Захладня, независимо от това, че още нямаше сняг. Децата в училището повече се радваха на това, че излизат вече във ваканция. Сега спокойно можеха да се греят край печките, но можеш ли да ги спреш на едно място?!

Данчо и Малин крачеха увлечени в разговор, нахлупили шапки, загърнали се в топлите си якета.

– Не си ли забелязал, – спря се за момент Данчо, – че човек се впечатлява от външността? Казваме си, че този е слаб, другия дребен, а този, на когото полагаме надеждите си, макар че изглежда едър и силен се проваля.

– При Бога е по-различно, – поклати глава като някой мъдрец Малин. – Господ гледа сърцето на човек.

– Е, ако Той е с мен, няма да загубя нито една битка, – засмя се Данчо.

– Много често, когато се изправяме срещу собствените си гиганти, забравяме това, което трябва да помним, а си спомняме това, което е трябвало да забравим, – подчерта съвсем сериозно Малин.

– Какво имаш предвид? – погледна го неразбиращо Данчо.

– Ние помним нашите поражения, а забравяме победите си, – започна да обяснява Малин. – Ясно и подробно можем да разказваме за загубите си, дори използвайки най-ярките детайли, но за победите си с Бога в миналото съвсем бегло споменаваме.

– Обърнал ли си внимание, колко често хората пожелават: „Върви и нека Бог да бъде с теб“? – плесна с ръце Данчо.

– Те използват „духовни“ клишета, за да скрият празнотата в своя живот, – подчерта дебело Малин. – Такива знаят правилните думи и благочестиво звучащи изказвания, но ….

– Това, което работи за един човек, за друг не става, – припряно го прекъсна Данчо.

– Въпреки това ние поставяме нашите защитни средства на някой друг, особено ако му предстои битка, – кимна предизвикателно Малин.

– Не мога да работя добре, като нося чужда броня, – нервно размаха ръце Данчо.

– За това Бог предоставя уникални методи за единствени по рода си, неповторими личности, – тържествено отбеляза Малин.

На празника в църквата решиха след програмата на младежите да разиграят томбола. Обявиха го на едно от събранията и това се прие с небивал възторг.

– Събраните средства от томболата, – обяви Васил, когото бяха избрали, да организира нещата, – ще бъдат дадени в детския дом за изоставени деца.

Дойде и дългоочакваната вечер. Младежите бяха се добре постарали и всички с радост и ръкопляскания съпровождаха всяко тяхно изпълнение.

Накрая излезе Васил и тържествено съобщи:

– Може би чакате с нетърпение този миг, когато ще започне томболата. Извадете билетчетата си и следете внимателно, номерата, които се изтеглят.

На сцената бе извикана малката Галя, за да изтегли печелившите числа. Галя бръкна с малката си ръчичка в дълбоката шапка и всички затаиха дъх.

– Номер 8, – обяви Васил, след като взе малкото листче от малкото момиченце.

Дядо Горан се надигна и със сияеща усмивка се насочи към подиума, за да получи своята награда.

Там имаше лавица отрупана с плодове и какво ли още не.

– Дядо Горане, избери си каквото желаеш от тези подаръци, – подкани го Васил.

Старецът бързо обходи с поглед наредените подаръци и грабна една голяма диня. Последваха ръкопляскания и радостен смях.

Продължи тегленето на билетчетата и хората весело избираха от предложените им подаръци. Един взе връзка банани, друг копринен шал, трети топли ръкавици, четвърти бурканче с мед, ….

Баба Мина седеше най-отзад. Тя от скоро посещаваше църквата. Но макар и на 86 години, тя бе срещнала Исус и бе предала сърцето си на Него.

– Номер 89, – прозвуча малко уморено гласът на Васил.

Баба Мина трепна. Тя погледна билета си и се усмихна, след което се изправи и тръгна към подиума.

– Извинявайте, – каза смутено Васил, – не останаха много неща. Какво избрахте?

Старицата погледна на горният рафт и протегна ръка. Там се намираше Библия с тъмни корици.

Когато ѝ подадоха книгата, жената бързо я разтвори и радостно възкликна:

– Точно като за мен, с едри букви.

Старицата прегърна Библията и я притисна към гърдите си. Така щастлива тя се отправи към мястото си.

Когато свърши празникът, Васил каза:

– Всеки от вас получи подарък, който си хареса, но най-големият дар се падна на баба Мина.

Повечето от хората наведоха глави, защото всеки от тях бе търсил нещо временно, което да го зарадва на момента, а тази старица бе избрала най-добрата част.

Това бе една от най-големите и красиви църкви в района. В нея се спазваше строг ред. Хората в нея бяха приели свои правила, който спазваха безпрекословно.

