– Господи, помогни ми, – шепнеше Ана.

Тя получи рано сутринта SMS от дъщеря си Мария: „Мамо, нещата са зле, ела“.

След това тя много пъти опитва да се свърже с детето си, но така и не успя. Започнаха да се въртят страшни картини в главата на Ана.

– Какво ли се е случило с Мария? Трябва да отида, но от къде да взема пари на заем? А и началникът ми дали ще ме пусне?

Почти всичките си пари тя изпращаше на дъщеря си, за да не гладува. Мъжът ѝ бе добър и чувствителен човек, за това Ана не пожела да му каже.

– Ако му кажа, – простена жената, – може и инфаркт да получи. – Господи, запази Мария, – шепнеше в маршрутката отчаяната майка, – прости ми, Боже, че дълго време не съм ходила на църква. Приятелките ми се присмиват и аз се притеснявах. Господи, аз съм грешната, мен накажи, но пощади дъщеря ми.

Колата пристигна и Ана слезе. В канцеларията завари колежките си, начервени и гримирани, да клюкарстват за шефа си. Те бяха още неомъжени, но често прехвърляха работата си на Ана, а тя не можеше да отказва, нали си беше „добричка“. За това понякога оставаше до късно, да свърши работата и на другите.

– Момичета, – обърна се Ана към хихикащите служителки,  заемете ми малко пари, трябва спешно да отида до дъщеря си, нещата не са добре при нея.

– Ако имах пари, щях да отида на околосветско пътешествие, – каза надменно едно от момичетата.

– Аз нямам пари, – отряза я друга, – Нищо няма да се случи на златната ти дъщеричка. Остави я, нека бъде малко по-самостоятелна, няма цял живот да вървиш след нея. На 17 години напуснах дома си и започнах да работя. Не трябва да я глезиш толкова.

Ана едва сдържаше сълзите си.

– А дали ще те пусне шефът? – засмя се трета.

Ана плахо почука на вратата на началника си. Той беше побелял мъж в пред пенсионна възраст. Предпочиташе повечето спешни въпроси да разрешава с Ана, а младите не ги допускаше до нещо по-сериозно.

Манолов бавно вдигна глава:

– Добре направихте, че дойдохте, – каза той на Ана, – трябва да се направи отчет. Вземете тези папки и се постарайте бързо да го изготвите, чакам комисия от столицата.

– Господин Манолов, моля ви да ми дадете малко отпуск, да отида до дъщеря си, вие знаете тя учи в София. Ще ви помоля и за малко аванс, за билетите… – каза бързо Ана.

– Какво говорите, – скочи Манолов. – Началството идва при нас, а вие…. Всички имаме деца.

– Може някое от момичетата да направи отчета, колко пъти съм им помагала, – Ана опита отново да смекчи сърцето на шефа си.

– Те имат друга работа, – отряза я Манолов. – Отивайте да правите отчета и да не забравите папките.

Ана бе като полята с ледена вода. Взе папките и излезе от кабинета на шефа си. Младите момичета с правеха, че усилено работят, като тракаха по клавишите нещо.

Ана седна на стола, отвори едната от папките на бюрото си, но нищо не можа да прочете от нея.

Извади от джоба си снимката на дъщеря си, сложи я пред себе си и се помоли отново:

„Боже, направи някакво малко чудо. За Теб това е нищо. Можеш и на облаците да ме пренесеш в София“.

Тя седеше и гледаше образа на дъщеря си.

Изведнъж облаците зад прозореца се разсеяха и прашната стая бе осветена от слънцето.

Вратата на кабинета се отвори. На прага стоеше Манолов смутен.

– Такива ми ти работи, Ана, – започна той. – простете на стария глупак. Началството звънна, плановете им се изменили. Докладите трябва бързо да се занесат в София. Поръчах ви вече и билети, ще тръгнете след половин час с автобуса. Ето ви документите и командировъчните.

Шефът се скри за тапицираната врата, а Ана затвори очи и благодари на Бога.

Когато стигна в София, тя предаде документите и се отправи към квартирата на дъщеря си. Когато Мария я видя, замря от изненада:

– Мамо, ти тук? – и се хвърли на шията на майка си. – Радвам се да те видя. При мен нещата се оправиха. Сега съм добре.

– О, не се съмнявам в това, – засмя се щастлива Ана.

В една ферма в град Иден Вали в щата Минесота се отглеждали норки. В бъдеще тези мили пухкави животни ги очаквала тъжна съдба. Те се изпращали в кожарската фабрика.

Неизвестни борци за правата на животните решили „да ги спасят“ от подобна участ. Няколко човека проникнали във фермата, съборили оградите и пуснали норките на свобода.

От фермата избягали от 35 000 до 45 000 норки. Но животът им не се запазил. Започвайки издирване собствениците заедно с полицаи намерили много умрели животни.

Експертите обясняват, че акцията от самото начало е била обречена на провал, защото животните никога не са живели на свобода, нямали навици необходими да живеят в дивата природа.

В дадения случай норките не могли да загинат от глад или атака от хищници. Повечето от тях не понесли горещината. А тези от тях, които успели да се сдобият с храна, причинили щети на близките ферми. Там били убити много пилета.

– Нима защитниците на животни не съжаляват пилетата, – коментирал ситуацията шефа на полицията. – Тези, които наистина протестират против развъждането на животни с търговска цел, трябва да насочат енергията си за изменение на законодателството, допускащо подобен бизнес.

Рано сутринта директорът на една компания открил, че са го ограбили и извикал полиция.

–  Изглежда някой е извадил ключа за моя малък сейф в стената, – директора се оплака на детектив. – Но аз не мога да разбера как може да вземе ключа, когато той винаги стои на връзка у мен.

