на играта.