Веднъж Конфуций обсъждал с учениците как трябва да се отнасяме към хората.
Първият ученик казал:
– Ако някой проявява добро отношение към мен, аз също ще бъда добър към него. Но ако не е добър към мен, аз ще бъда лош с него.
Конфуций казал:
– Така постъпват безнравствените хора.
Втори ученик казал:
– Ако някой се отнася добре с мен и аз ще му отговоря с добро. Но ако не е добър, аз ще се постарая да го насоча по пътя към доброто.
Конфуций казал:
– Така се отнася човек към приятелите си.
Трети ученик казал:
– Ако се отнасят добре към мен и аз ще се отнасям така към тях. Но ако не са добри към мен, аз все още ще остана добър към тях и ще ги насоча към добрия път.
Конфуций казал:
– Така обикновено хората се отнасят с най-близките си. Ако така искрено се отнасяш към хората, ти си открил истинския път, по който трябва да вървиш.

Отскоро синът ми изобщо не искаше да ходи на училище особено в дните, когато имаха физическо възпитание. Такива часове той имаше три пъти в седмицата, но се притесняваше и в другите четири дни. Съботите му бяха свободни. Тогава той изпадаше във възторг.
Страхуваше се от помощник-учителя по гимнастика. А това е още една опасност, която трябва да се предотвратява, затова се срещнах с него.
— Той не се опитва да победи — твърдеше с укор помощник-учителя за момчето ми,
— Сигурен съм, че той полага всички усилия.
— Той не иска да изпревари този, с когото се състезава.
— Предполагам, че характерът му е такъв — промърморвам извинително.
— Не е такъв характерът му, господин Милев  — настоява учителят. – Липсва му истинският състезателен ду х. Не полага всички усилия, за да спечели. Няма воля за победа.
— Няма да му я създадем, като се заяждаме с него. — позволявам си да кажа несмело с най-невинния глас, на който съм способен.
— Аз не се заяждам с него, — протестира той горещо. — Опитвам се да бъда в помощ.
— Той се бои от вас, господин Ников. Някога обичаше часовете по гимнастика, радваше се да участвува в игрите. Когато беше малък, винаги обичаше да играе. Вече не обича и изобщо не иска да ходи на гимнастика.
Разбирайки, че сега предимството е на моя страна и продължавам по-уверено:
— Опитвам се да намеря начин, по който да направя положението тук по-лесно за него.
— А как е той в къщи?
— Добре. Когато не се притеснява, че ще идва тук.
— Не бива да правите нещата по-лесни за него. Той трябва да се научи да успява.
— В какво? В катеренето по въже ли?
— Тук се налага да го прави. Ще му се налага и на други места.
— Къде?
— В гимназията. Може би и в армията. Ако иска да напредне, ще трябва да прави доста неща, които не му харесват.
— Не искам да споря с вас.
— Аз също.
— Опитвам се да му помогна. Искам да намери изход от създалото се положение.
— Аз му помагам — заявява учителя. — Опитвам се да го окуражавам, господине, искам да побеждава. Той няма воля. Когато е напред в някоя от щафетите, знаете ли какво прави? Започва да се смее. Наистина. После забавя скоростта си и изчаква някое от момчетата да го настигне. Можете ли да си представите? На другите момчета от отбора това не се харесва. Нима това е начинът, по който трябва да се проведе едно състезание?
— Не — аз поклащам глава и се опитвам да прикрия усмивката си. – „Браво, дребосък“, иска ми се да извикам на висок глас. Но от това на момчето ми няма да му стане по-леко. — Предполагам, че не.
Държа се кротко, смирено и с уважение.
— Нужно ли е той да се надбягва? — питам аз. – Потискам стремежа си да бъда саркастичен. — Не може ли децата да правят нещо друго? Или поне той?
— Животът е суров, господине — философски обобщава учителя. — Той трябва да се научи да надминава всеки друг. Това е един от уроците, които се опитваме да му преподадем днес, за да го подготвя за утре. Може би го пришпорвам прекалено много. Но това е само за негово добро. По-добре е да бъде прекалено трудно, отколкото прекалено лесно. Поне понякога.
— Но той е просто дете, не е ли така? — отговарям аз и се преструвам, че се смея снизходително.
— Той е на девет години.
— Нима това е много?
— Това е времето, когато трябва да се научи какво е отговорност и дисциплина.
— Не бих искал да споря с вас.
— Аз също. Той трябва да се научи да гледа всяко предизвикателство в лицето.
— Той полага усилия. Полага много усилия.
— Не може ли да го освободите за известно време, ако ви помоли? Може би той ще си възвърне малко от увереността. Ако не играе поне няколко дни.
— Опитвам се да му помогна.
— Кажете му, че изглежда малко уморен — нещо такова.
— Високо ценя съветите ви. Радвам се, че проявявате разбиране.Готов съм да направя същото, за да помогна на всяко дете.
В същност този учител се оказа изумително добър човек, а аз не смятах, че е способен да бъде така великодушен и внимателен към момчето ми.
Скоро след това синът ми каза:
— Вече не трябва да правя нищо по гимнастика — продължава момчето ми с въодушевление. — Дори в игрите мога да не участвувам. Докато сам не поискам.
И от този ден нататък момчето ми се успокои. Но това естествено не трае дълго. Отначало то се наслаждаваше на отсрочката, радваше се на безделието, отдаваше се на блаженството в училище и в къщи. Смяташе че много лесно се е измъкнало, дори мислеше, че другите трябва да му завиждат. Но не стана така. Всяко чудо за три дни. Не след дълго изведнъж, настъпва промяна. Увереността му се изпарява и то започва нерешително да се лута. Проумяваше, че не иска да бъде различно от другите.
Момчето ми поиска да бъде като здравите деца, да е част от групата, макар че нямаше високо мнение за групата и не изпитваше радост от това, което правят в нея. Не му харесва да го причисляват към онези, които са слаби и осакатени, да бъде отлъчено. Затова спря да се преструва, че е уморено, че куца, че го боли гърло и отиде при учителя си и му каза, че отново се чувствува добре.
И се хвърля доброволно в игрите и надбягванията, упражнения на успоредка, катерене по въже, които продължаваше да мрази, но е готово да понася, защото не можеше да обяви, че го бива за всичко това. И сега то реве като лъв и се бори като тигър, тича като невестулка и покорно повтаря „хай-де-наш-те, хай-де-наш-те“, като един усърден млад човек.
Чух го да казва:
– Господин Ников….. вече казва хубави неща за мен. Днес вкарах четири точки — казва ни друг път. — В отбора съм на второ място.
И момчето ми научава, че не представлява особена трудност да бъде достатъчно добро във всички видове спорт, ако притежава истинска воля за победа, може би и в гимнастиката, ако положи усилия. Не е на първо място по нищо, но е достатъчно способно, което му е приятно, а тези, които заемат първите места, го харесват и вече искат да бъде от техния отбор. Те са по-яки, по-едри хлапета, но сега момчето ми е заедно с тях.
В щафетите и баскетбола гледа да застане срещу някой дебеланко от другия отбор, когото знае, че превъзхожда. Изпитва угризения заради дебеланкото и му е жал за него. Но все някой ще трябва да победи тоя дебеланко, защо да не го победи то? Причината не е в това, че иска да прави добро впечатление, а по-скоро защото не иска да прави лошо впечатление.
Всъщност вече не се притеснявам, че момчето ми не иска да бъде първенец.

