Утро. Светло е и мирише на пролет. Странно на двора е като лято. Независимо от светлинната, спуснатите щори създават впечатление, че навън е нощ.
Тя побърза да стане, да се умие и да се приведе в ред. И ето я пред нас, съвсем открита. По това време на деня тя е такава, каквато е. Обикновенно оставаше сама със мислите си.
Всичко, което си мислеше в момента бе свързано с неопределимото желание да снеме маската на безразличието и апатичността от своето лице. Искаше й се да премахне унинието. Защо да не живее по-ярък и живописен живот от този, който живееше сега?
Бавно вдигна ръцете си към лицето, а в същото време си мислеше: „Струва ли си да махна маската от лицето си“? Може да бъде много болезнено.  Навярно тя е сраснала с истинското й лице.
След като събра волята си, тя направи първия напън. На тези места, къде успя да свали маската от лицето си окончателно, кожата закърви силно. Лицето й бе в белези и ожулвания. Болката, която изпита от видяното, бе много по-голяма от тази, която изпита при сваляне на маската. Страшно е да видиш себе си без маска, целия в белези.
За да не измъчва душата си тя решила да надене нова, по-весела маска „Маската на надеждата“. С нея тя вярваше, че ще стане по-весела и жизнерадостна.
И така тя заживя с тази маска по цял ден. Въпреки това новата маска предизвикваше мазоли и подсещаше за старите рани. Носенето на тази маска всеки ден, ставаше все по-трудно и по-трудно. Но момичето като че ли нехаеше за това. Нали всички са добре и са щастливи, нека я виждат и нея щастлива.
Тя си даде обещание да бъде все така, но не можа да сдържи обещанието си. Един ден маската започна да кърви и да се разрушава. Тези болки бяха още по-жестоки, отколкото преди, но девойката не им обърна внимание.
Когато от лицето й не останало нищо върху, което да надена поредната маска тя се замисли.
Възможно е да е била красива. Кой знае, какво е било истинското й лице? …Но ние познаваме само това лице, което бе покрито с белези….

Те са направени от стъклопласти и спират разрушението на стените при средни по сила земетресения. Не позволяват парчета от стената да паднат на пода при удар.
Материала на тези покрития е изпитан на макети, построени на стоманена платформа върху площ от 35 кв. м. Стените покрити с този материал са издържали на удари от земетресения, при които други сгради се разрушили.
Покритията се състоят от два компонента: здраво фибростъкло и гъвкав полипропиленов материал. Влакната са сплетени в четири посоки. Така се разпределя равномерно енергията по цялата стена и се предотвратява разрушаването.
Разликата с предишните покрития се състои в специалното лепило, с което се прикрепват към стената. То е създадено на базата на полиуретан. В лепилото се използват компоненти с водородни връзки. При земетресение водородните връзки се разрушават, но се установяват нови.
За сега покритието е само за тухлени къщи. По въпроса за бетонните стени немските специалисти продължават да работят.

През последните 6 години мъж живее рамо до рамо с хищник.
Шест години жителят на Мелитопол е възпитавал вълчицата Улим. Той я е спасил от унищожена вълча бърлога. Тогава тя е била съвсем малка и сляпа.
Улим е на 6 години и тежи 35 кг. Храни се с месо. За година изяжда половин тон месо.
Заедно със нея живеят вълкодави. Те са привикнали един към друг. Заедно ходят на разходка нещо, което в природата е невъзможно.
Спасената вълчица признава спасителя си и непрекъснато доказва верността си към него.  Александър е уверен, че по-предан и добър приятел от вълчицата няма.
Това е толкова необикновено приятелство.

Във филма „Аватар“ е показана планета с необикновени растения и животни, които имат необичайна окраска в синьо.
Скоро в градовете на Северна Америка започнаха да се появяват сини дървета. Вина за това  има художникът Константин Димопулос.
Проектът „Преди експлозията“ разтърси целия свят. Едно момиче и нейните последователи със собствените си ръце украсили града, в който живеят, правейки го по-ярък, по-красив, по-необичаен и колоритен, само с ръкоделията си.
Подобен по замисъл е и проектът на Димопулос. Той не е облякъл дърветата в прежда, а ги е разкрасил със син цвят.
Разбира се, той го прави с чисти бои на водна основа, които се отмиват от първия дъжд или вода от маркуч и се преработват в природата за няколко дни без да оставят след себе си вредни вещества.
Първата такава инсталация със сини дървета е създадена в рамките на Биенале 2011 г. във Ванкувър. След това, художникът успява да украси дървета пред правителствени сгради в различни американски градове, включително Сиатъл и Вашингтон.
Смисълът на проекта „Сини дървета“ се заключава в акцентиране на вниманието върху изсичането на гористи масиви по Земята.
Константин Димопулос със своето творчество иска да покаже колко са важни дърветата за нас, че те са свещени за цялата ни планета.

Марк Твен е бил убеден, че на смъртното си легло ще съжаляваме за две неща, недостиг на любов и малко пътешествия.
Ако любовта се чака с години, да организираш днес свободното си време не е проблем. Сегашните туристи желаят да преживеят нещо незабравимо, екстремално дори в ледовете.
В категорията на такива туристически атракции е ледника Перито Морено, намиращ се в южната част на Патагония.
Националният парк Лос Гласиарес е разположен на югоизток от аржентинската провинция Санта Крус. Той привлича вниманието на туристите не случайно.  Много идват тук, за да видят уникално природно явление.
Периодично ледникът Перито Морено се преобразува във вид на буквата L  и образува естествена преграда, която разделя водоема на две части. Нивото в изолираната част на езерото може да бъде 30 метра по-високо от основната й част. Съответно, ледената стена не може да издържат на такова налягане на водата и се разбива с трясък!
Тези катаклизми се появяват неравномерно, от един път в годината до един път на десет години. От 1917 г. това се е случвало 21 пъти до сега.
Трудно можем си представим, какви емоции са имали тези, които са станали свидетели на такова грандиозно събитие!