Валери седеше в един от фотьойлите покрит с бежова кожа, Беше преметнал крак върху крак. Под  мишниците на джинсовата му риза, се очертаваха големи петна от пот. Държеше книга в ръцете си и задълбочено четеше. Той не усети, когато Тимо синът му влезе.

– Татко, – тихо каза Тимо.

Старият човек повдигна очи, погледна сина си за миг и пак забоде поглед в книгата.

– Мама току що ми каза …. – разколебан от отношението на баща си Тимо  млъкна.

– Какво ти каза? – прокашля се баща му.

– Че имаш рак.

Настъпи неловко мълчание.

– Мога ли да седна? – попита Тимо.

Бащата направи равнодушен жест с ръката.

– Татко, много съжалявам …..

– За какво съжаляваш?

– Че си болен.

– Не съм болен, – махна баща му недоволно с ръка.

– Татко, искам да говоря с теб…..

Баща му продължаваше да гледа край него и да мълчи.

– Ти нищо не разбираш, – изкрещя баща му. – Ти никога не си бил истински Драганов и няма да бъдеш.

– Кажи ми, татко, моля те ….

– Не съм длъжен да ти давам обяснения, – каза бащата. – Ти не си ми съдник. Винаги си се интересувал само от себе си. Беше и ще си останеш егоист. Ето и сега, си дошъл да разчистиш сметките си с мен. Аз още се движа и косата ми не е опадала. Пъзльо, фантазьор и неудачник си ти.

Тимо запази самообладание и се учуди на това. Колко пъти такива думи го бяха уцелвали в сърцето, стискаха го за гърлото и го задушаваха. Пренебрежението, с което баща му се отнасяше към него, вече не му причиняваше болка и не стъпкваше самочувствието му.

Можеше да издържи презрителните погледи на баща си. Усети как гърбът му се изпъна, раменете му се изправиха. В тялото му се вля нова сила.

– Аз също съм Драганов, – каза спокойно Тимо. – Може би не този, който си искал. Но и ти се лъжеш за мен.

– Не ставай смешен, – каза бащата. – Говориш като някой поп.

– Бях смешен, татко, когато се опитвах да бъда друг. Опитвах се да ти се харесам. През всичките тези години се чувствах доста зле в неумението и огорчението си.

– Свърши ли, глупако? – леко се привдигната бащата от фотьойла.

– Имам си име. Казвам се Тимотей. Хубаво име, ти си ми го дал.

– Това ли беше всичко?

– Има още, – Тимо се задъха от вълнение. – Нарече ме пропаднал син, но вече няма да бъда такъв. Дойдох да ти поискам прошка. Животът ми все още не е провален, за него има надежда.

Бащата дълго гледа сина си. Лицето му се вкамени, стана мрачно и той извика:

– Ти си луд. Такива като теб не трябва да пускат сред хората. Ти си напълно превъртял.

Тимо стана. Чувстваше, че отново се е провалил. Към това се прибави  съчувствие и безсилие. Изведнъж баща му се бе смалил. Не бе останало нищо от самонадеяния деспот в него.

Пред Тимо стоеше дребен човечец с безкръвни устни и изкривени от подаграта пръсти…..

Гошо живееше в една съборетина и носеше в себе си болката от загубата на родителите си. Беше се отделил от другите, защото не можеше да понася съчувствието им.

Често се връщаше в спомените си назад, когато родителите му бяха живи. В отделни случаи съжаляваше, че е постъпил така, дори не бе поискал да му простят.

Той знаеше, че майка му и баща му много го обичаха, те неведнъж му го бяха казвали и засвидетелствували с действията си.

Гошо също ги обичаше, но никога не им го бе казвал. А нещата, в които се бе забъркал няколко пъти съвсем не говореха в полза на това.

Бай Иван често наминаваше насам, разговаряше с младежа и му помагаше с каквото може. Той не му беше роднина, а просто познат, който вземаше присърце съдбата на младия мъж.

