Тодор бе добър фотограф. Той обичаше студеното време.

– Как можеш да обичаш такова време? – попитаха го веднъж.

– Студът означава ясно небе, – обясняваше той, – а това може да отвори прозорец към прекрасното!

– И все пак, едва ли ти харесва студът? – настояваха на своето питащите.

Тодор бе имал възможност да обиколи Аляска. Много от снимките му от там са посветени на светлинно шоу на Земята, така нареченото северното сияние.

– Ако някога сте виждали тази преливаща се светлина да танцува в небесата, ще разберете защо, – усмихна се Тодор.

Дядо Крум не се стърпя и се обади:

– Светлината не е само в северно явление…..

– Че какво друго? – прекъсна го някой от нетърпеливите.

– Йоан в Евангелието си прескача Рождественската история и направо отива при Този, Който донесе истинската светлина на всички. Освен това, когато описва небесния град казва за него:“града няма нужда от слънце или луна, защото Божията слава осветява града и Агнето е неговата светлина“. Там няма да има нощ нито светилници или слънце, защото Господ Бог ще ги осветява.

Мъжете се умълчаха, а старецът възторжено продължи:

– Тъй като с живота си отразяваме тази светлина на света, ние отваряме прозорец към прекрасното.

Очакваше се времето да се затопли. И наистина слънцето изпече, отне скрежта по тревата поради падналата дебела слана, но не и от върховете на дърветата.

Стоян и Велко наблюдаваха интересно явление в гората.

Слънцето печеше, тревата в краката им зеленееше, а скрежта от върховете на дърветата се сипеше като дребен снеговалеж.

– Гледай какво чудо! – възкликна Стоян. – Невероятно е!

– Като гледам това, се сещам за лешникотрошачката на Кларк, – подзе Велко.

– Това май беше някаква птица, ако не се лъжа, – присви очи Стоян.

– Те е невероятна, – продължи Велко.

Стоян вдигна рамене. Той нищо не знаеше за тази птица.

– Всяка година се подготвя за зимата, като крие в малки скривалища четири или пет борови семена, – поясни Велко. – Месеци по-късно, се връща, за да вземе семената, дори да са на хиляди места и да е паднал обилен сняг.

– Ама всичките ли? – попита озадачен Стоян.

– Всичките!

– Това е невероятно, – плесна с ръце Стоян, – особено като вземете предвид трудностите, които ние, имаме понякога, когато не можем да открием ключовете на колата или на апартамента си.

Велко се усмихна и добави:

– Това постижение бледнее в сравнение със способността на Бог да помни нашите молитви. Не само ги помни, но и отговаря на тях.

– Е, някои не получават отговор веднага, – вдигна вежди Стоян.

– Бог винаги отговаря, – наблегна Велко. – Отговорите могат да дойдат по-късно или да не ни се харесат, но такава е Негова воля.

– Ох, молитви, молитви, молитви …. я стига, – махна с ръка Стоян.

– Те са ценни пред Бога, както тамянът в древния свят, – подчерта дебело Велко. – Нашите молитви имат значение за Бог, защото ние имаме значение за Него. Чрез Неговата незаслужена милост, която имаме в Исус, Той ни предлага свободен достъп до Себе Си.

Молете се! Нито една дума в молитвите ви няма да бъде забравена или изгубена поради удивителната Божия любов.

Времето бе хубаво. Слънцето мамеше навън с топлите си лъчи, сякаш приканваше:

– Хайде излезте! Поразходете се!

Херман се усмихна и си каза:

– Защо да не се възползвам от хубавото време!

И закрачи бодро към парка.

Той бе физиолог. Изучаваше функциите в живите организми.

Едва навлязъл в парка Харман забеляза плачещо момиченце. Той веднага притича към детето и попита:

– Защо плачеш? Удари ли се?

– Нещо ми влезе в окото…..

Херман извади от джоба си лупата, с която не се разделяше и започна внимателно да изследва с нея окото на детето.

Изведнъж той забеляза, че при определено положение на лещата лъчите падат през зеницата върху задната стена на окото и ярко го осветяват.

