Преди много години на Рила живеели мъж и жена великани. Те се обичали много и боготворили красотата на своя дом. Украсявали го с дребни тревички и цветя, почиствали до блясък заострените скали и се радвали на живота си. Домът им бил толкова привлекателен, слънчев и уютен, че очаровал всяко живо същество, а на любовта им се радвали всички.
Един ден зли сили преминали оттам. Ядосали се, че съществува такова красиво място, завидели и решили да унищожат всичко. Започнали да изпращат черни облаци и опустошителни ветрове. Земетресения тресели земята.
Мъжът великан бил готов на всичко, за да опази земята си и своята съпруга. Защитавал яростно всяка тревичка, поточе и цветенце. Бранел своята любима и отбивал атаките на злите сили, но за жалост тяхната злоба и жестокост нараствали още повече.
В една тежка битка великан паднал убит. Доволни от постигнатото, злите стихии си тръгнали, оставяйки след себе си много руини и съсипана от скръб жена. Мъката на младата вдовица била толкова голяма, че сълзите й бликали непрестанно и се стичали по хребетите право в долчинките. Течели и се събирали в тях…
Образували се бистри езера, чистотата, на които поразявала всеки. Към мъката на младата жена били съпричастни всички живи твари, слънцето и земята. Затова до ден днешен там слънцето грее ярко, а планината не спира да плаче.
Не се знае къде е скърбящата жена, но казват, че броди тъжна по тези места, неспособна да се радва на нищо. Тя често закрива слънцето с гъсти мъгли. Покрива тялото на обичния си съпруг с бяло покривало. То е там и може да се види от много места в планината. Кръстили са го „спящият великан“, защото са вярвали, че един ден той ще се събуди отново.
Ако погледнем от много високо вероятно ще видим жената, полегнала на една страна с отворени очи, едното от които е езерото „Окото“.