Унесен в мисли, Камен почти не забеляза група десетгодишни хлапета, които крещяха. Когато се приближи разбра, че малчуганите замеряха с камъни едно четиринадесетгодишно, високо и красиво момче и му крещяха:

– Тъпак! Малоумен! Лигаво лайно! …….

Но въпреки ръста си, едрото момче само се свиваше от страх и болка при всеки удар. Един камък го улучи в челото и то се свлече на земята. Малчуганите се втурваха напред, готови да го ритат.

Камен връхлетя, сграбчи едно за ухото, препъна друго и лекичко го срита. След миг цялата банда търти на бяг, сипейки ругатни.

Камен се наведе над падналата жертва.

– Няма страшно, отидоха си – каза той на ридаещото момче, което се беше свило на топка и закриваше лицето си с длани.

Момчето продължаваше да хлипа.

– Няма да те нараня. Те си отидоха.

Камен го докосна леко по рамото. Момчето изведнъж оживя и замахна с такава бързина, че юмрукът му улучи челото на спасителя му.

Камен отскочи с вик на изненада и болка. Момчето го изгледа смаяно и запълзя назад към близката стена, като се озърташе с ужас за мъчителите си.

– Какво ти става, луд ли си? – викна Камен на уплашеното момче. – Опитвах се да ти помогна, а ти без малко да ме убиеш.

Момчето продължаваше да го зяпа, накрая започна да мучеше несвързано.

Камен осъзна, че момчето е нямо. Протегна ръка. Момчето бавно я хвана и той му помогна да се изправи.

– Ела с мен, – каза му Камен.

Момчето го гледаше без да реагира. Беше и глухо. Камен му направи знак да го последва и то бавно тръгна, плачейки от болка и унижение.

Десет минути по-късно, когато Камен почистваше момчето във кухнята, нахълта Ана. Като видя окървавеното момче Ана ахна и кресна:

– Какво си му сторил?

– Едни чаровни хлапета го замеряха с камъни и аз ги прогоних, – викна Камен на свой ред.

Ана се почувства виновна за избухването си.

– Съжалявам. – каза тя, но Камен само изсумтя. – Много съжалявам, – повтори тя, после разтревожена пристъпи до момчето и го целуна.

Камен я гледаше изумен. Момчето малко се поуспокои. Ана  го погали по косата и погледна към Камен.

– Това е брат ми Самуил, – обясни тя. – Хората го смятат за малоумен. Той е глухоням. Обясни ми какво стана?

– Беше на улицата и някакви хлапетата хвърляха камъни по него.

– Изверги! – възкликна тя. – Мислят, че всичко ще им се размине, защото той не може да се оплаче.

– Няма ли кой да го пази?

– Има, но иска да бъде сам и вечно бяга навън, защото иска да бъде като другите. Но те го мразят и се боят от него. Казват, че бил обладан от дявола.

Вече по-щастлив, Самуил посочи Камен, измуча и изигра сцената с хвърлянето на камъни и появата на спасителя му.

– Той иска да ти благодари.

– Как разбра? – попита недоверчиво Камен.

– Не знам, но той има добро сърце, макар да не може да говори.

Тя хвана ръката на Самуил, разтвори дланта му и я протегна към Камен. След като момчето разбра какво се иска от него, започна енергично да тръска ръката на своя спасител.

Художникът в желанието си да обясни идеята на картината, започна да цитира Писанието:

– А когато се свечери той седна на трапезата с дванадесетте ученика и когато ядяха рече: истина ви казвам един от вас ще ме предаде; те много се наскърбиха, и всеки от тях започна да го пита: да не съм аз Господи? А Той в отговор рече: Който натопи ръката си заедно с Мене в блюдото, той ще Ме предаде.

Всички се бяха смълчали и го слушаха внимателно.

– Художникът има две задачи, – продължи художникът. – Да изобрази човека и да покаже състоянието му. Ще изобразя всеки всеки от апостолите в момента, в който Исус им казва, че един от тях ще го предаде.

Първоначално фигурите бяха очертани само с контур. През следващите месеци поток от багри и цветове изпълни платното.

Въпреки че по-голяма част от картината беше завършена, една от фигурите беше без глава. Ирена предположи, че това е Юда, защото стискаше в ръце кесия с пари.

– Защо сте сложили Юда от една и съща страна с апостолите? – попита Ирена.

