Бе тиха вечер. Множество хора се бяха събрали на едно място. Очите им сияеха. Нещо важно се случваше.

Всички бяха вперили поглед в Младенеца.

– Това е Той, – възторжено с умиление прошепна Зарко.

Сърцето му бе изпълнено с радост. Той се обърна към приятелката си Диляна, която също се усмихваше и гледаше бебето.

– Знаеш ли кого държи Мария?

Диляна едва долавяше гласа му, но само кимна с глава.

– Разбираш ли? – продължи разпалено Зарко. – Авторът на благодатта сега е пред нас без възраст. Той е само на няколко минути.

Диляна отново дари с усмивка приятеля си и продължи хода на мислите му:

– Представи си, Този, Който се е разхождал между звездите има крака, като нашите, но те са още твърде слаби, за да ходят сега.

– Виж юмручето Му, а е задържал в ръцете Си океаните, – добави Зарко.

– Това, които е научил от Отца Си, ще ги предаде на нас хората, – завъртя се радостно Диляна.

– И най-важното, – Зарко вдигна показалеца си нагоре, – Този, Който никога не се е препъвал, ще понесе греха ни и ще ни замести на кръста.

– Нека се радваме, – плесна с ръце Деница, – защото днес ни се роди Спасител, Който е Христос Господ.

Виждаха го често да носи малък съд с масло и където чуеше поскърцване, намазваше пантите на вратите.

За повечето хора дядо Матьо бе странен човек.

Други му се присмиваха:

– Ненормален, изкуфял старец.

Но той не им обръщаше внимание. Вървеше и смазваше, улеснявайки пътя на онези, които вървяха след него.

Тези, които най-много се надсмиваха над дядо Матьо в нищо не успяваха.

Именно на такива трябваше да се прибави масло на радост, за да усетят по-осезаемо Божията нежност и грижа.

Не се бавете и още от сутринта се огледайте. Можете да помогнете на някой.

Маслото на насърчението има голямо значение за този, който е обезкуражен. Думите за утеха смекчават живота на отчаяните.

Може би ти се предоставя възможност само сега да се срещнеш с този човек, а после пътищата ви да се разделят.

За това приложи маслото на милостта и смекчи острите и твърдите ръбове на грешния му живот. Направи ги по-гъвкави и меки, за да приемат изкупителната благодат на Спасителя.

Не забравяй, че нежната дума е като слънчев лъч за опечалено сърце.

Бе необичайно дъждовно. От време на време дъждът преминаваше в сняг, но не се задържаше на земята. Тя все още бе топла.

Асен настигна Добромир и както винаги реши му се подиграе. Той знаеше, че съученикът му е християнин.

– Наистина ли Емануил означава Бог с нас? – попита ехидно Асен.

– Да, – отговори Добромир.

– Виж какво е на земята, – описа кръг с ръката си Асен, – поквара, предателства, общо казано навсякъде цари зло.

– За това Исус, Божият Син, се роди като човек, а след това на кръста понесе греха на всички ни, – отбеляза Добромир.

Асен остана безмълвен.

– Бог държи на децата Си, – продължи Добромир. – Любовта Му не отнема свободата ни, а ни освобождава от страха.

– И защо Господ е нужно да прави това? – подигравателна усмивка цъфна върху лицето на Асен.

– Защото ни обича, – топло отвърна Добромир.

– Кои по-точно?

– Всички хора. Той ни призовава да се покаем, за да изгуби смъртта властта си над нас.

Очите на Добромир искряха, а Асен бе навел глава.

Стефан забеляза, че приятелят му Росен в последно време много се е променил. Виждаше го умислен и мрачен, а кажеше ли му някой нещо, отвръщаше грубо.

– Сигурно нещо го измъчва, – каза си Стефан. – Трябва непременно да поговоря с него.

Стефан внимателно се приближи до приятеля си и попита:

– Какво става с теб? Не мога да те позная. Навярно имаш проблеми.

– Няма какво да ти обяснявам, – сопна му се Росен. – Приключих с Бога.

Стефан се досещаше за какво Росен е ядосан на Господа, за това само добави:

– Но Той не е свършил със теб.

– Не ми говори за ад или рай, – още по-ожесточено реагира Росен.

– Аз не съм ти съдия, – кротко отговори Стефан. – Това оставям на Него.

Росен жлъчно се изсмя и предизвикателно се изплю на земята.

– Не знам всички отговори, но Му се доверявам, – заяви спокойно Стефан.

– Да бе, Оня ни наблюдава с лупа от облаците и ни хвърля в ямата с огън ако се провиним, – саркастично отбеляза Росен.

– Не бързай с изводите си, – посъветва го Стефан. – Опитай се да Го опознаеш по-добре. Тогава трудните въпроси ще получат лесни отговори.

– Наслушах се и се нагледах. Достатъчно ми е. Точка, нищо не искам от Него, – възмущението кипеше с пълна пара у Росен.

– Със сигурност Бог не е приключил със теб, – наблегна Стефан.

Росен махна с ръка и тръгна.

На Стефан нищо друго не му оставаше, освен да се помоли за приятеля си.

Такава тъмна нощ скоро не бе имало. Виктор се мяташе в своето безсилие и безизходица.

– Така не може да се живее повече, – крещеше той и преобръщаше всичко наопаки в стаята си. – Има ли смисъл само да вегетирам? Ще сложа край на живота си.

Извади ръждясалия пищов на баща си, забравен под миндера кой знае от кога.

Виктор скоро го бе открил, а сега щеше да му послужи. Бе го проверил, имаше един патрон в цевта.

Младият мъж приближи дулото на пистолета до слепоочието си и натисна спусъка. Нервността му или по-скоро страха разтрепери ръката му и той не уличи мястото, но се нарани.

Съседите чуха изстрела и извикаха бърза помощ и полиция.

Завариха го окървавен, но жив. Откараха го в един лечебен център.

На другия ден, когато се събуди, Виктор разбра, че е попаднал в християнски център на лечение.

Той притисна бинтованата си глава с ръце и започна да се смее неудържимо.

– О не, Господи, Ти подиграваш ли ми се? Аз исках да се самоубия, не вярвам, че съществуваш. А Ти ме домъкна в този христ…..- задави се от възмущение Виктор – център.

Виктор лежа там три дена и накрая реши да приключи всичко и да не създава на никого главоболия.

Тогава се случи нещо невероятно. В стаята, където лежеше Виктор влезе мъж, който попита:

– Има ли някой тук който иска да се самоубие?

Виктор трепна. Очите на влезлият се заковаха в него.

– Съветвам те да преосмислиш нещата, – добави мъжът. – Бог те обича и иска да живееш.

– За това ли дойдох тук, – Виктор крещеше неудържимо, – за да ми кажете, че Бог ме обича…?

И се разплака.

Този ден Виктор се раздели с атеизма си.

До скоро смяташе, че идеята за личен Бог е пълна глупост, но в сърцето си знаеше, че събитията не се бяха стекли случайно.

Това послание бе изпратено директно към него.

Виктор осъзна и възторжено произнесе:

– Той е любящ и е загрижен за мен. Бог ме обича.