Когато сметна, че е настъпило благоприятно време, той се наведе към двамата мъже и заговори доверително:
— Голяма, много голяма работа….,— той умееше да сниши гласа си до необходимото, — но каквото ви кажа тук, между нас да си остане.
Нито работата беше голяма, нито бе нужно да се забулва с такава тайна, но Петър, така се казваше „известителя“, знаеше от дълъг опит, че такова думи винаги предразполагат събеседниците. Успя и сега. Двамата мъже кимнаха в потвърждение и наостриха уши.
— Днес минаха двама монаси, — продължи все така Петър. — И знаете ли какво носеха? …..Носеха мощите на света Петка.
— А, това ли било — нехайно рече Пепо и пренебрежително се облегна на стола. Но Тодор прочут с набожността си, каза нетърпеливо:
— Разказвай, разказвай нататък.
Петър се поколеба за миг. Дали да се престори на обиден и да се нацупи, но веднага се отказа.  Това нямаше да му донесе нищо.
— Нима не сте чували коя е света Петка? — продължи все така шепнешком.  — Преди една неделя игумена на нашия манастир сънувал чуден сън. Явил му се Дух божи, целият окъпан в неземна светлина, и с глас на медна тръба му казал: “ Иска ли да облекчи страдащите, да върне здравето на болните?  Тогава отиди на това и това пусто място и там изрови костите на света Петка“. На утрото игуменът повел братята от манастира, поръсил мястото със светена вода и щом копнали, разнесъл се звук на камбани и изведнъж пред тях се появили костите на светицата. И знаете ли какво чудо станало? Едва понесли мощите и насреща им — болна жена. Още от дете краката й били изсъхнали, после и лош цирей ослепил едното й око. Тя помолила за благослов. А те й дали да докосне с пръстите си свещените останки. И щом се допряла до тях, сляпото око на жената прогледнало, болните й нозе се изцерили и тя се изправила на тях.
Петър  без особена мъка съчини тази история, но после осъзна, че Пепо и Тодор бяха яки и здрави мъже, та  трябваше да измисли нещо по-засукано:
— Сто крачки по-нататък — ново чудо. Срещнали един отчаян човек  Някакви шмекери го изиграли, та изгубил всичко  и сега бил решил да посегне на живота си. И на него дали да се допре до костите.
— И веднага в джоба му се появили две кесии пълни с пари — през смях завърши вместо него Пепо. — Или може да са били три, а?
Без да губи самообладание Петър попита:
— И до твоите уши ли стигна разказът за тези чудеса?
Пепо троснато рече:
— И каква костичка ти оставиха тези монаси?
— Ей тази, най-мъничката. — Петър показа кутрето си. — Река от сълзи пролях, за да измоля една костичка да ми дадат. Е, склониха, но ми заповядаха за по-малко от хиляда лева да не я давам.
Тодор се прекръсти набожно, но Пепо се изсмя.
— Искаш ли пък сега аз да ти разкажа една история, Петре? Слушай, тя  по нищо не отстъпва на твоята, ще видиш. Едно птиченце ми каза, че във вторник, когато копаели гроб за баба Димитра там се навъртал и някакъв божи човек. Случило се, че извадили от земята няколко стари кости. „Божият служител“ ги събрал всичките и още на часа ги нарекъл: „Тази ще е от света Филомена, тази — от света Варвара, тази пък… от света Петка…
Цялата злоба, натрупана в Петър, избухна изведнъж. Той скочи, брада му трепереше от гняв, а очите му мятаха светкавици:
— Анатема на онзи, който дръзне да похули слугите Христови…
— По-кротко, по-кротко с анатемите, Петре — рече уж незлобливо Пепо, но имаше нещо в думите му, което подплаши Петър и  той грабна шапката си и набързо излезе навън.

Негово Светейшество папата позволил на един добре познат журналист да го интервюира, но решил да не го прави в покоите си, а на разходка по Тибър в лодка.
Журналистът задавал въпроси, а папата отговарял.
Изведнъж силен вятър свалил шапката от главата на журналиста и я запратил във водата.
Папата станал, прекрачил борда на лодката, преминал по водата разстоянието до шапката ходейки, взел я, върнал се в лодката и я подал на опуления журналист.
На следващия ден във вестниците се откроявало доста страно заглавие:“Папата не може да плува…“!

