Веднъж един човек ми сподели:

– Трудно ми е да се моля без икона. Иконата съсредоточава вниманието ми в молитвата. Знаеш ли, че отците са учели, че иконата утвърждава реалността на човешката плът Христова. Който не вярва в иконата не вярва в Боговъплащението, т.е. в човешката природа на Богочовека.

Да, но я си представете, че сте попаднали на място, където няма икони, а искате да се помолите, какво ще правите тогава?

Християнството не умира с отмирането на иконите като исторически факт. Когато свещеници са били арестувани и хвърлени в затвора, те са се молели застанали пред гола стена.

В затвора е трудно и лесно да се молиш. Трудно, защото всички от килията са се вторачили в гърба ти и те възприемат за  „лицемер“. Лесно е, защото преодолял това „надзираване“ сякаш стоиш известно време пред „дверите на Царството“. В затвора Господ е „близо до вратата“.

В една килия били свещеник и белогвардейски офицер. След една молитва на свещеника пред празната стена, офицерът попитал:

– Ти сектант ли си?

Без икона, ако такава липсва такава, можеш да се молиш, но без смирение и осъждайки човека не можеш.

В един затънтен край живеел човек, който бил много прозорлив и проницателен.

Почти цял месец не валяло дъжд и всичко изсъхвало.

Една жена работела в градината си и се молела в душата си:

„Господи, за всички няма да стигне, дай дъждец само на моята градинка“.

Този човек по това време минавал наблизо. Вдигнал ръка и извикал:

– Какво е това „на моята градинка“! За всички се моли не само за себе си!

Симов затвори вратата и застана пред високото бюро.

– Приготвил съм се да вървя на тенис, – каза Радулов, – така че давай накратко.

Симов се постара да бъде убедителен, но докато още говореше, разбра, че Радулов знаеше за какво е дошъл. Човекът зад бюрото се държеше радушно, но очите му го наблюдаваха и внимателно проучваха.

– Яко си затънал, Симов. Говориш за вашите активи, но ако фалирате каква стойност ще имат те? Канторите ви са стари. Това са сгради от миналия век, които отдавна трябваше да се разчистят и за тях едва ли ще получите нещо. Помещенията, в които държите машините си, са в по-добро състояние, но те не са ваша собственост, вие сте само наемател там. Колкото до фирмата ви никой няма да я купи, щом конкуренцията ви доведе до фалит.

– Няма да допусна да ме смачкат, – Симов беше пребледнял, но се държеше твърдо.

– Така казвате вие, – засмя е Радулов. –  Възможно е да постъпват грубо и нечестно, но това е борба, конкуренция и надмощие на пазара.

– Да, те успяват благодарение на шантаж и клевети, – Симов кипеше от негодувание. – Човек трябва да бъде честен и почтен в професията си, а не да подлага динени кори на конкурентите си. Освен това, те дойдоха и се настаниха тук. Никой не ги е викал.

– Чакайте, Симов, вие не знаете с кого си имате работа. – гласът на Радулов стана назидателен. – Като приятел ви съветвам да не си окачвате сам въжето на врата. Защо не се откажете, докато е време? Бъдете благоразумен. Ако искате мога да говоря с тях и да ви помогна да вземете добра цена за фирмата си.

Симов усещаше, че Радулов иска да му помогне и че е убеден в това, което казва.

– Не, няма да се предам толкова лесно, – каза Симов.

Радулов дълго обмисля нещата и накрая каза:

– Винаги съм ви смятал за умен човек, Симов, макар и малко наивен. Но сега мисля, че сте неблагоразумен. И между нас казано, ви се възхищавам на упоритостта.

– Тогава наредете да ми се отпусне заема.

– Не мога да ви обещая нищо, Симов. Трябва да поговоря с другите от банката.

– Кога?

– Може би по-късно. – Радулов махна неопределено с ръка, той искаше по-скоро да се отърве от „натрапника“.

Мозъкът на Симов започна да работи бързо. Това, че му отказаха от банката, вече нямаше значение. Той нямаше да се откаже лесно. Живееше с надеждата, че все нещо ще измисли …..

