Тази година Слави продаваше Новогодишни елхи. Погледът му бе привлечен от една странна двойка.

Съпругът бе слаб, а жена му бе доста привлекателна, но носеше дрехи втора употреба.

Двамата оглеждали скъпите елхи, но бързо преминаваха нататък.

– Виж тази е добра от едната страна, но от другата няма листа, – жената посочи с ръка една от елхите.

– Тази също не е в добро състояние и има същия дефект, – отбеляза мъжът.

Двамата тихо се съвещаваха известно време, след което мъжът се обърна към продавача:

– Тези две елхи можете ли да ни продадете на цената на едната.

Слави не се двоуми. Той добре разбираше, че трудно би продал тези елхи, за това се съгласи.

Няколко дни по късно Слави премина покрай дома на тази двойка.

Елхата им изглеждала пълна и имаше добра форма.

Той почука на вратата и попита:

– Как го направихте?

Мъжът се усмихна и обясни:

– Завързахме двете елхи заедно, като оставихме голите им страни да се докосват. Така клоните на дърветата се пресякоха едни в други, правейки ги да изглеждат едно цяло.

– Значи това е вашата тайна, – почеса се по главата Слави. – Купихте две дървета с недостатъци, които никой не би взел. Събрахте ги заедно и така създадохте нещо красиво.

Същото важи и за брака.

Не бихме могли да намерим перфектен съпруг или съпруга. Всеки от нас има толкова много несъвършенства.

Ако може двамата да се подкрепят и приемат несъвършенствата си, могат да изградят един красив брак.

Симо бе напълно сериозен, когато попита Таньо:

– Вие напълно ли се допълвате с жена си?

Въпросът му не бе изненада, очакваше се скоро да сключи брак с едно много красиво момиче.

– Завършеността идва само от Христос, – поклати глава Таньо. – Това, от което бракът наистина се нуждае, не е завършеност, а безкористност.

– Безкористност? – Симо тръсна глава неразбиращо.

– Спомням си времето, когато с жена ми тепърва се опознавахме, – започна да разказва Таньо. – Трябваше да купя билети за опера. Дори нямах представа, какво е това. Чувствах се като слон в порцеланов магазин.

Симо леко се усмихна, но не каза нищо.

– Същата вечер задавах твърде много въпроси, – продължи невъзмутимо Таньо.

– Искал си да я впечатлиш? – попита Симо.

– Не, – отрече Таньо, – по-скоро се опитвах да я опозная. Исках да науча какво обича, какво я стимулира да върви напред и какво е важно за нея.

– Интересно, – Симо наклони главата си на една страна.

– Това е безкористност в действие, – уточни Таньо. – Оттогава тя прави същото за мен. Разпитва ме за марки мотоциклети. Ходи с мен на състезания по мотоциклетизъм. Интересува се от конски сили, както и аз.

– Май трябва и аз да го приложа, – повдигна вежди Симо.

– Открих следното, – Таньо замълча за малко, а след това добави. – Бракът става по-силен, когато спрем да гледаме навътре и започнем да обръщаме поглед навън. Тогава се освобождаваме от „Какво печеля аз от това?“ и се съсредоточваме върху „От какво има нужда съпругът или съпругата ми?“.

Симо само тежко въздъхна.

– Не винаги е лесно, – засмя се Таньо, – но си заслужава.

На света трябва да гледаме като място, за което да питаме: „Къде мога да служа?“, а не „Какво мога да получа от него?“ Тогава ставаме по-съгласувани с Божието намерение, а семействата ни стават по-здрави и устойчиви.

Търсенето на това какво мога да направя, за да направя този брак по-пълноценен за моя партньор, има способността да даде невероятни плодове.

Петър и Даниела катастрофираха. На тях им се размина, но почина пет годишната им дъщеря, която пътуваше с тях в колата.

Мъката, болката и чувството за вина можеше всецяло да ги погълне.

Техни приятели се стараеха да ги утешават и насърчават, но загубата бе необратима.

Димо наскоро бе загубил сина си също в автомобилна катастрофа.

Той видя опечалените лица на Петър и Даниела, приближи се към тях и каза:

– Бъдещето с дъщеря ви, ще бъде много по-велико от миналото с нея.

Това даде сила на опечалените родители.

Смъртта сякаш отнема всичко.

Те няма да видят как дъщеря им тръгва на училище, постъпва в университет, жени се и има деца.

Всичките им мечти бяха погребани, но на небето те ще се сбъднат, защото Бог е обещал „възстановяване на всички неща“.

Нека това обещание ви промени относно униние, скръб и раздяла.

В продължение на петдесет и осем години Джон не чуваше музика, смях, дори и гласовете на другите.

– Толкова ми се иска да чуя тези, които обичам, – казваше често Джон.

Един ден синът му съобщи:

– Татко, може да ти се направи операция, която ще накара звуковите вълни да заобиколят нефункциониращата част на ухото ти, след което те ще отиват директно в слуховите нерви.

Джон се зарадва са тази възможност.

И той се подложи на тази операция.

Слуховият апарат не можеше да бъде прикрепен и активиран, преди подуването в ушите му да спадне, за това лекарите нямаха представа дали операцията е минала успешно.

Минаха шест седмици.

Тогава бе прикрепи слуховия апарат.

Лекарят помоли съпругата на Джон:

– Кажете му нещо.

Тя приближи съпруга си и нежно каза:

– Обичам те.

Джон се усмихна.

Първите думи, които този мъж успя да чуе, бяха думи на любов.

Живот изпълнен с любов, изпълва семейството с радост.

Нека думите ни пораждат Божията любов в семейството ни.

Марко не обичаше да ходи на училище.

В къщи майка му го попита:

– Защо мразиш училището? Знанията, които получаваш там, ще ти бъдат необходими в живота.

– Уроците по алгебра, граматика и периодичната таблица ме отегчават, – отговаряше Марко навел глава.

Но това момче обичаше да си стои в къщи.

През лятото Марко ходеше на работа с баща си. Той бе само на 15 години, но знаеше всичко за цимента, дърводелството и как да измаже една стена.

На тези умения, които усвояваше с баща си, той не можеше да се насити.

Каква е разликата между училище и строителство?

Любовта.

Защо Марко обичаше едното, а мразеше другото?

Защото любовта подхранваше знанията за едното, но не и за другото.

Това е много важен въпрос.

Какво обичаме?

Ние ценим това, което обичаме.

Ако обичаме истината и мъдростта, ще ги търсим като скъпоценно злато.

Те ще ни пазят.