Употребата на хартия за обличане от наша гледна точка изглежда доста странно, но китайците се предпазват с нея от ниските температури още от II век пр.н.е.

Не се знае точно кога хората от южните провинции са започнали да правят хартия от кората на хартиената черница, но ползата от добре начуканата кора на това дърво като средство за обличане е установена отдавна.

Вероятно, разградените влакна от кората на хартиената черница се използват скоро след изобретяването на хартията, паралелно с по-обичайната растителна основа конопа.

Сигурно е, че за най-ранното си предназначение хартията е изработвана от кората на това дърво.

Дали хартиените облекла са се късали лесно?

Очевидно дрехи, направени от хартия като съвременната, получена от дървесна каша, не са здрави. Но в онези времена са използвали значително по-устойчиви влакна. Хартията е била толкова здрава, че са я използвали за обущарски калъпи.

Хартиените дрехи топлели така добре, че понякога хората се оплаквали, че им е прекалено горещо. През зимата хартиените завеси запазвали топлината на леглата, а други по-тънки се използвали против комари.

Древната хартия е използвана не само за облекло, но и за направата на бойни доспехи.. Плисираните ризници направени от такава хартия били непробиваеми за острите стрели. Дори куршумите не били в състояние да пробият подобна хартиена броня. За това черпим сведения от разказа на Мао Юени от 1629 г.

Ако земята е влажна или вали дъжд, железните брони бързо ръждясвали и ставали безполезни. Освен това металните доспехи били много тежки и не можели да се носят продължително време. Най-подходящият избор за пехотинците били хартиените доспехи, примесени разумно с коприна и платно.

Ако хартията и платното са тънки, стрелите могат да проникнат в тях, а какво остава за куршумите. За това бойното снаряжение било подплатено с памук с дебелина 2 сантиметра, плисиран до дължината на коляното.

Анчарът е от семейството на черницата. Това са еднодомни или по друг начин казано с еднополови цветове, дървета и храсти.
Цветовете на Анчара са невзрачни, мъжки с плоски чадъроцветни съцветия, а женските са единични.
В природата съществуват 5-6 вида Анчар. Те се срещат в тропическа Азия, Африка и на остров Мадагаскар.
Анчарът има силно отровен сок. Той съдържа гликозиди, антиарин и антиозидин. Използвал се е за напояване на върховете на стрелите.
На това дърво А.С.Пушкин е посветил стихотворението си „Анчар“.

Анчар

А. С. Пушкин

В пустинята, сред прах горещ,
в пръстта от зноя разкалена,
Анчарът — часовой зловещ —
стои, сам в цялата Вселена.

Сред жадна степ във гневен ден
Природата го бе родила,
и корен, ствол, и клон зелен
с отровна сила напоила.

Отрова капе през кората
и стине в гъст, прозрачен клей,
след обедния пек, когато
вечерна хладина повей.

Не идва птица тук, ни звяр.
Едничък вихърът сурово
връхлита страшния Анчар
и литва, напоен с отрова.

И ако облак в своя път
се заблуди и дъжд пророни,
във пясъка горчива смърт
ще капе от отровни клони.

Но в ден на зло човекът там
човек изпрати с властно слово
и в път покорно тръгна сам,
и върна се в зори с отрова.

И вейка с клюмнали листа
в едно донесе с яден клей.
По бледното чело потта
на тънки струи леденей.

Под шатровия свод, в дъга
извит, издъхна у нозете
отровен бедният слуга
на всемогъщия владетел.

А царят смърт от тях сторѝ —
стрели с отрова напоени —
и на съседните страни
изпрати гибел, разорение.

Много от този вид експериментите не изисква особено сложно оборудване, но те имат за цел да подобрят растежа на растенията, въпреки че не са свързани с промени в генетичната му структура.
Лутер Бербенк, калифорниец, е отгледал  нов вид кактус без игли …и то просто като му разговори. Растенията не само го разбрали, но дори му се подчинили. Резултатът е „untia Ficus Indica“ .
Съществуват и други мутанти растения, например, бяла черница, на която плодове са толкова прозрачни, че могат да се видят вътре семена; огромна много сочна слива; изцяло бяла маргаритка и ароматна водна лилия.
Този метод се  състои във визуално представяне на това, което искаше да получиш. След това, но само със „сътрудничество“ на растенията, получаваш нови видове.
Бербенк обяснява: „През цялото време, докато правех експеримента, за да се получи кактус без игли, аз често говорех на растението, за да се създадат вибрации на любовта“.

Първата информация за книжни пари датира от 13 век, когато веницианския търговец и пътешественик Марко Полo посещава Китай. Той бил много удивен, когато видял правителството да разпространява някакви цветни хартийки и да задължава хората да ги използват като пари. С тях държавата плащала на чиновниците си, а хората данъците си.

Хартията била направена от кора на черница и оризова слама, а върху банкнотите бил поставен имтераторския печат, който гарантирал обезпечаването им  със стойността на злато и сребро.

Търговците първи усетили удобството на книжните пари, тъй като в тежките кесии със златни монети, жълтиците се нащърбвали, образите и цифрите по тях се изтърквали и това затруднявало оживената търговия.

Първите европейски банкноти се появили в Швеция през XVII век по времето на управлението на кралица Кристина. Тя направила опит да покрие недостига на сребърни монети, тъй като в кралството нямало достатъчно сребро. Банкнотите представлявали тънки медни листове, с необходимата гравировка.

Оживената търговия с Далечния изток донесла модела на книжните пари от Китай в Европа. Появили се първите монетни дворове и парични печатници. Новопоявилите се банки започнали да работят не само със златни и сребърни монети, но и с книжни купюри.. Постепенно се оформили и националните парични единици, обезпечени със съответното златно покритие., защитени и контролирани от държавата.