Капибарата е най-големият гризач в света. Те са гигантски морски свинчета и живеят на групи, както в родината си Южна Америка.
В една туристическа база в Перу едновременно били спасени две животни кипибара, която нарекли Чарли и куче на име Пачо. След като бил спасен, Чарли бил държан в едно местно семейство като домашен любимец.
Кипибарата е много мило животно, но е лош домашен любимец. За това спасителите на Чарли решили да го пуснат на свобода, но той продължавал да се връща в къщата и да търси Пачо.
Днес Пачо и Чарли са неразделни. Ако Чарли плува твърде дълбоко, когато двамата плават, Пачо го спасява, а на свой ред, Чарли често изчиства храната, за да я споделя с Пачо.

Насби при започване на Гражданската война работел в редакцията на „Блейд“ , стар, преуспяващ и много популярен седмичник. Той пуснал едно от писмата на Насби, с което осмивал жестоко привържениците на робовладелския Юг и с това ударил на златна жила. А Насби веднага се прочул.

Избрал този нов път, той нанасял всяка седмица удари на републиканците, привърженици на метежниците робовладелци от Юга.  Писмата му се препечатвали навред, от Атлантическия до Тихия океан, и се четяли с неудържим смях от всички.

По внезапност славата на Насби приличаше на взрив, обхващаш всичко. Скоро му предложили да поеме командуването на рота. Той се съгласи и вече се готвел да замине на фронта, но губернаторът на щата излязъл по-умен от политическите господари на немския поет Кьорнер и унгарския Петьофи, като отказал да подпише назначението на Насби и му заповядал да си остане у дома.

Той бил казал, че на бойното поле Насби ще бъде само един войник с една сабя, а у дома с перото си ще представлява цяла армия, при това с артилерия!

Насби се подчини и продължи да пише парливите си писма.

Тя беше добро същество и тази нетрайна и мимолетна слава се оказа истинско нещастие за нея. Трепереше над славата си и повече от четвърт век се мъчеше по всякакъв начин да я запази, ала усилията й останаха почти безуспешни. Тя почина  в едно малко неизвестно село, оплаквана от приятелите си и забравена от света.

Известността на Ива Ст. се дължеше на… . Очевидно тази известност беше изкуствено раздута, а не спечелена. Наистина тя пишеше и публикуваше някакви статии във вестници и неизвестни списания, но в тях нямаше талант. И сто години да пишеше, тези неща нямаше да й донесат слава.

Име й създадоха всъщност вестникарските бележчици, пускани от мъжа й, незначителен журналист, който работеше на дребно. В течение на година-две тези бележчици се появяваха упорито. Човек не можеше да отвори вестник, без да се натъкне на някоя от тях.

„ Говори се, че Ива Ст. е наела вила в Н., където смята да прекара лятото.

Ива Ст. се обявява решително против въвеждането на късата пола в следобедния тоалет.

Слуховете, че Ива Ст. ще прекара предстоящата зима в Париж, са неоснователни. Тя още не е взела определено решение.

Ива Ст. присъства в събота на концерта  на филхармонията и се изказа одобрително за новата симфония.

Ива Ст. вече се оправя от тежката болест и състоянието й продължава да се подобрява.“

Тази всекидневна реклама имаше много интересно въздействие. Името на Ива Ст. стана толкова известно на широката публика, колкото и имената на най-големите знаменитости от това време, и хората говореха с интерес за всички нейни прояви и обсъждаха нейните мнения. Случваше се някой невежа от дълбоката провинция да започне да задава въпроси и тогава възникваха изненади за всички присъстващи:

— Коя е все пак тази Ива Ст.?

Присъстващите с изумление откриваха, че не могат да отговорят на този въпрос. Никога не бе им минавало през ум да се осведомят.

— Какво е направила тя?

Присъстващите отново онемяваха. Те просто не знаеха. Не си бяха дали труд да разберат това.

— Тогава с какво е толкова известна?

— Е, имаше нещо, не помня точно какво…. Не съм се интересувал….. , но предполагам, че всички го знаят.

Накрая хората откриваха с изненада, че са приемали нейната слава само от рекламата във вестниците и че нямат представа коя е тази Ива Ст. Дори не знаеха какво е направила, ако изобщо е направила нещо.

