На улицата сред локвите и калта едно полуголо дете притискаше с болка коремчето си. То бе гладно и трепереше от студ, но никой не му обръщаше внимание.
Оттам мина един мъж, той изобличаваше всички, думите му бяха остри и гневливи.
Видя детето и се ядоса. Възмутен мъжът се обърна към Бога:
– Защо позволяваш да се случат всичко това? Защо нищо не предприемаш?
На което Бог му отговори:
– Направих все нещо по въпроса. Създадах теб.

Отложете делата си за малко време. Прогонете душевния си мързел и бъдете поне за малко с тези, които обичате.

Бавно и с открито сърце, опитайте да чуете тези, който не иска от вас непременно да им направите добро, но им е нужно, някой да ги изслуша. Нека топлината и отзивчивостта се запазят във вас.

Отложете делата си, човек един път губи близки хора, за това бъдете по-дълго време с тях. Когато ги загубите ще се почувствате тъжни и виновни, и ще разберете, че светът е станал празен за вас.

Недоислушвайки, позовавайки се на времето или по-скоро на недостиг на такова, късаме тънката нишка със тези, които са ни най-скъпи в живота.

Отложете работите си. Приласкайте тези, които са протегнали ръце към вас и им дарете частица от себе си.

Очистете душата си от ненужното и дарете любов и топлина.

През 21 век ще се счита за неграмотни, не е тези, който не могат да четат и пишат, а тези, който не са в състояние да се учат, доучват и осъвършенстват.
За самообучение не се издава сертификат и не се получава диплома. Всичко, което остава от него е удовлетворение и радост от постигнатото.
За това по-добре се занимавайте с проекти и си поставете отговорни задачи, които са извън зоната на вашишия комфорт.
За да победите страха си, не търсете заобиколни пътища. Всеки ще ви каже, че ако се опълчите на страха, ще се избавите от него.
Ние не сме само съвкупност от клетки. Всеки от нас има определен потенциал, който се изразява  чрез един или повече таланти.
Ние се чувстваме живи, когато получаваме удоволствие от това, което творим.

Вратата в другия край на залата се отвори и някой влезе. Зоя присви очи и разпозна Светослав.

– А, Зоя! – обади се той. – Търсех те. Искам да ти покажа нещо.

Светослав я изведе от залата и двамата тръгнаха към една заобиколена от цветя беседка. Двамата се настаниха удобно в нея.

– Знаеш ли какво открих? – Светослав извади от чантата си един разръфан, пожълтял ръкопис. – Това е препис на „За медицината“ от Целз. Той е бил не толкова лекар, колкото наблюдател на човешките същества,  съвременник на Плутарх. В труда му има едно чудесно приложение, в което се описва смъртта на Александър Македонски във Вавилон.

– И какво толкова е интересното? – попита Зоя.

– Александър умира в разгара на лятото. Между военачалниците му избухват борби кой да го наследи. Трупът на Александър е оставен, поне седмица, преди вавилонски и египетски балсаматори да се заемат с него. И тогава го намират чудотворно запазен.

Зоя изтръпна.

– Същите тези източници, – продължи Светослав, – говорят за божествеността на Александър. В тях се сочи, че въпреки силната горещина трупът узобщо не е започнал да се разлага. Александър е умрял по време на едно пиршество девет или десет дни по-рано. Тук се изброяват симптомите: гадене, силни болки, стомашни спазми и треска. – Светослав потупа ръкописа. – Целз смята, че Александър е бил отровен. Великият военачалник току-що се бил завърнал от сражения по границите с Индия, а там има една отрова, наречена арсен. В малки дози тя може да се използва за лекуване на стомаха. Това ме заинтересува, затова внимателно прочетох Целз, Плутарх и други коментари по въпроса. Арсенът е много силна отрова, която съществува под много форми и има различен мирис. Нейното въздействие е смъртоносно, но тя забавя и дори спира процеса на разложение и разпадане. Някои симптоми са очевидни. Ако трупът не е бил погребан или изгорен на клада, кожата пожълтява и изглежда златиста. Тя изпуска прах, приличащ на златисто покритие. Мисля, … – той замълча за малко, – че запазеният труп, който намериха, има общо със смъртта на Александър Велики. Сега разбираш ли?

– Тя не е светица, както предполагат всички? – ококори изумено очи Зоя.

– Мисля, че е така. Отстраних тънкото, наподобяващо восък, покритие от кожата и … веднага започнах да изследвам червения прах между пръстите на ръцете и краката и онова малко количество, което се виждаше по врата. Според мен, този запазен труп е жертва на убийство, отровена с арсен и погребана в градината, от където го изкопаха.

– Какво искаш да кажеш?

Светослав се изправи:

– Няма значение, Зоя. Най-добре е да оставим на Бога въпроса за светостта. Не се тревожи, никой няма да научи за това. Ще се погрижа за трупа.

Много се обръщат към Бога в страх или по време на страдание, но когато минат трудните моменти, те отново се връщат към живот, който няма нищо общо с вярата. Живеят така, все едно няма Бог.
За някои вярата е синоним на „религия“. Те търсят тишината и спокойствието в храма. Много от тях още от детството си са участвали в религиозни ритуали, където всичко им се е струвало загадъчно и тайнствено. Но това е само повърхностно възприемане на нещата. „Религията“ може да осъществи някой прекрасни преживявания, но това не е същността на вярата.
Има хора, които смятат, че религията е полезна и необходима за нацията, обществото, семейството, за болните и умиращите, за да се поддържа морал, с други думи всичко се свежда до „ползата“.
Веднъж една жена ме посъветва как да изкореня злото от децата си със следните думи: „Кажете им, че Бог вижда всичко. Те ще се уплашат и повече няма да правят така“.
Но всичко това по-горе не може да се възприеме за вяра.
Вярата е осъществяване на очакваното, увереност в невидимото. Тя е стремеж, привличане към желаното, предчувствие за съвсем различно, отколкото е то, очакване за това, за което си струва да живееш.
Вярата в християнството не е резултат от разсъждения и проверка, нито мимолетно емоционално преживяване, но среща с най-голямото човешко очакване, което е невидимо за човека, но към което човек се стреми.
„А вярата е даване твърда увереност в ония неща, за които се надяваме, – убеждения за неща, които не се виждат“.