Разбрах какво се случва с Дони много преди другите и се свих в себе си, но не казах на никого. По-късно, когато другите започнаха да забелязват разни неща и да правят колебливи, плахи заключения, аз ги опровергавах категорично. Не исках това да излезе вярно. Усещах как бъдещето се разклаща пред мене. Имах чувството, че ако никой не говори за това, то няма да стане. И грешах.
Той закъсня със сядането, трудно се изправи, по-късно проходи, не можеше да тича. Беше зле с координацията на движенията.
Смятахме, че е тромав и когато се олюляваше, спъваше и падаше, му се радвахме като на новородено пале или жребче. Сега на движенията му липсва хармония. Не прави усилие да отваря широко челюстите си, когато се опитва да говори.
Опитите му да говори приличат на титаничен гърч. Жилите му се изопват и издуват, иска ми се да престане да го прави. Може обаче да отваря устата си достатъчно широко, когато яде, когато се смее или просто ако иска да вдигне шум.
Макар че не зная каква причина има да се смее, освен когато си играя с него, протягам му нещо и си дръпвам ръката, но после… е не по-малко готов да заплаче.
С него вече не могат да се играят, дори обичайните детски игри. Когато се опитвам да го занимавам, чувствувам се безпомощен и той започва да плаче. Измъквам се с болка. Яд ме е и на него, и на себе си. Струва ми се, че поне бих могъл да направя нещо по-добро за него.
Веднъж бях неприятно изненадан, когато дъщеря ми изтърси:
— Дали това, че Дони ми е брат — иска да знае дъщеря ми с полунастоятелен тон, — ще ми попречи при намирането на съпруг?
— Не, разбира се, че не — объркано й отговарям.
— Откъде накъде? — войнствено я напада жена ми.
Тя е шокирана и вбесена от зададения без заобикалки въпрос. Дъщеря ми се обръща към мене, за да разбере истината:
— Ще ми попречи ли?
— Да не си решила да се омъжваш? — питам я аз весело и шеговито.
— Виждаш ли, пак избягваш да ми отговориш?
— Би трябвало да се срамуваш — казва й жена ми, — че това изобщо ти е дошло на ум.
Дъщеря ми настойчиво продължи:
— Дали хората ще си мислят, че и моите деца ще станат такива?
Жена ми зяпна от учудване.
— Как можа да го изречеш! — рязко я сгълчава тя. — Та той е твой брат!
— Точно затова се тревожа. Не мога ли поне да попитам?
— За бога, остави я на мира! — викнах и се обърнах към жена си с гневен поглед. — И аз се тревожа за същото.
— Би трябвало да се засрами. Той не е нещо, от което трябва да се срамуваме.
— Щом като не е нещо, от което да се срамуваме, защо винаги се срамуваме, когато е край нас?
— Не е вярно.
— Вярно е. Винаги ме изкарваш виновна заради него.
— Не те изкарвам. Празни приказки.
Какво можех да обясня на това дете. Нима можех да й кажа, че хората са лицемерни и егоистични? Не всеки може да приеме чуждата недъгавост или лудост. Дори и да останат малко с такива хора, не могат да прикрият чувството си на отвращение.

Какъв страхотен удар! Сякаш огромна скала се бе стоварила с грохот върху празното  място.
— Нещо се случи! — развълнувано извика един хлапак и изтичва нататък, за да види по-добре.
В търговския център се бе събрала тълпа. Една кола се бе изплъзнала и сега стоеше на тротоара. Витрина от дебело стъкло бе разбита.
Момчето ми лежеше на земята. Крещеше от болка и страх, разперило ръце и крака в неестествена поза, а от раните и по лицето му струеше кръв. Тя се стичаше през ръкава на ризата му. Изведнъж ме видя и протегна към мене ръка. Беше обзето от паника. Аз също.
— Татко!
Момчето ми умираше. Невероятен ужас. На лицето му се четеше изумление. Не можех да издържа това. И то не можеше. Притисна се към мене. Молеше ме с поглед да му помогна. Писъците му бяха пронизителни. Не можех да гледам спокойно такава агония, такъв страх. Трябваше да направя нещо. Притисках лицето му още по-силно към гърдите си. Прегръщах го с двете си ръце. Стисках го здраво.
Някаква пелена ме обгърна…Когато дойдох на себе си седях в болницата.
— Смъртта — каза лекарят — е настъпила вследствие на асфиксия. Момчето е било задушено. Има повърхностни разкъсвания по главата и лицето, ожулване на бедрото и дълбока рана на ръката. Нищо повече. Дори далакът му не е бил засегнат.
Това ме изтръгна от унеса. Нещо влажно изпълни очите ми. Не се задържа там, а бавно тръгна по бузите ми и започна да се стича като внезапно избликнал извор…
– Каква нелепост, – едва отрониха напуканите ми устни, – Тони-ииии, – изтръгна се мощен вик от гърдите ми….

