Каквото и да правите, работете като за пред Господа, а не за хората.
Вашият шеф е Исус.
Какво е важно във работата на един човек?
Първо, вие ще имате по-добра нагласа за работа си, след като разберете, че без значение къде работите или за кого работите, реалният ви шеф е Исус.
По-лесно е да бъдете ентусиазиран за работата си, когато спрете да мислите: „Правя това за шефа ми“ или „Правя това за заплата“ и започнете да мислите така: „Правя това за Господа.“
С това разбиране, можете да направите всичко – от тичане във фирмата до миене на съдове – и да го превърне в акт на поклонение.
Второ, включвайки се в работата на богослужението, започвате да трупате кредити за рая. Докато работите за Бога, вие правите вечни депозити за рая.
Това няма значение, дали сте с прахосмукачка и чистите килими, ремонтирате автомобили, служите в армията или работите в офис, всяка работа може да се превърне в акт на поклонение, ако го направя с ентусиазъм за Бога: „И тъй, ядете ли, пиете ли, нещо ли вършите, всичко вършете за Божията слава“.

Безработицата беше голяма, за едно по-престижно място се бореха доста човека. Хората често коментираха сблъсъци между бездушните шефове и старадащи подчинени.

– Една неомъжена жена, – разказваше един мъж пред входа, – гледа болната си майка. Работи като чиновничка в една фирма.

– Е, поне е имала работа, – каза навъсен едър мъж, – а не като нас да чакаме благоволението на някой да ни наеме.

– Ти чуй какво е станало по-нататък, – скара му се дребничък мъж с голям мустак.

– Наложило ѝ се да придружи майка си на някакъв преглед, – продължи разказа си първият мъж – и помолила за неплатен отпуск. Когато се върнала, я повикал шефа ѝ. Той и казал най-безочливо: „Разбирам, че се грижите за майка си и ви съчувствам, но вие отсъствахте два дни, а работата ви стои. Разбирам, че и занапред трябва да помагате на майка си, но вашите отсъствия ще се отразят негативно на работата ви. Реших да ви предложа, да напуснете по взаимно съгласие.

– Това човек ли е? Този майка няма ли? – нервно изрази недоволството си един от мъжете.

– Такива са студени като камък, – додаде друг – те нямата сърце и са безжалостни.

– Чуйте какво ѝ казал после, – каза мъжът, който беше започнал тъжната история.

Мъжете го погледнаха тъжно в очакване да чуят нещо още по-лошо.

– Жената едва се сдържала да не заплаче, – продължил мъжът, – а този нагъл тип ѝ казал: „Така ще имате повече време да се грижите за болната. Надявам се, отличната препоръка, която ще ви дам, да ви помогне да си намерите по-подходяща работа, която ще ви помогне по-добре да изпълните дълга към майка си. От утре сте свободна“.

– Нима е възможно такова бездушие? – подаде глава от прозореца съседката.

– Който се хване на работа някъде, – каза слабо момче, с изцапани от вар дрехи, – не знае какво е това отпуска и осемчасов работен ден. Дори и да ни се полага почивка, никой не отваря дума за нея, защото като се върне, неговото място ще бъде зает от друг. За това работим на нонстоп.

– А работната заплата се разпределя на четири: наем, ток, телефон и вода, – развика се едър мъж  и размаха ръце – и ако остане нещо то отива за храна. От какво живеем, само един Господ знае…..

Командировката за японецът е било най-опасното пътуване за целия му живот.
По нещастно съвпадение, Цутому бил в Хирошима в деня, когато Военновъздушните сили на САЩ пуснали атомна бомба върху града. Човекът по това време е бил само на няколко километра от епицентъра, за това е пострадал от радиацията. Но най-важното е, че Ямагучи оцелел.
Въпреки това, само след няколко дни му е било съдено да преживее втората американска бомбардировка, но този път в родния си град Нагасаки.
По ирония на съдбата, по време на втората бомбардировка той е седял в кабинета на шефа си и разказвал подробно за това, което се е случило в Хирошима.
Това е може би единственият човек на земята, който е оцелял след две атомни катастрофи.

Христос не винаги е правел чудеса, дори когато това бе поискано. И всички чудни дела, извършени от Спасителя винаги и безусловно, се обединяваха около една мисъл: Чудесата на Христос, това са чудеса, въз основа на любовта и състраданието към човека.
Тези, които вярват, че вярата в чудеса е признак на наивност имат невярна представа за християнството, както и естеството на чудесата.
Хората са убедени, че чудеса не се случват и зачестява разбирането, че нарушението на определения порядък на нещата е естествено.
Християнинът вярва, че естествения ход на нещата може да бъде нарушен. Би било странно да се съмнява, че Всемогъщият Бог е в състояние да направи това.
В последните години много хора пред очите ми сериозно промениха живота си. Те повярваха в Исус Христос и тяхната промяна се прояви в действията им, привичките им, дори смениха приоритетите си.
Например, един мой познат, когото познавах от дълго време като женкар и светски лъв, стана любящ съпруг и баща.
Шефът на една фирма, който в името на умножаване на печалбата си изцеждаше и последните сили у подчинените си, спря да изпада в истерия, а на хора прибави още половин заплата към това, което получаваха до сега.
Почти завършеният алкохолик и наркоман се изкубна от зависимостта си и стана доброволец в служба на милосърдието.
Мисля, че всеки християнин, оглеждайки се наоколо и поглеждайки към себе си, може да назове десетки такива примери.
Преобразяването на човешкото сърце, това не е ли чудо?

Лидка и Рени бяха големи приятелки. Те често отсядаха на кафе и споделяха проблемите си. Днес Мая беше сериозно угрижена. Беше много натъжена.
– Лидка, ти знаеш, толкова много книга заедно прочетахме и се съветвахме, какво да правим и какво не. Никога не съм преследвала момче след като сме се запознали, но се радвам, когато се срещнем или ми звънне. Винаги съм си казвала и така ми е добре. Но всичките ми отношения с момче свършват с това, че той става тъжен и ми казва: „Виждам, че и така си щастлива, аз не съм ти нужен.“ Къде греша?
– Това, че някое момче ти е скъпо, трябва да му го показваш, но не и да го „гониш“. За тях ти изглеждаш „самодостатъчна“, такава, която не се нуждае от никой.
– Да спомням си, – каза Мая, – някъде четохме: „За да се старае мъжът пред теб, той трябва да вижда резултата от своите усилия“.
– Не просто да вижда, – натърти Лидка, – а да чува. Ето, при нас е така. Всеки ден хваля Васко и той хвали себе си, даже на шега подхвърля за какво да го похваля. Така той получава много „браво“ на ден.
– Е, – каза Мая, – аз не искам да ме хвалят много. Имам нужда от похвали, но не всеки ден и постоянно.
– Да, – започна Лидка, – но мъжът е защитник, победител, шеф, снабдител,….. и се нуждае от постояни похвали. Със всяка своя постъпка те питат: „Добре ли те защитавам? Успях ли да победя днес всички проблеми? Направих ли те и този ден щастлива? …..“
– Ще опитам, – тихо каза Мая. – Изглежда директната похвала е по-силна от това да съм пряма спрямо него.
Мая наведе глава и се замисли. След минута се усмихна, погледна дяволито Лидка и каза нежно:
– Благодаря ти.