Величко Славов бе от онези учени ентусиасти, които копнееха да открият нещо интересно в природата, за да привлекат погледите на научния свят към себе си.

Не знам как, но един ден Величко реши:

– Точно в тази планина вероятно има нов вид животно, което трябва да открия.

Той често отиваше до едно планинско село, забравено от хората. Там живееха предимно възрастни.

Вода черпеха от извори или кладенци. Нямаха електричество, пасяха животните си, садяха в дворовете си, чушки, домати, малко лук, но земята бе камениста и в нея най-добре вирееха картофи. А имаш ли картофи, можеш да изкараш зимата.

Горските пътеки ставаха непроходими, когато паднеше снега. За да се иде до най-близкото селище, където имаше магазин, трябваше да се върви пеша около шест часа и то напряко през урви и дерета.

Величко обикаляше възрастните хора и събираше информация.

Дядо Сотир реши да се пошегува с ученият:

– Още от баба и дядо съм чувал, че в околността се скита странно създание.

Славов наостри уши. Ето, такова нещо му трябваше на него.

Други от затънтеното село подеха шегата и по пътеките край селото започнаха да се появяват странни следи. А нощем се чуваше шум, сякаш някой се катереше по скалите.

Величко занесе в големия град тези слухове. Започна да пише статии за непознатото животно, дори цяла книга му посвети.

Много любопитни започнаха да идват в селото, особено през лятото. Всеки прибавяше по някоя своя приумица:

– Видях само длан, – хвалеше се един от туристите, – но тя не пасваше на никое животно от тези, които познавам.

– А бе и на мен ми се мярна, но бързо избяга и не можах добре да го разгледам, – добавяше друг.

В научните списания растяха публикациите за неизвестното животно, което никой не бе намерил.

Така в селото откриха хотел, където да отсядат туристите. Прокараха и път до там, та всеки да може да отиде с колата си.

Постепенно малкото планинско село се превърна в курортно селище.

Прекараха им ток. Вода течеше във всяка къща от чешмата.

Отвориха голям магазин на три етажа, в който имаше всичко необходимо. Дори сувенири продаваха на уж скрито животно зад скала или в клоните на дърво, където трудно можеше да се различи какво точно е.

Местните се усмихваха и се сбутваха едни други:

– Добре, че сполучливо подправяхме следите на това измислено животно и пускахме слухове за него. Сега и ние ще си поживеем малко.

Стопли се и хората взеха да работят на нивите и по дворовете си.

Скоро щяха да почнат и да садят чушки, домати и всичко, което бе нужно за трапезата.

Огнян днес бе настроен философски и не изненадваше с нищо ново комшията си Пешо:

– Уважавай живота не само за неговите прелести, а и за трудностите му.

– Е, чак пък толкова, – възразяваше Пешо. – Колко пъти ставаме неволни жертви на развихрили се глупаци?

– Колкото и да е отвратително положението ти, не се опитвай да обвиняваш държавата, шефа си, родителите, природата или нерадостното детство. Менюто е безкрайно и скучно, – махна с ръка Огнян.

– Как да не са виновни? Ако не бяха …..

– Слушай, – Огнян извиси глас, – щом хвърлиш вината на някого или нещо, моментално подкопаваш собствената си решимост за промяна и увеличаваш вакума на безотговорността.

– Дрън, дрън, много знаеш, – запъна се Пешо.

– Парализираната воля не носи радост, – изстреля набързо Огнян.

– Когато стигнеш ръба на отчаянието, друга песен ще ми запееш, – усмихна се Пешо.

– Ти за мен не бери грижа, – натърти Огнян. – За всяко нещо се намира чалъм.

Вчера Петър с баща си пося семена на бъдещите очаквани домати, чушки, краставици, тиквички и патладжани.

За малкото момче това това бе много интересно. Петър за първи път участваше в такова засаждане.

Веднага след като стана той изтича в градината, за да види дали нещо е поникнало.

– Нищо, – разочаровано каза Петър.

Бащата видя къде отиде сина му и го посрещна на вратата:

– Времето през, което расте разсада е най-важния от живота му. За това не трябва много да се бърза.

– Но нали трябва да се покажат, – възрази Петър.

