Разрушени и изгорени селища. Сляп старец и съпровождащото го момче дълго бродеха из пепелищата, надявайки да срещнат поне един човек.

Уви, нямаше никой. Някой бяха убити, а други отведени в плен.

Наоколо имаше много убити и нямаше кой да ги погребе. Цял ден старецът и момчето копаха гробове, жалейки  преждевременно загубилите живота си.

– Ти знаеш много неща, – хлипаше момчето след тежкия ден. – Обясни ми защо става така? ….. За какво?

Изпълнил християнския си дълг, стареца дълго си почиваше край разпаления привечер огън.

Гледайки с невиждащите си очи нанякъде, най-накрая слепият отговори на момчето:

– А ти какво очакваш? Как трябва да живеем? По Божиите заповеди. А ние как живеем?

Старецът дълбоко въздъхна и сви посивелите си вежди.

– Постоянно грешим, без да се покайваме за делата си!

После настъпи угнетяваща тишина.

Момчето си каза: „Заспа, умори се старецът. Време му е за сън!“

Но изведнъж слепецът проговори:

– Когато бях момче като теб, ми казваха: „Бог ни е показал пътя на спасението и как да живеем тук на земята, за да наследим Божието царство. Ако не правим това, трябва да се покаем, но ние не желаем да правим това и резултатът е налице – скърби и мъки. Първоначално те не са много тежки, защото идват само да ни вразумят. Но по-нататък стават все по-големи. А сега сам виждаш и до какви достигат!

Старецът замълча. И много скоро се унесе и заспа.

А момчето не можа да затвори очи. То обмисляше думите на стареца, докато се разведели. Те се врязаха дълбоко в съзнанието му.

След като оцеля и създаде семейство, тези думи предаде на децата си, а те на следващото поколение.

Невижданото и нечувано бедствие, войните и различните катаклизми са възмездие за греховете ни.

Облаци закриваха слънцето, но бе задушно и подтискащо. Хората гледаха с надежда нагоре, очаквайки да завали.

Ема притича разплакана и се гушна в майка си.

– Мамо, толкова ли съм лоша?

– За какво да си лоша, – погали я майка ѝ, искайки да я успокои.

– Ето Сивка бяга от мен, а често отблъсквам и хората от себе си.

– Прекалено скептично си настроена спрямо себе си, – усмихна се майка ѝ. – Това, че не знаеш защо котето е направило така или човек е реагирал по този начин, не бива да те кара да мислиш най-лошото. Това по-скоро е някакво твое предубеждение.

– Да, но когато се събера с по-голяма компания, предпочитам да зяпам в телефона си, – Ема тъжно погледна майка си. – И това е защото се чувствам сама.

– Това си е от теб, хората не са виновни, че ти се чувстваш така. Ако не участваш пряко в разговора, можеш да слушаш. Понякога така човек открива доста интересни неща.

– Бих могла да се постарая, но кое от двете да слушам или да се правя, че слушам? – иронично попита Ема.

– Знаеш ли понякога хората се нуждае само от слушатели, а не от съветници.

– Знам, аз за това се уча да слушам. И без това ми е трудно да давам съвети.

– Когато слушаш човек, той може сам да намери изход чрез разсъжденията си, не е нужно да се намесваш. Жалкото е, че после си мисли, че ти си му помогнала.

– Да, но понякога искат от мен да си кажа мнението, а аз се чудя какво да кажа, – повдигна вежди трагично Ема.

– Ако не си сигурна какво точно трябва да кажеш опитай така: „Искаш да кажеш ….“. Един вид искаш да разбереш дали това е искал да каже и в зависимост от това, вярвам, че ще ти дойде нещо наум.

– Помниш ли, когато ми разказа за своя колежка и беше много разстроена, – каза Ема. – Трябваше да те подкрепя, а аз не знаех как.

– Ако беше повторила думите ми в друг вариант, т.е. аз да разбера какво съм казала, може би…… Това също помага понякога.

– Ммм още не съм го научила този трик.

– Следващия път, когато някой ти се оплаче, кажи му: „Искаше да кажеш, че …“ Повтори с други думи това, което е казал. Докато ти разясняваш какво е имал предвид, все на някой от двама ви ще му светне нещо.

– Ще опитам, въпреки, че действам според случая.

– Е, то се знае, че няма шаблони за всяка ситуация.

Ема се бе успокоила вече. Изглеждаше по-решителна и непоколебима.

Дядо Матьо нацяло обедня. С трън да завъртиш в схлупената му колиба няма какво да закачиш. Гладуваше старецът и зъзнеше в студа.

Нямаше деца, които да се погрижат за него, а бабичката му отдавна гниеше в земята.

Един ден дядо Матьо реши:

– Ще напиша писмо до Бога. Той ще се смили над мен и ще ми помогне.

Старецът седна и с треперещи ръце написа:

„Господи, моля Те, помогни ми! Нищо не ми остана. Изпрати ми 100 лева, поне да имам с какво да си купувам хляб“.

На плика срещу получател написа: „На Небето, до Господ Бог“.

А на мястото за получател най-подробно написа адреса на местоживеенето си, да не би Бог да сгреши местопребиваването му, ако се обърка нещо.

Писмото пристигна в пощата. Пощальоните останаха в шок.

– Явно човекът е изпаднал в недоимък и оскъдица, – каза един от служителите, – ама чак толкова да изперка.