– А вие давали ли сте на някого тези ключове? – попитал детектива.

– Да. На двамата от работниците ми Джон и Тед, които докараха на моя камион товар, но после ми ги върнаха. Освен това, аз винаги затварям кабинета си и те никога не са били тук.

Когато Джин и Тед се появили на работа, детективът говорел със всеки от тях поотделно, като им казал едно и също нещо:

– Вчера сейфа на шефа ви е бил разбит. Вие знаете ли нещо за това?

Тед казал:

– Той заключва кабинета си. Понякога той ми дава връзката с ключове, но аз не съм разбил сейфа му.

А Джон казал:

– Какво говорите?!Смятате, че съм направил копие на ключа и съм влязъл в кабинета, снощи късно през нощта? Погледнете тази връзка. Аз дори не знам от кой ключ трябва да направя копие, за да отворя сейфа.

Детектива бил доволен, защото престъпника сам се е издал.

Сега е ваш ред. Как детективът е открил, кой е престъпника?

Отговор: Сейфът е отворен с ключ от връзката, но детективът  специално е казал на обвиняемите, че сейфът е бил разбит. Първият казал: „аз не съм разбил сейфа“, а вторият казал: „Аз дори не зная кой ключ да взема от връзката, за да отворя сейфа“.

Във фермата се усещаше напрежение. Бяха дошли с апарат, за да проверяват дали има в млякото е вливана вода.

Някои доячи бяха прекалили, затова и бяха глобени.

Когато проверяващите си отидоха пред бригадата доячи застана Атанас. Той бе мургаво момче, скоро се бе оженил и двамата с жена си работеха в кравефермата.

– Колко пъти повтаряме едно и също нещо, – възмути се Атанас. – Не наливайте в млякото вода. С това нищо няма да спечелите.

– Ще увеличим количеството, – обади се Неда, – не всякога ще ни проверяват.

– Та това е пълна глупост, – възнегодува Атанас. – Колко са 20 стотинки на литър повече? Когато сипвате вода в млякото намалявате маслеността му. Освен по количество, на нас ни отчитат каква е маслеността. Мляко с по-голяма масленост ни се заплаща по-скъпо.

– Никой до сега не ни е казвал това, – Скочи Слави.

– Освен това, помислете малко, вашите бащи и майки си купуват кисело мляко от магазина. Повечето са пенсионери с малки пенсии. Когато им предлагаме такова разводнено мляко ние ги ограбваме. Какво ядат тези възрастни хора? Какво ще ядат нашите деца в детските градини?А хората, които работят с отрови и в запрашени помещения, на които им е полага по една кутийка кисело мляко?

– Е, добре, но от високата масленост, ние какво печелим? – скръсти пред гърдите си ръце леля Пена.

– Нека да не доливаме вода в млякото и сами ще се убедите, какво следва от това, – каза Атанас.

Хората неохотно се съгласиха.

Така изминаха три месеца. Доячите от бригадата помнеха думите на Атанас и не доливаха вода в млякото.

Един ден по обяд ги извикаха спешно:

– Всички доячи бързо горе в голямата стая  в пристройката.

Доячите не знаеха за какво ги викат.

– Пак някакво тяхно мероприятие, – измърмори недоволно Благой.

– Ти гледай, да не ни накажат пак нещо, – притеснено извика Донка.

Когато влязоха в голямата стая, която обикновено се ползваше за събрания и различни културни мероприятия, доячите забелязаха че са дошли шефове от големия град.

Работниците от фермата със свити сърца седнаха на столовете.

Васил Добрев се усмихна и каза:

– Извинявайте, може малко да ви притеснихме, но сме дошли за добро. Последните три месеца качеството на млякото  се е повишило. Маслеността му е между 3,6 и 4,3 процента. това са много високи показатели в сравнение с фермите в района. За това сме решили на всеки дояч в зависимост от предаденото мляко и маслеността му да ви възнаградим.

Добрев извади списък и започна да чете имената от него:

– Атанас – 400 лева, Благой 400 лева, Пена 350 лева, ….

Хората от фермата  започнаха да се усмихват, те с благодарност поглеждаха към Атанас. Техният труд бе възнаграден богато.

Това бе много страшно и мъчително време за него. Където и да попиташе му казваха, че предстоят съкращения или предприятието скоро ще бъде закрито.

Стефан крачеше обезкуражен, но стомахът не му даваше мира, червата се обаждаха, че са празни.

Без много надежда пристъпи и към този портал.

И изведнъж ….. Художникът и дизайнерът Стефан Ралчев започна работа във фирма произвеждаща часовници.

Шефът го извика и му постави първата задача:

– Трябва така да измениш дизайна на този часовник, че да върви продажбата му.

Стефан разгледа будилникът от всички страни, но не откри никакъв недостатък в него.

– А сега какво ще правя? – въздъхна дълбоко Ралчев, след като остана сам с часовника в ръка.

Мълниеносна мисъл профуча в главата му и той реши:

– Ще отида до най-близкия магазин, където продават часовници и ще чакам. Може, като видя какво харесват хората, да ми дойде идея как да променя този часовник, за да се купува.

Не беше нужно да стои дълго в магазина. Изненада се, когато забеляза, че всички купувачи без изключение, преди да купят будилник, проверяват теглото му.

Леките модели, както и будилника, който му връчиха, не вдъхваха доверие у потребителите.

Тогава Стефан запои няколко оловни слитъци в часовника и лично го занесе на шефа си.

– И къде е тук прехваленият ви дизайн? – свъси вежди началникът му.

– Нищо друго не му трябва, – каза спокойно Стефан, – този будилник вече ще се купува.

И се оказа прав.

Така Стефан Ралчев получи пожизнена пенсия от фирмата и славата на основател на едно ново направление в дизайна.