Катя и Минчев дълго мълчаха.Години наред Минчев бе живял без истинска любов в семейството си.

Поради младежкият си егоизъм, фантазьорство и самонадеяност, дъщеря му Даря малко се интересуваше от него.

Тя бе лекомислена и коравосърдечна, нещо характерно за новото поколение. Беше готова да го понася, стига да ѝ плаща разноските в училището, където с такива като нея си губеше времето, под предлог, че изучава изкуство.

Същото беше и със съпругата му Ана. Отношенията им бяха почтени, но студени. Минчев ненавиждаше мъжете, които се оплакват, че са недооценени и неразбрани. Той осъзнаваше недостатъците си и бе направил всичко, за да поддържа добри и приятелски отношения с Ана.

Но едва сега осъзнаваше, колко безжизнен, апатичен и безчувствен бе брака му. Много бързо му се бяха изпарили младежките илюзии за любовта.

Бракът за Ана отдавна бе станал не някакво изпитание, а безкрайна досада. Заедно с охлаждането помежду им у нея се увеличи егоизма ѝ.

Минчев често трябваше да търпи капризите ѝ, нейните оплаквания и цупения. Тя имаше вятърничави идеи, често ѝ липсваше всякаква логика. Ана не се интересуваше от работата на съпруга си. Избухванията и неоправдания ѝ гняв опъваха, както нейните така и неговите нерви.

„Колко различна е – си мислеше Минчев – тази млада жена“.

Катя седеше край огъня, спокойно отпуснала ръце. Тя предлагаше сърдечност и очакваше да ѝ отвърнат със същото. В нея се долавяше отзивчивост и разбирателство.

Минчев напоследък имаше неприятности в работата си и искаше да поговори с някого за това, но да говори с Ана беше невъзможно.

Той усещаше, че това влечение към Катя е  мекушавост и слабост в характера му, но не можеше да го подтисне. В него имаше копнеж за нежност и равновесие, което можеше да намери у Катя. Това бяха неща, които му липсваха толкова много.

Но Минчев знаеше едно, той бе честен човек и не би злоупотребил с доверието нито на Катя, нито на Ана. Въпреки че нещата бяха толкова непоносими за него …..

Наближаваше десет и половина. Писанов се канеше вече да отиде за обичайното съвещание, когато в кабинета му се появи Петър, енорийския свещеник на местната църква. От него лъхаше доброжелателност и Писанов го поздрави сърдечно.

– Хубаво е, че ви заварих, господин Писанов и вие сте много зает човек като мен.

Свещеникът бе дошъл заради камбанарията, която от два месеца бе почнала да се руши. Дървояди, кой знае от къде бяха дошли, разяждаха дървената ѝ конструкция.

И тъй като заостреният връх на камбанарията бе забележителна черта на малкото градче, Писанов бе открил подписка във вестника за нейното възстановяване.

– Направих сметка за необходимия ремонт, – каза Петър. – Опасявам се, че ще излезе малко повече отколкото предполагах, четиринадесет хиляди.

– Това е доста голяма сума.

– Наистина е голяма особено, когато постъпленията от вашата подписка не превишават пет хиляди лева.

Това не разтревожи много Писанов. Все пак начинанието му бе съвсем доброволно. Той не беше богат, но бе внесъл своите сто лева.

– Сега страната преживява тежки времена, – Писанов се опита да оправдае хората. – Данъците, сметките и таксите растат. А този сезон съвсем не е благоприятен за благотворителност. Почакайте да се затопли времето, може би тогава хората ще бъдат по-благосклонни.

– Да, но проблемът е неотложен, – каза с тъга Петър.

Енорийският свещеник продължаваше да говори още дълго време в същия дух, но Писанов губеше вече търпение.

„Този човек не разбира ли, – помисли си Писанов, – че това искане за повече и повече, трябва да престане, преди страната да изпадне в пълна разруха?“

Все пак Писанов го изслуша. Обсъди с него различни начини и средства за набавяне на необходимите суми. Обеща му място на някои от вътрешните страници на вестника, където може да изкаже болката си, но това бе всичко. Писанов не притежаваше необходимите ресурси, с които можеше да му помогне.