Манол бе презрях и отритнат от хората човек. Той много тъгуваше, че от църквата в тяхното селище бяха останали само руини.

Болката му бе толкова голяма, че той често падаше на колене и се молеше:
– Къде е църквата Ти, Господи. Останаха само руини, а хората се пръснаха ….

Един ден Манол ясно чу глас:

– Моят разрушен дом възстанови.

Манол запретна ръкави. Започна да трупа дървета и камъни, а на всеки срещнат предлагаше:

– Ела да възстановим нашата църква.

Едни му се присмиваха:

– Ти си луд! Заел си се нещо, което не е по силите ти.

Други само клатеха глава и го подминаваха, а имаше и такива, които се правеха, че не го забелязват.

Той знаеше, че го чака много работа, но не се отчайваше. Облечен в стари, износени и избелели дрехи, мъкнеше дървета и камъни на гръб.

Ядеше само, когато някой му подхвърляше макар и сух хляб, а спеше на земята близо до руините.

С Божия помощ и няколко души, вдъхновени от неговото упорство и усърдие, Манол успя да възстанови храма.

„Но Бог избра глупавите неща на света, за да посрами мъдрите, също избра Бог немощните неща на света, за да посрами силните“.

Станимир разпалено размахваше ръце.

– Вдъхновяващо е, когато гледаш хората да са отдадени на нещо и да преследват настървено мечтите си.

– Ето Минка, – подкрепи го Атанас, – завърши само за три години колежа и веднага пое задача, която напълно я ангажира.

– Тони искаше много да има кола, – обади се Стефан. – Той е сладкар. Печеше и продаваше торти и това го правеше доста усърдно, докато събра необходимата сума.

– Борисов, – спомена идола си Стамен, – си е поставил за цел, с продажбите си да задоволява нуждите на сто нови хора всяка седмица.

– Това са нечии стремежи, в които нищо лошо не виждам, ако не се прекалява, – поклати глава бай Дамян, който седеше на близката пейка и слушаше разговорът на младежите, – но има по-важни неща които трябва да търсим.

– И какво е по-важно? – напери се Станимир.

Останалите погледнаха недружелюбно старецът, който се намеси в разговорът им без някой да го е канил.

– В отчаянието си, борейки се в пустиня, цар Давид викаше: „Боже, Ти си мой Бог, от ранина Те търся. Душата ми жадува за Тебе, плътта ми Те ожида, в една пуста, изнурена и безводна земя“ и Бог го привлече близо до себе си, – каза спокойно бай Дамян. – Дълбока духовна жажда на Давид можеше да се задоволи само в Божието присъствие.

Младежите го зяпнаха изумени, а възрастния човек продължи:

– Давид си спомняше за срещите с Бога, как живееше в Неговата всепобеждаваща любов и единствено бе удовлетворен, когато хвалеше ден след ден Господа.

– Ти се майтапиш, – нерешително, съвсем тихо каза Станимир.

– Дори през нощта размишляваше за Божието величие и признаваше Неговата помощ и защита, – усмихна се старецът.

– И ся к’во? – повдигна рамене Стефан.

– Божият Дух ни изобличава за греховете ни и ни приканва искрено да търсим Бога. Само от Създателят си можем да черпим всички добри неща, – заключи бай Димитър.

Една част от младежите подигравателно и пренебрежително се отнесоха към думите на възрастния човек, но други, макар че бяха много по-малко, сериозно се замислиха.

Бай Нено бе добър човек. Видеше ли някой в нужда веднага се притичваше на помощ. Не се щадеше.

Колко пъти са идвали при него с молба:

– Бай Нено дай ми двадесет лева назаем, на заплатата ще ти ги върна, че нямаме хляб в къщи.

– Помогни с някой лев, бабата се разболя и нямам пари да я откарам на болницата.

– Закъсал съм го яката, само ти можеш да ме спасиш …

– Счупих ръка , а за гипсо искат пари, ама вчера дойде сина и му дадох всичките си, сега от къде да взема. Дай пък на пенсията ще се оправим.

