Този дом ще бъде с автономна система за поддържане на живота. Проектът е предназначен за използване в райони, където няма енергийни ресурси, земетръсни зони и места с повишено морско равнище. Такова здание може да плава по вода.
Според проектът, домът ще бъде във формата на купол с централна опора. Надземната част ще достига височина 30 метра.
Предполага се, че сградата е оборудвана със системи за намаляване на емисиите от въглероден диоксид, събирането и използването на дъждовна вода и рециклиране на отпадъци. Вътре зданието ще бъде озеленено за производство на кислород.
Авторите на проекта твърдят, че използването на типови сборни елементи и свръхлеки строителни материали ще позволи бързо да се издигнат такива сгради. Предполага се, че те могат да бъдат приспособени за различни функции, като жилища, търговски или индустриални площи.

„Понеделник….“ – болезнена мисъл, която бележи сутринта на първия ден от седмицата.
С ненавист гледам звънящия будилник. Обещавам си: “ Поне още пет минутки ще полежа“. Изведнъж скачам, минали са цели 20 минути. Закъснявам! Ужас!
Бягам в галоп до банята. По пътя събарям всичко, в което мога да се спъна. Настъпвам по опашката мирно спящата котка и в бързината улавям недоволния й поглед.
Стигайки до душа и сякаш чувам котката да мърмори: “ В краката си трябва да гледаш..“
Оглеждам се в огледалото и изтръпвам от ужас пред рошлата, която ме гледа от там. Бързо измивам зъбите и лицето си. Някаква натрапчива мисъл минава през главата ми, че отново няма време за закуска.
Тичам към гардероба. По пътя се спъвам в котката. Обличам се и ругая всички копчета, които бягат изпод пръстите ми и не искат да влязат в илиците. Чорапите отново ги няма. Къде съм ги оставила? За една жена е убийствено да обува чорапогащник. Защо ли? Не ме питайте…пак бримка.
Набързо прокарвам гребена през косата си и тичам с чантата в ръка към асансьора. Излизам от входната врата и забелязвам, че съм по пантофи.
Връщам се назад и роптая:
– Пак е понеделник..ох, тежък ден..
Не обичам понеделниците и това е. Как защо? Трябва да ставам рано и да ходя на работа и то след като съм имала два почивни дни. Обичам работата си, но не в този ден. Тогава ми действа подтискащо.
В понеделник сутрин обикновено съм тъжна, смачкана и недоволна. В този ден всичко изтървам, почти нищо не успявам да направя и се разстройвам.
Да, понеделник е един обикновен ден. Е, може и да го обикна. Само трябва да си изменя отношението към него.

Канада пусна последното пени. Последната монета от един цент е излязла от поточната линия на 4 май.
Според министърът на финансиите разходите за производство на монети са много големи. Както отбелязва главния финансист на Канада, прекратяването на производство на монети е правилно решение от гледна точка на икономиката.
За едно пени нищо не може да се купи, но с отказа за производството му се икономисват 11 милиона долара на година. Ръководителят на държавната хазна предполага, че канадците ще употребят своите останали монети за благотворителност.
Пуснатите монети ще продължат да работи до тогава, докато са в ръцете на населението.
Сеченето на монети започва в началото на 20 век. През последните 5 години монетния двор е произвеждал по 7 тона едноцентови монети годишно.
Последната изсечена монета ще се запази в музея. Тя няма да се пуска в обръщение.

След като използвате чадъра, обикновено водата попада върху дрехите ви или другите предмети наоколо.
Но това не може да се случи с чадър, който може да се обърне обратно.
Той може да функционира като обикновен чадър, да ви защити от дъжд или слънце без да съсипва вещите ви.

Толкова рано, а тя тръгна към болницата с болки. Гледаха се с мъжа си и не знаеха какво да мислят.
– Нали детето трябваше да се роди след три месеца. Какво става. – тревожно повтаряше  жената.
Приеха е. Упоиха я. Мъжът крачеше нервно в коридора. Времето се точеше бавно. Сякаш измина цяла вечност.
Болката бе голяма. Детето се бе родило мъртво. Мъжът наведе глава и затвори мъката си дълбоко в сърцето. Когато съобщиха на жената, която току що се бе събудила след упойката, тя само прехапа устни и две едри сълзи замъглиха очите й.
Тъга и мъка беше обхванала двамата, които не успяха да станат родители. Но те събраха сили и решиха да се сбогуват с малката.
Служителят изнесе малко дървено сандъче оформено, като ковчег. Жената трепна, а сълзите само това и чакаха. Започнаха да се изливат в неспирен поток.
– Сърцето ми ще се пръсне, – с бола каза жената.
Пое дълбоко дъх и бавно повдигна капака. Тя видя първо една малка ръчичка, а след това и лицето на детето. Не можеше да задържи повече мъката си и се разрида силно.
Изведнъж се чу слаб детски вик. Жената се ослуша. Разбирайки, че звукът идва от ковчега, тя отскочи уплашено. Тогава мъжът пристъпи решително към детето и видя как то бавно отваря очи. Той извика:
– Тя е жива!
Сълзи, прегръдки, усмивки…
Родителите на оцелялото по чудо момиченце решиха да я кръстят Луз Малагрос, което на испански се превежда като „чудна светлина“. Да това беше радостен лъч в техния живот.