Веднъж по време на проповедта пастирът на църквата Правдан Самоуверенов забеляза на последния ред близо до вратата мъж със широкопола шапка, избеляла риза и протрити дънки. И той реши, че веднага след като свърши службата, ще поговори с този странен посетител.

Накрая хората изпяха последната песен и се помолиха. След което започнаха да се събират на групички и да разговарят.
Самоуверенов бе фиксирал чудноватия тип и се насочи право към него.

Когато приближи до мъжа Правдан учтиво се обърна към него:

– Здравейте, господине. Радвам се, че сте решили да посетите нашата църква. Но имам една молба към вас. Преди да дойдете следващия път тук, помолете Бог за съвет, как трябва да се облечете.

След една седмица Самоуверенов забеляза същия човек, но промяна в облеклото му не забеляза. Той отново бе в старите си изтъркани дрехи и с широкополата шапка на главата.

В Правдан всичко закипя и той едва се сдържаше, но криво ляво докара проповедта до края. Веднага след това той тръгна право към смущаващия го индивид.

Самоуверенов се опита да бъде любезен, но гласът му излезе рязък и груб:

– Нали ви казах да се помолите и да потърсите съвет от Господа как да се облечете за църква?

– Помолих се, – невъзмутимо отговори мъжът.

– И какво ви отговори Бог?

– Той каза, че не знае, защото никога не е бил тук …..

Тя бе една малка кремава на цвят гъба, но много ѝ тежеше, че хората не я забелязват и я подминават.

– Не ми обръщат внимание, защото съм малка и невзрачна, – каза си гъбата, – Но аз ще порасна и ще стана красива! Тогава ще видят те! Ще отмъстя на всички!

Малката гъба започна да пие дъждовна вода. Толкова много пиеше, че понякога се задушаваше.

Въпреки всичко тя доби това, към което се стремеше.

Стана много висока и бяла гъба. За да се разкраси, намаза шапчицата с нещо червено, което бе останало в една консервена кутия.

– Станах по-червена и от най-червените гъби, – каза си радостно тя.

Прибави и бели точки върху шапчицата си. Така смяташе, че изглежда по-привлекателна, примамлива и съблазнителна.

В гората дойдоха гъбари. Те събираха манатарки, масловки и всякакви ядливи гъби растящи през този сезон.

– Вижте, – извика един младеж с голяма кошница, която бе напълнил едва до половината, – колко е красива тази мухоморка! Ще я стъпча и размажа, за да не се заблуди някой начинаещ гъбар, който би я приял за ядлива поради притегателната ѝ сила, да очарова и съблазнява.

Младежът смачка и унищожи гъбата, въпреки че тя не бе отровна. Това се случи с нея не, защото бе станала голяма и красива, а поради простата причина, че тя вече не приличаше на себе си.

В края накраищатата, не е важно как изглеждате външно, а какво има вътре във вас ….

Това беше една много сурова зима. Николай Ставрев няколко пъти излезе на балкона и забеляза Тина Ангелова, която седеше на един стол. Тя бе облечена с палто, а вълнена шапка покриваше главата ѝ.

Странно, челото ѝ бе опряно на парапета, но мина доста време, докато Николай се усети, че в позата ѝ имаше нещо необичайно.

Тя бе починала.

Ставрев дълго време след това се кореше:

– Толкова време на срещаме по стълбището, а нито един път не съм я заговарял. Та тя беше на осемдесет и кусур години. Може да е имала нужда от помощ, а аз забързан само ѝ кимвах с глава за поздрав и тичах нанякъде.

Дядо Стойо, най възрастният човек във входа, след тази трагична смърт каза:

– Надявам се, че тази ужасна история ще ни накара да поддържаме по-добри контакти с нашите съседи.

И той беше напълно прав. Изолацията не е феномен, тя бе човешка трагедия.

– Заради страха да се натрапваме на някой в работите му, – коментира случилото се инженер Николов, живеещ в същия вход, – забравихме да се спираме, да изслушаме и усещаме болежките на другите.

– В бързо променящият се свят, където оцеляват малцина, се усеща загубата на човечността у хората, – констатира Христо от втория етаж. – Нашата технологична епоха ни натрапва постоянно за незначителността ни. Ние вече не обичаме и това се потвърждава от обезличените ни характери.

– Но погледнете как общуваме днес, – забеляза Здравко, студент втори курс в местния колеж. – Говорим по мобилните си телефони, на които често отговарят телефонни секретари или оставяме бележки  в електронните си пощи. Така се заблуждаваме, че спестяваме необходимото ни време, а се затваряме за околните.

– Резултатите са плачевни, – тъжно добави Ставрев. – Настъпила е страшна ерозия на взаимоотношенията ни. Вместо съпричастност, ние сме прекалено заети и излъчваме само студенина един към друг.  Така загубваме постепенно човешкото си достойнство.