Днес пак бе дошъл до съборетината и разговаряше с Гошо.

– Човек може да избегне съжалението, но трудно може да го махне от себе си ако то се е настанило в него, – каза старецът.

– Как човек може да избегне съжалението? – попита Гошо.

– Като не оставя недовършени неща, – съвсем простичко обясни бай Иван. – Да не забравя да каже по някоя хубава дума на хората край себе си. Да прегръща людете и да им благодари. Когато изпитваш любов към някого, не се страхувай да му кажеш: „Обичам те“. това няма да те направи смешен в неговите очи.

– Наистина ли? – недоверчиво погледна Гошо старецът. – И това е всичко?

– Да, синко, мислех, че го знаеш. Може би не искаш да мислиш за това, но ще дойде момент, когато и това ще стане. За да избегнеш съжалението, прави и казвай всичко хубаво, което искаш да направиш или кажеш на хората, които обичаш. Защото рано или късно ще разбереш, че понякога в този живот, дори не остава време да прошепнеш: „Довиждане“.

Дълго време бяха бродили из шубраците. Бяха изподрани и тук там бяха натъртени. Всеки от тях бе имал чувството, че се е изгубил, но накрая се събраха на една малка полянка.

Радой изчака някой да каже нещо. Но след като всички мълчаха, седна на земята и попита:

–  Какво мислите да правите сега?

Не последва никакъв отговор.

– Може би ще се откажете и  ще искате да се върнем. Поне обратният път ви е познат, знаете какво има там, но не знаете какво ви очаква напред, – някак тайнствено се усмихна Радой. – Нататък може да бъде и още по-зле. Не знаете дали този пущинак ще свърши след десет минути или след пет часа.

Групата продължаваше упорито да мълчи.

– Не си мислете, че съм ви оставил сами да се лутате из тия драки, – каза спокойно Радой. – Когато се канехте да пристъпите към неизвестното, колкото и маловажно да ви изглеждаше преди половин час, сега то се е превърнало в жизнено важно нещо за вас.

Останалите бяха натъртени, мръсни, изтощени и ядосани. Но Радой ги обичаше, дори когато не му обръщаха внимание и не търсеха помощта му.

– Като пренебрегнахте напътствията ми, всеки от вас съзнателно се отдалечи от сигурността. Разбира се вие бързо тръгнахте  и загазихте. Един неподготвен и беззащитен човек, попаднал на непозната територия, напряга до краен предел зрението си. Когато някой гледа в затъмнено място, у него се пораждат съмнения. Разконцентриран от трудностите по пътя, в душата му се прокрадва желание да се върне назад. Навярно цялото ви внимание е било насочено към дискомфорта, страха, съжалението и гнева.

– Но нали каза: „Последвайте ме“! – не се стърпя Данчо.

– Да но вие не го направихте и ме изгубихте от погледа си, – каза Радой. – Струваше ви се, че изобщо ме няма. Помислете добре, дори и тогава, ако бяхте спрели и ме бяхте повикали , аз щях да ви се обадя и вие отново щяхте да намерите правилния път.

Нямаше повече никакви възражения. Всички го гледаха настойчиво, за да разберат, какво ще последва сега.

– Имам планове за вас, – ободряващо каза Радой. – Ще напреднем още малко. Не позволявайте на случилото се да ви обезнадежди. Ще видите нещо, което до сега не сте чували и виждали.

Групата потегли бавно след водача си, но вече окрилена.

Групата се бе събрала около преподавателя си. На тях съвсем не им се искаше да свършва този курс. Повечето бяха навели тъжно глави надолу, защото малко преди това той им бе казал, че курса е свършил.

–  Ще проведете ли друг курс? – попита директно Сийка.

Петров се засмя.

– Радвам се, че така високо оценявате времето, което сме прекарали заедно. Но завършването на курса ви дава възможност да продължите да се учите сами  и да израствате много по-бързо, отколкото преди, когато дойдохте тук.

