Жител на Колорадо е могъл да оцелее в наводнен автомобил, където малка въздушна възглавница в купето му дала възможност да диша. Божия милост и благодат.
При опустошителните наводнения в Колорадо, автомобил, в който шофирал Рой Ортиз, бил отнесен в едно езеро заедно с други коли от шосето. Ортиз се оказал затворен в затопления си автомобил два часа, докато не го извадили спасителите.
Докато бил в автомобила си Рой намерил въздушната възглавница, която му помогнала да диша цели два часа. Времето, през което очаквал да го извадят от водата му се сторило цяла вечност.
Разбира се той бил много уплашен, но до като чакал се молил на Бога и пеел. Надявал се, че от службата за спешна помощ, на които успял да позвъни, ще пристигнат преди автомобила да се напълни с вода.
Когато след два часа спасителите могли да се доберат до Ортиз, те се съмнявали, че още е жив, но когато чули виковете му за помощ, разбили стъклото и му помогнали да излезе от потъналия автомобил.
Джон Кук, един от спасителната група, която извадила Ортиз казал, че това е цяло чудо да го намерят жив след два часа.

На един мъдрец му задали следния въпрос:
– Какво е това обида?
Мъдреца не бързал да отговори, допил си чая от порцелановата чашка и казал:
– На дъното на моята чаша е останал малко чай. Мога ли от това да изпитам обида? Ако не ми се пие повече, за мен това е безразлично. Но ако желанието ми не е утолено, то аз ще добавя още малко чай и останалата капка ще се разтвори в новата порция. И всичко това ще изпия.
Така е и с чувството на обида.
Човек сам взема решение, да се изложи безкрайно на болезнената обида или да направи така, че тя да се разтвори в полезно нещо за него.

Произведението си „Десетте малки негърчета“ Агата Кристи е смятала за едно от най-добрите си, но на много малко места е издадено с оригиналното си заглавие.
Основно романа се нарича „И никой не остана“, по последната фраза от известните броилки:
„Последният негър изглеждаше уморен,
той отиде да се обеси и никой не остана“.
Причина романа да не се появи с действителното си заглавие са американците. Те не могли да публикуват книга с такова заглавие.
По политически съображение, назоваването на книгата „Десетте афроамериканци“ някак не звучало добре.
Постепенно негрите в цялата книга, а в това число и в броилката били заменени с малки войници, дори малки моряци.

Тя беше от многобройните работнички, които  по цял ден на тънките си крачета събираха храна за мравуняка. Всяко малко парченце бе неоценимо лакомство през студените зимни дни, когато наоколо всичко ще бъде бяло, а вятърът безпощадно ще фучи, опитвайки се да обърка и заблуди всяко непредпазливо подало се насекомо.

Слънцето препичаше изобилно, но мравката бързаше. Други и бяха казали, че на близо има нива. Тя беше скоро ожъната, но от класовете се бяха отронили не едно и две зърна.

Малко зрънце се спотайваше между стърнищата. То се отрони от един клас, защото искаше да избяга. Бе слушало не един път приказки, че класовете ги отнасят заедно със зърната, след това ги отделят едни от други, а зърната мелели на брашно, от който месят пухкав бял хляб. Бе чуло, че някои от класовете се ронели още на нивата и така не всички зърна отивали в мелницата. Тогава то полюбопитствува:

– А какво става с тези, които остават на нивата?

– О, те загиват затрупани от земята под снежната пелена на снега!

Сърцето на малкото зрънце се сви от болка и мъка. Някъде от страни се обади един стар трън:

– Те умират, но от тях израстват нови класове пълни със зърна.

– Колко е хубаво това!

И зрънцето се замечта. Видя се в непрогледния мрак на черната земя. Заспа затрупано под завивката на пухкавия сняг и след време се събуди. То беше нежно стръкче протягащо ръст нагоре. Мина време и в него зашумяха безброй гласчета. Това бяха малките зрънца.

А сега лежеше на голата земя и си мислеше дали ще се сбъдне всичко, което бе видяло.

Мравката радостно опря крака в нивата и си каза:

– Най-после стигнах! Ще си почина малко и ще го намеря….зрънцето за моя мравуняк.

Докато си почиваше погледа й бе прикован от зрънцето, което лежеше близо до нея. Радост изпълни сърцето й.

– Какво ще правиш с мен? – попита зрънцето.

– Ще те занеса в мравуняка, а там ще послужиш за храна през зимата, – отговори мравката.

Едри сълзи закапаха от очите на зрънцето.

– Моля те, покажи ми милост. Ако се изпълни най-голямото ми желание, ще се върна при теб не само, а със сто такива като мен.

Така и стана.

Смъртта дебне на всяка крачка в този свят, но ние бавно и внимателно се измъкваме, като се освобождаваме от нейната зловеща хватка. Егоизмът, омразата и гордостта са очевидните противници на живота, а любовта и самопожертвувателността ни дават нови порции живот.

Едва ли е нужно да отидете далече за да вкусите от горчилката на ежедневието. Долавяме я във всеки офис, в семейството, на работното място навсякъде, където има хора.

Заразата на егоизма доминира с притежателните си местоимения: моите мечти, моята кола, моите неща, моя начин…… Сами сте усетили колко е свиреп този гигант.

Но от време на време в суматохата и смрадта проблясва искрица любов и милост. Някой е споделил малкото, което има, друг е извървял една миля с теб, за да те утеши, трети те спира да не направиш нещо, за което по-късно ще съжаляваш.

А защо да не бъдеш това именно ти? Защо да не дадеш старт на промяната за по-добър живот?