Благодарение на тази странно създадена известност Ива Ст. успя да стъпи на подиума и най-малко два сезона народът се тълпеше в залите само за да я види. Тя беше само визия със скъпи тоалети, но това нямаше трайна стойност. Известно време те й носеха тлъст хонорар. Но след това хората бързо я забравиха напълно.

Малка морска видра е открита изоставена на строителна площадка в Уелс. Отвели я в резерват, където я нахранили и излекували. След това решили да я пуснат на свобода.
Няколко месеца по-късно тези, които се грижили за малката видра, решили, че тя има нужда от приятел. Така, че неудържимата ѝ енергия да не пропадне.
Видрите се смятат за много любознателни. За идеални техни приятели били признати малите кученца.
В резултат на това при видрата „преселили“ осеммесечен лабрадор. Те играли заедно, докато видрата се научила да плува.
Видрата скоро ще бъде освободена на воля.

Понякога необузданото въображение на Дони му създаваше главоболия. Веднъж при нас дойде една циганка, която се опита да ни продаде някакви диви плодове. Те приличаха на едри сливи. Спас беше живял в тоя край осемнадесет години и знаеше много добре, че тези плодове не се ядат, но без да мисли, тъй просто на шега каза:

– Никога не съм виждал такива плодове.

Това беше достатъчно за Дони. Той започна да хвали разгорещено тези „прекрасни“ плодове и колкото повече ги хвалеше, толкова повече се увличаше и възхищаваше:

–  Ял съм хиляда пъти от този плод. Трябва само да се свари с малко захар и се получавало нещо, което по вкус няма равно на себе си никъде по земята.

Той говореше само защото му правеше удоволствие да се слуша как говори. Но Спас го прекъсна и го попита:

– Защо не си купиш от тези плодове, щом са толкова вкусни?

Дони онемя за секунда-две. Беше хванат натясно, но той никога не се предаваше. Не беше от тези, които са готови да отстъпят и да признаят, че не са прави. Даде си вид, че е много радостен, задето му се удава възможност още веднъж да хапне от този толкова вкусен дар божи. Той да отстъпи от думата си? Никога.

Убедена съм, че щеше да изяде тези плодове, дори да знаеше, че ще умре след това. Той ги купи и каза най-нехайно:

– Много съм доволен от покупката и ако вие със Спас не искате да опитате това божествено нещо, то си е ваша работа.

Следващите няколко часа бяха едни от най-интересните. Дони взе една празна газена тенекия, сложи я на огъня, напълни я до половина с вода и пусна вътре тия „прекрасни“ плодове. Щом водата завря, той хвърли в тенекията шепа захар. От време на време опитваше какво се е получило.

Постепенно плодовете се размекнаха и развариха, и Дони започна да ги опитва с лъжица. Загребваше с лъжицата, вкусваше и мляскаше от удоволствие, после се питаше:

– Дали не е трябва да се добави малко захар?

След това хвърляше още една шепа и продължаваше да вари. Захарта вървеше шепа след шепа, а Дони вече два часа опитваше този „компот“. Ние със Спас умирахме от смях, подигравахме му се, дразнехме го, занасяхме го, а той,  все едно че нищо не се е случило.

Накрая Дони заяви:

– „Компотът“ вече е готов, станал е идеален.

Той бръкна с лъжицата, вкуси, млясна с уста и се впусна във възторжени хвалебствия. После ни даде и ние да опитаме. Както можахме да се убедим, тоновете захар не бяха оказали никакво влияние на този киселоч. В него нямаше и следа от онази сладост, която захарта би трябвало да му предаде.

На нас една лъжичка ни беше предостатъчна, но сърцатият Дони, този безстрашен мъченик, гълташе и хвалеше, докато зъбите и езикът му изтръпнаха, а ние в това време умирахме от смях.

Следващите два дни Дони нито хапна, нито пийна нещо. Зъбите му бяха така изтръпнали, че нищо не можеше да сложи в уста си. Дори при поемането на въздух той потреперваше, но това не му пречеше да продължава да се възхищава от своя отвратителен „компот“ и да благодари богу за тези плодове. Това беше удивителна проява на твърдост.