На дъното в падината, в района на Бахамските острови, е разкрито разнообразие от миниатюрни организми.
Много от тези организми са непознати за науката. Очевидно те се хранят със серни съединения, които са токсични за другите организми. Това би трябвало да зарадват тези, който мечтаят за живот криещ се в дълбокия океан, под ледената кора на спътника на Юпитер Европа и спътника на Сатурн Енцелад.
Сините дълбини най-напред са се образували на сушата, а после са се запълнили с вода. Най-дълбоката от тях е Дина 202 метра, болшинството са наполовина по-малки.
През последните ледникови периоди морското равнище е падало 122 метра по-ниско, отколкото е сега. Дъждовете са пробивали пещери в крайбрежните варовити скали. Много от тях са рухнали и са се напълнили със солена вода. В тези тъмни дълбини няма кислород и почти никаква светлина. Над сините дълбини временно са се образували „шапка“ от малко по-плътна прясна вода, която практически не се е  смесвала със солената.
Тези места са изолирани от основните източници на храна и многообразието от форми на морски живот. Независимо от това, в негостоприемните дълбини е намерена богата екосистема, включително скариди, акари и други. Морският биолог Том Улиф от Техническия университет в САЩ е прекарал 30 години в търсене отговор на въпроса, с какво се хранят тези животни. Оказало се, че в основата на хранителната верига са микроорганизми.
Заедно с аспиранта Брет Гонзалес, той измерил температурата, солеността, киселинността, нивото на кислород и водороден сулфид в три басейна. Освен това изследователите взели от дълбините и изучавали в лабораториите образци от бактериални колонии. В един от сините отвори те покривали целите стени и можели да се откъртят с ръце.
Генетичен анализ направен от Джен Макалада от Университета в Пенсилвания показал, че заедно с неизвестни за науката видове там живеят и най-често срещаните микроорганизми, въпреки липсата на светлина и необходимостта да се хранят със сероводород.
Повечето бактерии живеят в сравнително тънък слой, където прясна вода се смесва със солената. Подобни условия могат да се намерят под повърхността на спътникът Европа в местата, където в пукнатините на леда попада богат материал от вулканичните изригвания на друг спътник на Юпитер Йо.

Когато наблюдавах как танцуват гопак, чудех се дали в Европа има подобен танц.
Оказа се, че в Норвегия има такъв, който наричат „халинг“. Станал е популярен преди повече от 500 години. В него има акробатични елементи, като скокове, завъртания, сваляне на шапка с удар от крак, клякане.
Този танц в миналото бил за съревнование. Случвало се единият от танцьорите да убие другия разядосан.
Такива са норвежките момчета, когато се разгорещят.

През 14 век, когато епидемията от чума се разпространила в Европа, съществували няколко начина да се избегне заразяването. Единият от тях бил да се носят ароматни топчета  окачени на вратовете, а в домовете и на улиците запалвали ароматни треви.
Облеклото на лекарят през тази епоха бил дълга перелина, широкопола шапка, а на лицето се слагала маска с клюн, в който се намирали ароматни треви. На гърдите висяла кадилница с тамян.
Съществувала легенда за “ виното на четирите разбойника“. Разбойници дълго време ограбвали домовете на умрелите от чума, при това не се заразявали от болестта. Когато ги хванали се оказало, че пият определено вино. В замяна на рецептата на виното, което употребявали, били помилвани.
Рецептата включвала розмарин, лавандула, бор, мента и много други билки. Изненадващо е, че процента на парфюмеристите, оживели тогава, бил много висок.
За приготвянето на „виното на четиримата разбойника“ в домашни условия се взимало един литър ябълков или винен оцет и по две лъжички смлени свежи билки от лавандула, розмарин, градински чай, пелин, седефче и мента. Билките се слагат в съд и се заливали с оцета. Покривали се и се оставят на слънце за две седмици. След това се прибавяли шест скалитки чесън. Отново съдът се закривал, поставял се на слънце за една седмица. Прецеждало се съдържанието от съда и се наливало в бутилка.
Несъмнено „виното на четиримата крадци“, от съвременна гледна точка, притежава силно антимикробно действие, срещу, което не би издържал нито един представител на редица заболявания. Прилагането на този „еликсир“ се препоръчва само външно, защото в съдържанието му освен оцет, влизат две билки – пелин и седефче, които при по-големи количества предизвикват отравяне и смърт.
Относно чесъна в оцета има различни мнения. Според едни, колкото е повече, толкова по-добре, но други смятат, че трябва да се съблюдава някаква мярка.