– Тоя да не е е луд? – плесна с ръце друг.

– Къде да му занесем писмото? – подигравателно подхвърли трети.

Накрая решиха и препратиха писмото на стареца в агенцията по социално подпомагане.

След няколко дни от тази агенция повикаха дядо Матьо и го навикаха:

– Как можа? Ти какво бе?! Днес, когато космически кораби кръстосват Вселената, ти пишеш на Бога писмо?! – И служителят завъртя ръка, един вид „Дядка, май нещо не е наред с главата ти“.

Стареца си замълча. Какво можеше да му каже или обясни?

– Ето ти 50 лева, – каза служителят. – И разбери, давам ти ги аз. Аз, а не Бог, защото Той не съществува! А сега си върви.

И дядо Матьо си тръгна.

След няколко дни на същата агенция ѝ предадоха писмо със следния текст:

„Господи, благодаря ти за 50-те лева, които ми даде. Моля те, следващият път да не ми ги предаваш чрез тези хора, защото те са прибрали половината за себе си“.

Ина бе остроумно и бързо схващащо момиче, а бе само на 10 години.

Един ден тя отиде с дядо си Дечо на пазара. Там старецът купи една кофа с големи и хубави ябълки.

Трябваше да се приберат с трамвая. Когато купуваха билети, на Ина и направи впечатление надписа, който бе там, за това попита дядо си:

– Защо цената на превозвания багаж е двойна спрямо тази за пътника?

Дядо Дечо само се усмихна в гъстите си мустаци и нищо не каза.

Качиха се в трамвая и потеглиха към дома.

Минаха няколко спирки и в трамвая се качи контрольор, яка набита жена със злобно изражение на лицето. Предстоеше проверка на билетите.

Ина и дядо ѝ дадоха два билета, по един за всеки.

Контрольорката се втренчи в кофата с ябълките и каза:

– Човече, а тази кофа, тя заема много място. Виждате, че трамвая е пълен, така че трябва да платите за кофата като багаж.

Дядо Дечо я погледна неразбиращо, мислейки, че това е някаква шега. Но тя не се успокои:

– Платете за багажа или ще ви глобя!

Обстановката стана напрегната. Целият трамвай притихна.

Около Ина и дядо ѝ се освободи достатъчно пространство, за да могат и другите да видят, какво става.

Дядо Дечо сериозно се замисли и чувствайки, че работата става сериозна, бързо се наведе над кофата и започна бавно да прехвърля ябълките от кофата в пазвата си.

След няколко минути я изпразни. Добре, ябълки ги нямаше, но кофата?! Дали е пълна или не, тя заемаше място.

И хората започнаха да се побутват:

– Горкия старец!

– Как ще се измъкне от това положение?

– Не бива така!

– Какво се е захванала с човечеца?

Дядо Дечо в такива случаи не губеше самообладание. Той взе празната кофа и я нахлупи на главата си.

След това се обърна към контрольорката и попита:

– А за шапката, трябва ли да доплащам?

Целият трамвай се разтресе от смях.

Група младежи се смееха и се радваха на хубавото време. Деца тичаха и крещяха наоколо, гонейки една топка.

А Въльо седеше на една от пейките пред блока. Мрачното му лице излъчваше тъга и подтиснатост. Сякаш старостта му бе отнела чувството за задоволство и удовлетворение. Той отдавна бе престанал да се радва на живота.

До него приближи Добри и го поздрави:

– Здравей, приятел! Днес май пак не си на кеф?

– На какво да се радва днес човек? – измърмори Въльо. – Пенсията малка, увеличават цените …..

– Нали сме християни, – каза утешително Добри, – би трябвало да се радваме, че имената ни са записани на Небето.

– Да се радват тези, които служат в църквата. Тях това ги удовлетворява и стимулира, – отбеляза Въльо.

– Мислиш ли, че това е достатъчно?

– Че какво друго?

– Бих казал: „Не се радвайте на успехите си в служението, а на това, че имате добри взаимоотношения с Бога“.

– Но те нали за това се радват, – възрази Въльо, – че Бог ги използва в делото си.

– Помисли си, – каза Добри, – ако човек е близък с Господа, а не само спасен, в каквито и обстоятелства да се окаже, с каквото и да се сблъска, Христос чрез него ще излива реки на жива вода, макар самият индивид да не знае накъде текат те.

– Днес за хората съдят по тяхната ефективност, – подчерта Въльо.

– Ако се разсъждава така, – засмя се Добро, – то Исус би бил един от най-големите неудачници.

– Защо?

– Пътеводната звезда на християнина е Самият Бог, а не някаква си там субективност.

– Че какво лошо има в това да правим нещо за Бога?

– Същността, най-главното е, какво Той прави чрез нас, а не какво правим ние за Него.

– И в крайна сметка какво излиза? – попита Въльо недоумяващо.

– На първо място трябва да търсим близко общение с Бога, а Той ще ни води какво, къде и как да направим, – заключи Добри и си тръгна.

Въльо още дълго стоя на пейката, но мрачния вид на лицето му бе изчезнал. В него се бе породило желание за по-близко общение с Отца.

Нещо което бе имал на младини, но бе загърбил, поради тичане за вършене на повече дейности в името на Бога, с една единствена цел да се почувства нужен и необходим, но всичко това го бе довело до неудовлетвореността му  днес.