– Знаете ли, – обади се Тихомир, – през последните две седмици аз научих много повече, отколкото ….. през целия си живот.

Петров махана с ръка и каза.

– Човек много често разчита на някой учител или курс, който му допада или му се е сторил полезен. Но това забавя личния му напредък. Мнозина не осъзнават негативните резултати от това, да се влюбиш в дадена практика, която работи добре при тях.

– Как може практика или научено, които ти помагат, могат да имат негативен  ефект? – попита Минко.

– Когато един човек реши да обучава едно дете на нещо, – каза Петров, – той го води за ръка, обяснявам му как да го направи, показва му. Детето веднага се увлича, но тогава, този който го е обучавал, трябва да се отдръпне.

Всички бяха изненадани от думите на ръководителя на курса, но никой не се обади.

– Добрият учител, – продължи Петров, – остава само детето без ограничения и напътствия. Тогава детето постига най-добри резултати, защото е изпробвало нови методи и техники, които са му хрумнали, докато е работило.

– Но курсът ни е като недовършен, – изрази недоволството си Румен.

– Ако учителят покрие всички аспекти, – засмя се отново Петров, – ученикът ще се пресити и ще изгуби ентусиазъма си за учене. Така ще бъде спрян стремежът му към овладяване на знанията.

– А как се стига до стремежа към знанията? – попита Дора.

– Стремежа към знанието, – каза Петров, – имат тези, които търсят извън обучението си, движени от желанието да овладеят мъдростта. Ако продължавате да идвате на нашите събирания, ние ще предъвкваме това, до което сме достигнали и ще буксуваме на място.

Тъжно им беше, че ще се разделят, но разбираха, че това е за тяхно добро.

Дядо Петър седеше под стария орех, хората минаваха и го поздравяваха. В селото го почитаха и уважаваха за мъдростта му.

Той имаше внук Пепо, който се вреше навсякъде и се интересуваше от всичко. Момчето порасна и се поизточи, но и като младеж бе буен и любознателен

Пепо видя дядо си под ореха и дойде при него.

– Вчера ми говореше за правилното мислене, дядо, – каза Пепо. – Имаш ли нещо против пак да поговорим за това?

– Добре, – съгласи се малко неохотно старецът. – Всичко, което се случва на човек добро или лошо, е следствие на неговото мислене. То предопределя взетите решения и направените избори, водещи до неговите действия.

– Резултатите остават, – каза младежът, – те никога не изчезват, а отгоре на това се и трупат. Странното е, че едни могат да привличат, а други да бъдат като бариера.

– Това се нарича „репутация“,  – уточни дядо Петър.

– Не вярвам да се създава репутация от едно единствено действие, – каза Пепо.

– Тя се създава с времето, – поклати глава старецът, – чрез много повторения и еднотипни действия.

– Интересното е, – каза младежът, – че нито лични симпатии, дори намесата на държавата не са в състояние да вкарат принудително успех в живот, известен с лоша репутация.

– Успехът идва сам, – подчерта дядо Петър, –  той не може да бъде поискан или принуден. Не възможно е да бъде прескочен някой момент от този процеса на изграждане. След лоши резултати, породени от неправилни действия, човек може да заяви, че е решил да промени поведението си и наистина да го направи, но ако фундамента му не бъде поправен ….. мисленето му не се промени, резултатите пак няма да бъдат добри.

– Защо? – попита младежът.

– Защото те са произведени от действия, които са плод на решения, взети по стария начин.

– Тогава защо на човека да не му дадем повече от една възможност да се поправи? – попита Пепо.

– Докато този човек не промени мисленето си, той няма много варианти за успех. Когато нечия лоша репутация се е установила, хората очакват глупави решения, водещи до неприемливи действия и получаване на посредствени резултати.

– Какво ще ме посъветваш в случая, дядо?

– Не се събирай с хора създали си лоша репутация.