Странен човек беше. Като че ли прекалено много се отъждествяваше с хората изпаднали в беда. Мисля, че затова раздаваше сладкиши и дребни пари на другите, за които смяташе, че ги искат. Той знае какво е да жадуваш за нещо. И жадуваше заедно с тях.

Помня как зяпваше невярващо и учудено сакати и недъгави, гърбави, джуджета, еднокраки, едноръки или хора с деформирани крайници. Отгатвах мислите му. Без да знае какво им се е случило, той се боеше да не му се случи и на него, а не винаги бе лесно да му се обясни това. Не можеш да го убедиш, че никога няма да пострада от нещастен случай или да се разболее тежко.
Забелязвам, че избягва да ги гледа в упор. Случваше се ръката или крака му да замръзнат в някаква неестествена поза или да се сгърчват, когато беше близо край тях.
Един ден го попитах:
— Защо искаше да му дадеш нещо?
Пред нас стоеше човек, неестествено навел глава, а погледа му бе безизразен, отсъстващ. В мислите си бе някъде другаде.
— Почувствах се щастлив — заявява той, като сви рамене и примижа на слънцето.

Изглеждаше леко притеснен и смутен.
— Тъй ли?
— А когато се чувствувам щастлив — продължава той, — обичам да давам. Лошо ли е това?
— Никак. Радвам се, че си бил щастлив. А защо беше щастлив?
— Защото знаех, че ще му дам парите. — Той спира за малко и се смее нервно. — После като разбрах, че това ме прави щастлив, прииска ми се да дам монетата, защото бях щастлив, че ще я дам.
Усмихнах се, но дълбоко в себе си разбирах, че е прав. Ние ставаме истински щастливи, когато разбираме, че трябва да дадем и го правим.

През 1832 г. първенците на Градец, начело с Руско чорбаджи, успели да издействуват разпореждане от русенския валия Мехмед Саид до сливенския местен управител Садък ага „да поправят черковата си“.
Каквато те в същност са нямали. И то с условие да не е „нито с един пръст повече от старите размери“.
На мястото на „папаз еви“ или поска къща, жителите на Градец вдигнали църквата „Свети пророк Илия“.
Тя е била изградена от камък с дебели стени и малко на брой тесни прозорци, приличащи на бойници. С други думи, освен религиозното си предназначение тя е имала и отбранително-стратегически характер. Нейното освещаване по всяка вероятност е станало през 1856 г., ако се съди по някои от иконите и най-вече по тази на Дева Мария от ляво на главния вход на олтара, която носи дата 24 март 1856 година….
Тази църква е просъществувала малко време. Малка по размери, с пропукани стени, тя е била съборена и през 1882 г. е започнало строителството на сегашната църква.

Човекът и змията си живеели добре. Той в къщата, тя сред камъните на дувара. Случило се обаче веднъж, че змията ухапала детето на човека. Хукнал той с брадвата подире й. Е, не могъл да я убие, но успял да отсече опашката й. Минало време, поотлежала скръбта на човека и той един ден рекъл на змията да турят пепел на миналото и да заживеят в предишния сговор. А тя, натежала от мъдрост през годините, подала глава между камъните и му отговорила:
– Не се лъжи, човече. Докато ти гледаш гроба на детето си, а аз отрязаната си опашка, между нас приятелство не може да има.