– Малките кълнове бавно си пробиват път през почвата към слънцето. Когато това стане, те вече са станали устойчиви към температурните промени.

– И сега, кога ще се появят? – попита с нетърпение Петър.

– Сам ще видиш, ако си достатъчно търпелив, – усмихна се баща му.

Минаха няколко седмици.

Петър с възторжени възклицания посрещна едва наболите зелени кълнове:

– Ето ги! Появиха се!

Лесно възхваляваме победите и триумфите в живота, без да осъзнаваме, че те са свързани с изграждането на характер в битките.

Бог ни позволява да преминем през предизвикателства и трудности, за да се оформим такива, каквито Той ни е призовал да бъдем.

Господ с нетърпение очаква да излезем от изпитанията „зрели и завършени, без никакъв недостатък“.

Валеше сняг, но снежинките бързо се топяха.

– Но нали все пак има сняг, – засмя се Борис, – а щом е Рождество, той е предвестник на нещо.

– На какво? – попита Соня.

– Че се пречистваме от греховете си.

– А ако бъдем пречистени от греховете си, какво ще ни остане? – опита да се пошегува Данчо.

Всички се бяха струпали в кухнята, докато Мартин отваряше виното и го разливаше в пластмасови чаши. Мариан отвори хладилника и извади газирани напитки за Любчо и Дойчин, а за себе си взе безалкохолна бира.

Горан беше пристигнал последен. Тогава решиха, че е време за тост и се отправиха към трапезарията. Там последна влезе Катя. Тя носеше кошница с пресен хляб.

– Бих искала да ви запозная със една семейна традиция, – усмихна се предизвикателно Катя. – Това е хляб на спомените. Майка ми го правеше, когато бях малка. Тя го наричаше така, защото когато хапнеш от него, трябва да си спомниш нещо важно.

– Може ли да е от детството? – попита Станчо.

– Може да е от всяко време и всяко място, – бързо каза Катя. – Нека да хапнем залък хляб и да си спомним през какво сме преминали и какви сме били. Само тогава ще осъзнаем до какво ниво сме стигнали и какви сме сега.

Катя пусна кошницата в кръг и всеки си отчупи парче хляб.

А през това време тя обясни:

– Тайната на хляба на спомените е в това, че в него можеш да сложиш каквото си поискаш. Това могат да са чушки, картофи или сирене, дори може да бъде само някоя подправка. Така хората биха живели по-добре ако обръщаха внимание на това, което имат и няма да го хабят напразно.

– Спомените са като онова, което откриваш в чекмеджетата на кухнята. Могат да изглеждат ненужни, но всъщност подобряват това, което правиш, – констатира Димитър.

– За всички нас, – каза Борис и вдигна чашата си.

Другите го последваха в наздравицата.

Петър работеше в градината. В нея той отглеждаше предимно цветя. Е, бодваше по малко чушки, домати , лук, репички, …, но основно място в градината и около алеята пред къщата заемаха цветята.

Забеляза, че една зимна роза започва да цъфти. Това го изпълни с радост, но и с тъга.

– Студът така или иначе ще я убие, – каза си Петър, – по-добре да я подрежа и да я прибера в къщи.

След няколко дена розата разцъфна и изпълни стаята със своя чуден аромат.

Тази миризма на цветето върна Петър в детството. Тогава често ходеше при баба си на село.

– Нейната къща беше пълна с рози, – въздъхна Петър. –  Дядо си почиваше на люлеещия се стол, а на двора тичаше техният любим лабрадор. Баба най-много грижи полагаше за цветята, особено за розите.

Тази любов към цветята, Петър бе наследил от баба си.

Когато и да се върнеше назад в годините, от всички спомени, най-ярък бе този за розите.

Изведнъж Петър се размисли за духовния си живот.

– За какво съм създаден? – попита Петър. – Да разнасям ароматът от познаването на Бога навсякъде. Но това става, когато следваме примера на Христос в любов и грижа за другите.

Както ароматът на розите предизвика спомени, така и нашият живот трябва да напомня на хората за Божията любов и грижа.

– Нека животът ни бъде благоухание за тези, които имат нужда да научат, колко много ни обичаш, Господи, – каза Петър, като високо вдигна ръце си нагоре.