Матю и Ели чакаха първото си дете. Това бе незабравимо време за двамата, изпълнено с радост и копнеж да бъдат добри родители на новороденото, независимо от това, какво щеше да се роди – момче или момиче.

Един ден Ели сподели с Матю:

– Притеснявам се, дали правилно ще го възпитаме.

– И аз се опасявам от възможните грешките, – въздъхна Матю, – които можем да допуснем при общуването си с рожбата ни. Не бих искал да съжаляваме по-късно за това, което сме направили или пропуснали. Говоря за времето, когато детето ни ще е вече пораснало.

– Хайде на вечеря да поискаме мъдрост от баща ми, – предложи Ели. – Него го уважаваме не само ние децата му, но и другите, на които е преподавал в училище.

– Добре, – съгласи се Матю, – това е добра идея.

Вечерта, когато бяха привършили вече яденето, Ели се обърна към баща си:

– Татко, нуждаем се от твоя съвет. Скоро ще се роди първото ни дете. Какво би ни посъветвал за възпитанието му? Все пак ти имаш дългогодишен опит не само със свои, но и чужди деца.

Старият Захари помисли малко преди да отговори.

– Родителството е като везна. В едното ѝ блюдо е поставена любовта, а в другата дисциплината. Не позволявайте на нито една от тях да натежи повече, защото това ще бъде вредно за детето ви.

– О, това съвсем не е леко, – възкликна Ели.

– Трудно е, но е необходимо, – подчерта възрастният мъж.

– Лошо ли е да показваме повече любов към детето си? – попита Ели.

– Прекалено много обич без дисциплина, може да разглези детето, – обясни Захари.

– Строгост и ако се наложи, ще има и пръчка, – строго каза Матю.

– Прекаленото дисциплиниране без любов може да съсипе емоционално детето и да го отблъсна от теб, – каза Захари.

– Тогава какво да правим? – безпомощно вдигна ръце Ели.

– Колкото повече любов показваш към детето си, толкова повече то ще приема мерките ти на дисциплина. А когато  му налагаш наказание или каквото и да е от този род, трябва да му обясниш, че го обичаш.

– Не е забавно да налагаш наказание за някое провинение, – отбеляза Матю. – Но как да му обясня, че като постъпвам така, го обичам?

– Писано е, – пое си дълбоко дъх Захари – „Никое наказание не се вижда на времето да е за радост, а е тежко, но после принася правда като мирен плод за тия, които са се обучавали чрез него. Ония, които любя, – казва Бог, – Аз ги изобличавам и наказвам, затова бъди ревностен да се покаеш. Ако търпим наказание, Бог се обхожда с нас като със синове, защото кой е тоя син, когото баща му не наказва? Но ако сте без наказание, на което всички са били определени да участвуват, тогава сте незаконно родени, а не синове“.

Матю и Ели се спогледаха, но и у двамата бе настъпило спокойствие. Те вече се досещаха чрез Кого ще успеят да уравновесят „везната“ на възпитанието.

Драган бе добър съпруг и баща. Майстореше в къщи  какво ли не. Всичко му се отдаваше. Но имаше нещо, с което не се залавяше и за което казваше:

– Всичко мога да правя в къщи, но не и да готвя. Това не е мой специалитет. Никога няма да се захвана с това.

Как се случи, никой не разбра, но един ден Драган сам пожела да напазарува продукти от близкия супермаркет и да приготви обяда.

Мая само възкликна:

– Чудесно! Готвя вече от толкова години, а сега си намерих и заместник! Готова съм да изям всичко, което приготвиш.

След като Драган влезе в кухнята, се чу дрънкане на тенджери, чинии, … След около час той предложи печено парче пилешко пред Мая и я помоли:

– Виж как е на вкус, става ли за ядене?

Жена му не искаше още от началото да го обезкуражи, затова преглътна малко парче от пилето и каза твърдо:

– Да.
Започнаха да се хранят. Драган забеляза, че Мая поглъща с апетит зеленчуците около печеното, но повече не посегна към пилешкото.

– Защо не хапваш от месото? – попита я той.

– Това пиле има странен вкус и интересен вид, – отбеляза Мая.

– Това е така, защото …… е свински котлет, – поясни Драган.

И двамата избухнаха в смях.

Когато се опитваме да помагаме на другите, ние биваме благославяни изобилно. Бог ни изпълва с желание да постъпваме по този начин по-често.

Това е акт на служение. Нещо, което може да ни изглежда съвсем просто, се превръща в духовно празненство.

Вие пирували ли сте в последно време?

Дамян имаше двама сина Недю и Добри, но те бяха толкова различни, че той се чудеше как да се оправя с тях.

Недю бе краен песимист, постоянно се оплаква от живота:

– Все на мен ми се случват такива лоши неща!

Или непрекъснато намира в другите недостатък:

– Погледни го пак си бърше носа с ръкава! Не можа да се научи, преди ядене да си мие ръцете, погледни ги целите са в кал…..