– Мм … да, – промърмори Херман.

Той веднага разбра важността на това явление.

Мина време, Херман успя да усъвършенствува открития метод и да изобрети очното огледало. Днес то е неизменен атрибут на съвременния офталмолог.

После иди разправяй, че със сълзи не може да се помогне на каузата.

Този физиолог бе Херман Хелмхолц

Бе вече доста късно, когато телефона тревожно зазвъня. Николай бе свещеник от дълги години и такива позвънявания изобщо не го смущаваха. Той бе свикнал по всяко време да му се обаждат и оплакват. Понякога в необичаен момент направо нахлуваха в дома му, търсейки помощ.

– Да, свещеник Николай е на телефона.

Притесненият глас на млад човек вибрираше в телефонната слушалка.

– Моля ви, елате у дома.

– Какво се е случило?

– Откакто се преместих в новия си апартамент, чувам гласове. Не искам да отивам в психиатрията. Ако можете да ме разберете ….

Николай въздъхна, попита за адреса и обеща:

– Ще дойда след около половин час.

Когато пристигана свещеника бе посрещнат от младеж, който имаше доста объркан вид.

– Заповядайте, – младият човек махна с ръка един навътре към апартамента.

– Кога и къде чувате гласове? – попита свещеникът.

Младежът се притесни и бавно обясни:

– Всеки път, когато си варя чай, тези гласове се чуват.

– Интересно, – почеса се по главата Николай, – а можете ли да ми демонстрирате това?

Младежът заведе свещеника в кухнята. Постави чайника на печката, а от шкафа извади малка тенекиена чайника, в която бе поставил листата, от които щеше да вари чай. Нея сложи на един от плотовете, който не се загряваше.

Изведнъж започваха да се чуват гласове. Те не бяха много ясни. Някои от тях се преплитаха, а други се наслагваха.

Свещеникът озарен от идея, каква може да бъде причината, за това странно явление попита:

– Наблизо има ли голяма антена за радио или телевизия.

– Тя е на петстотин метра от тук. Доколкото съм чувал това е някакъв голям предавател.

– Тогава всичко е ясно, – свещеникът потупа младежа по рамото. – Не ви трябва психиатър, нито екзорсист. Нужен вие добър радиолюбител. Тенекиената ви паничка, в която сте сложили чая, работи като приемник.

Вече се стъмваше по-рано. Денят  намаляваше, това уязвимо се усещаше, но това не пречеше на дядо Богомил да се събира с внука си Минко и двамата да беседват на различни теми.

Този старец беше пътешествал из целия сват и бе видял много неща. А внукът му бе жаден да чуе за далечни страни, странни обичаи и невероятни явления.

И така тази вечер дядо Богомил започна разказа си:

– Едно от любимите ми места е горичка, намираща се край река. Това е едно спокойно място и има много дървета. Те преживяват зимата и празнуват лятото. И всичките са изкривени или наведени. Там няма идеални дървета.

– Какво толкова ти харесва в тези дървета? – попита Минко.

– Въпреки че са такива, те осигуряват идеално място, в което се чувстваш спокоен, – каза старецът вдъхновено.

– Защо ми разказваш всичко това? – Минко знаеше, че дядо му току така не му разказва едно или друго.

– Човечеството е като тази горичка от дървета. Въпреки че се опитваме да стоим изправени, никой от нас не успява. Всички се изгърбваме и навеждаме. Ние сме колекция от наведени и огънати дървета. И това е добро.

– Че какво му е доброто?

– Има красота в нашето огъване. Така че наслади се на обществото на огънатите дървета.

– И как да го направя?

– Отрежи от хората отпуснатостта им. Намали количеството любими мазоли. Бъди търпелив със всеки и домашните му любимци.

– Аха, – каза Минко, но почти нищо не разбра.

– Светът, с всичките му странни хора, е прекрасно място за живеене. И колкото по-рано успеем да намерим красотата в людете, толкова по-щастливи ще бъдем.