И така един за едно друг за друго, но все пари им трябваха и все при бай Нено тичаха.

Добрият старец даваше, какво да ги прави. Някои се възползваха от добрината му и не връщаха парите, но той не се сърдеше, защото знаеше, че така такива далече няма да стигнат.

Имаше и хора, които искаха да върнат заемите, но не можеха.

Случваше се я някой близък да почине или те самите попадаха в болницата, а след това забравяха за добрата ръка протегната в тежък момент.

Бог е милостив и търпелив спрямо нас, но ние сме слепи за добрините му. Едва ли ще можем да се разплатим с Него за всичко, което е направил за нас, но Той не иска това.

Спасението и благодатта са дар за нас, но дали ще Го последваш зависи само от теб.

Тежко бе на Марта в тези времена. Бяха я налегнали много скърби и неволи. Сякаш всички болки и мъки я бяха избрали за своя мишена. Бе отпаднала и вече нямаше сили.

Един ден тя си каза:

– Какво правя тук? Има ли смисъл да живея…..

И тръгна по прашния път без цел и посока.

Внезапно богатата зеленина покрила едно лозе я стресна. Земята бе изоставена и всичко бе обрасло в трева. Поради занемареността си лозето пораждаше печал.

– Всичко се е превърнало в пущинак, истинско мъртвило, – съчувствено въздъхна Марта.

Докато стоеше така и разсъждаваше върху видяното Небесният Лозар тихо и прошепна:

– Марто, ти се изненадваш на изпитанията в живота си!? Погледни това лозе и приеми поука. Собственикът на лозето, което виждаш, е престанал да го чисти, окопава и събира плод от него.

– Защо го е изоставил така? – попита Марта изненадано.

– Сега времето захладнява. Този човек нищо не очаква от лозето си.

– Но следващата година нали пак ще му даде плод, – смая се Марта.

– Той смята, че щом не може вече да вземе нищо от него, по-нататъшната му работа е просто губене на време.

– Той трябва непременно да го очисти и да се погрижи за него, – категорично отсече Марта.

– Състояние без страдание е безполезно съществуване, – тихо се засмя Небесния Лозар.

Марта прехапа устни и замълча.

– Искаш ли да спра да те очиствам и обработвам?

Марта знаеше вече Кой ѝ говори. Това бе нейният Спасител, за това с облекчение и радост извика извика силно:
– Не!

Виктор Вознесенски бе против религията, църквата и всякакъв вид проявление на християнството. Често тръбеше около себе си:

– Аз съм атеист.

Един ден Виктор прочете в местния вестник статия на някой си Петър Христов. В нея бе посочено какво Христос е направил за нас хората. Той възмутено хвърли вестника и отиде в редакцията, където го издаваха.

– Кой е този Петър, чиято статия сте позволили да се отпечата във вестника? Колко ви платиха за това? – кресна разгорещено Вознесенски на редактора на вестника.

– Това е пастирът на местната църква и той нищо не ми е плащал. Просто ме помоли във вестника да отпечатаме статията му. Ако имате някакви възражение относно това, напишете опровержение и ще го публикуваме.

– С този пастир сам ще се заема, – гневно скръцна със зъби Виктор и напускайки стаята, силно тръшна вратата.

Вознесенски изобщо не се забави със заканата си. Отиде в църквата и попита:

– Къде мога да намеря Петър Христов?

– Аз съм, – кротко се отзова човекът срещу него. – Мога ли с нещо да ви помогна?

Вознесенски сърдито изгледа Петър и възмутено попита:

– Вие ли сте написали във вестника статия, в която се опитвате да докажете, че всеки атеист е луд?

– Да! А не е ли так? – попита спокойно, но предизвикателно Петър. – А всъщност, вие кой сте?

– Аз а …аз … – яд клокочеше в гласа на Виктор,  – двадесет години от живота си съм по посветил да докажа, че няма Бог.

– Хм …. вижте, а нима това не е лудост.  Да пропилеете толкова години, за да докажете това, което го няма!?