Добри, бе негова противоположност. Той бе винаги оптимист. В живота всичко му се струваше прекрасно:

– Погледни колко е красиво! – Той гледаше една смачкана хартийка, която в неговите очи имаше прекрасна форма.

А когато защитаваше някого, от когото баща му бе огорчен, умоляващо казваше:

– Той съвсем не е имал в предвид това, не му се сърди….

И в живота му всичко се нареждаше добре.

Веднъж Дамян реши:

– Трябва да направя нещо, не може така. Бих искал да им помогна да уравновесят своето отношение към живота. Но какво да сторя?

Изведнъж му хрумна блестяща идея и той се залови веднага да я осъществява.

Дамян купи много електрони джаджи и ги постави в стаята на Недю, като си каза:

– Нека да осъзнае, че животът, въпреки мъчнотиите, все пак е прекрасен.

А в стаята на Добри постави голям куп конски изпражнения.

След това Дамян излезе от дома си и остави синовете сами, да размишляват за случилото им се.

След около три часа се върна да види, докъде са стигнали нещата.

Недю седеше сред стаята и оплакваше съдбата си:

– Татко, защо си постъпил така с мен?! Толкова много електронна техника! И сега не мога да избера, с кое от всички тези неща да се захвана. Чувствам се много зле. Заболя ме главата.

Дамян отиде в стаята на Добри и го завари с една лопата да изгребва лайната и да се радва.

– На какво толкова се радваш, Добри? – попита го недоумяващ баща му.

– Щом тук има толкова много конски изпражнения, навярно наблизо има поне пони!

Какъв урок може да извлечете от тази история?

Когато някой не е съгласен с вас, не обръщайте внимание на екскрементите, те винаги са много, по-добре потърсете понито!

Решението и изводите се променят с времето, но взаимното уважение е необходимо.

Николина бе усърдна във всичко. Домът ѝ светеше от чистота. Който опиташе, сготвено от нея ядене, възторжено възкликваше:

– По-хубаво от това до сега не съм ял!

Това и даваше импулс и тя прилагаше с все по-голямо усърдие, предприемчивост и жар.

Един ден Николина взе един от столовете и отиде в голямата стая, да почисти стъклата на прозорците. И тъй като те бяха по-високо, се наложи да сложи стола на една по-ниска маса.

Тъкмо чистеше вече последния прозорец, когато някой извика Николина. Тя тръгна и не се върна веднага, за да прибере стола.

Почувствал се на високо, столът се възгордя.

– Сега, – каза той властно, – аз съм най-главния в къщата. – От сега нататък ще ми се подчинявате във всичко и ще ме наричате не стол, а трон.

Чу го мухата. Усмихна му се присмехулно и кацна на стола, след което тържествено оповести:

– А сега аз съм царица, защото седя на трона.

Преди още „тронът“ да изрази своето несъгласие, палката за мухи ядосано се завъртя и удари провъзгласилата се царица.

– Свалям от трона тази самозванка, – подчерта войнствено палката и заяви категорично. – Обявявам революционен преврат в къщата.

В стаята настъпи суматоха и не се знаеше как щеше да завърши всичко, ако в стаята не влезе Николина. Тя свали стола от масата и седна на него, малко да си отдъхне.

Така всички в стаята разбраха, че в къщата отново настъпи ред.

Архимандрит Петър застаря, започна да недовижда, но въпреки това продължаваше да служи по църквите.

Веднъж бе поканен в голям град да отслужи заедно със митрополита там.

След службата Петър си взе довиждане и се насочи към гарата, но до идването на влака имаше цели два часа и той реши да похапне.

Влезе в едно кафене. Момичето на касата веднага му се сопна:

– Дядо, по-добре си тръгвай, много лошо си облечен, ще ми изгониш клиентите.

Петър погледна краката си и се смути. Когато тръгваше от родното си място бе студено и той надена ботушите си, но в града имаше много кал и гьолове, и той се бе оцапал малко, въпреки че се пазеше.

Палтото му бе старо, избеляло, а чантата, в която носеше свещеническите си дрехи, бе малко протрита.

Очевидно момичето го бе взело за някой скитник. И Петър си тръгна.

Отиде в друго заведение, а там го посрещнаха на вратата и му съобщиха:

– Тук даваме по три яденета за обяд, заповядайте и си изберете.

Той се зарадва и на подноса си нареди първо, второ и компот, но стигайки до масата, забеляза, че е забравил да вземе вилица и лъжица и се върна обратно.

Когато дойде на масата, видя, че друг човек бе седна на нея и ядеше супата му.

„Е, няма нищо, нали има второ и компот“, – помисли си Петър и нищо не каза, а се захвана с второто. Мъжът си подели компота с него, а след това стана и си тръгна.

Петър потърси чантата си и я видя на съседната маса, със таблата и недокоснатата си храна.

– Какъв смирен човек, – каза си Петър, – аз му изядох половината обяд, а той нищо не ми каза.