Обвивките на мозъка ми са три и общото им наименование е менинги. Те го покриват от външната страна.
Най-вътрешната се нарича pia mater. Тя представлява нежна, влакнеста и богата на кръвоносни съдове мембрана.
Чувствувам налягане от вътрешната й страна. Нещо се издува и се блъска в нея така, сякаш ще се пръсне. Понякога ми прилича на бъркани яйца с топено сирене.
Слоят pia mater, поддържан от слоевете arachnoidea и dura mater, се противопоставя на нарастващото външно налягане с натиск в обратна посока. Понякога усещам болка.
Наименованието pia mater води началото си от неточно преведените на латински арабски думи, които означават нежна майка.

От единия до другия край страната ни се пълни с шлака, обелки, изтъркани автомобилни гуми….. Плодните дървета са засипани с инсектициди и изкуствени торове. В днешни дни е рядкост да намериш чист оборски тор. В реките и езерата вече не се въди много риба. Човек вече я лови в консерви. Умират градове. Лее се петрол. Парите си казват думата.
Долнопробни мотели, автомобилни гробища и закусвални никнат като гъби след дъжд. Лицата на хората са състарени още по рождение с едни и същи разкривени дълбоки бръчки, изразяващи злоба и неудовлетвореност. Жените приличат на мъжете си.
Господ не е имал компютър. Трябвало е да използува глина, с която се работи трудно, и човешко ребро, с което е било малко по-лесно. Господ е бил справедлив и умерено амбициозен, но е работил по „примитивен“ начин. Веднъж му се е наложило да използува потоп, не му е дошло на ум да използува смог или паралитичен газ, но по-късно се е възползвал от огъня и жупела. Може би за това хората излъчват безпокойство и не знаят към кого да се обърнат.
Соколът-скитник е на изчезване, унищожен от ДДТ-то. Черупките на снасяните от женските яйца са съвсем изтънели и се чупят по време на мътенето.
И сандвичите с кренвирши са на път да изчезнат. Скоро вече няма да има китове; ще трябва да свикваме да живеем и без тях. Добрият стар кренвирш вече е пълен с вода, с пилешки вътрешности и зърно с изкуствени добавки.
В каква епоха живеем само!

Едно момиче заедно  с приятелите си отишло в парка. Случило се така, че то се отделило от тях, а когато разбрала това било вече късно. Тъмно и страшно.
То живеело в частен дом в предградията. Успяло да достигне до шосето, но по-нататък не могла да продължи, страхувала се. Изведнъж забелязала до крайната къща младеж. Тя изтичала към него и го помолила:
– Моля ви, придружете ме до в къщи. Много ме е страх. Вие сте силен и ако се случи нещо, ще можете да ме защитите.
Той мълчал, но я завел до дома й и чакал там, докато затворила вратата зад себе си.
На другия ден момичето разбрало, че младежът бил крадец и току що е излязъл от затвора. Девойката била изненадана, но решила да награди младежа. Помогнала му да си намери работа в завода, където работела. Канила го на всички мероприятия, които се организирали там. В края на краищата, той се оженил и станал честен човек.
Във всеки човек има желание да се грижи за някого, а в сърцето му блика състрадание, любов, …
Просто е необходимо да се помогне на хората да разкрият своята най-добра страна. Нима е трудно да се говори с някого от сърце, да му се помогне да разкрие своето великодушие и благородство?