– Знам, че всички художници са го изобразявали от другата страна, – каза художникът, – но аз съм взел предвид мислите на предателя. Той би направил всичко, за да скрие какво ужасно нещо е направил. Би се опитал да изглежда невинен и не би се отделил от другите апостоли, това би събудило подозрение. Една картина, за да е убедителна, трябва да е реалистична и възможно най-близка  до живота.

Картината наистина бе изключителна. Всеки от апостолите бе замръзнал в един единствен миг. Мислите и страхът на всеки от тях, че той ще е този, който ще предаде Исус, бяха изписани на лицето и жестовете им.

Тази картина бе уловила миг от времето. Просто художникът бе спрял времето и го бе запечатал на нея.

– А защо главата на Юда още не е нарисувана? – попита Ирена.

– Все още не мога да намеря модел за него, – отговори художникът. – Трябва ми лице, което да отразява самото предателство.

– Но предателите могат да имат много лица, – възрази Ирена. – Могат да бъдат красиви, миловидни, дори много хубави.

– Вярно е, – съгласи се художникът. – Измяната често се крие под миловидно и прекрасно лице.

Каза го като човек, който също е бил поразен от измамник скрит зад някаква маска. В този момент изглеждаше дълбоко наранен. Веждите му се смръщиха и се откри фината паяжина от бръчките на челото му.

– Защо в другите картини изолираният е Юда, а на вашата Исус изглежда сам? – попита Ирена.

– Ако Бог ви е разкрил, че ще бъдете предадена от човек, когото обичате и на когото вярвате, и това предателство е неизбежно, нямаше ли да се чувствате самотна и изолирана?

Какво можеше да каже тя? Нали и нея, съвсем на скоро, я бе предал човек, който тя много обичаше.

 

Мариана  се закашля мъчително. Кирил внимателно я повдигна и намести възглавницата зад гърба ѝ. Той вече не издържаше да я глада в това състояние. А колко беше хубава, когато се ожениха. От тогава бяха минали 13 години. Беше му родила осем деца.

Сега тялото ѝ бе повехнало и измършавяло. Косите ѝ бяха посивели и лепнеха от пот по бледото ѝ чело.

– Ще ми простиш ли? – попита Кирил, когато пристъпът на кашлицата отмина.

– Отдавна съм ти простила, – опита се да се усмихне Мариана. – Знам, че работата те поглъща целия. Ти си щастлив само, когато работиш.

– Щастлив съм, когато ти си добре, – виновно отговори Кирил. – Виж донесъл съм ти нещо.

– Подарък? За мен?

– Разбира се, че е за теб, – засмя се Кирил, – да виждаш някой друг в стаята.

– Но това е медалът, който ти връчиха ….., – Мариана не можа да довърши, защото отново се закашля.

– Да той е, – съгласи се Кирил. – Накарах да му окачат верижка, за да можеш да го носиш като огърлица.

– Наистина ли ми го подаряваш? – В очите на Мариана се появи влага. – Ти си прекрасен човек.

– Не говори така, – засмя се Кирил. – Прекрасните мъже са най-лошите. – Надявам се скоро да се оправиш.

– Наистина ли вярваш в това? – гласът ѝ звучеше безнадеждно.

– Разбира се, че вярвам. Последния път лекарят остана много доволен от теб. Той каза, че състоянието ти се е подобрило.

– А за нас има ли подаръци?

Кирил се обърна. На вратата стояха децата му и се усмихваха, три момичета и пет момчета. Всичките бяха руси, като майка си.

– Как бих могъл да се прибера в къщи без подаръци за вас, – каза съвсем сериозно Кирил.

Децата се втурна към него.

– По-полека, един по един, ще има за всички!

Малките палавници възторжено притискаха до гърдите си получените подаръци. Всеки бе удовлетворен, защото баща им знаеше кой какво обича и от какво се интересува.

След това децата на пръсти напуснаха стаята, не искаха да притесняват болната си майка.

– Колко са щастливи, – лицето на Мариана сияеше.

– Ти ме дари с тези прекрасни деца, – каза Кирил. – Това е най-големият подарък, който можех да получа.

– През всичките тези години вярвах в теб. – каза съвсем тихо Мариана. – Ти правеше щастливи толкова много хора край себе си в дома ни. Бог те възнаграждава, защото си прекрасен човек. Ти си гений.

– Глупости, – възрази Кирил. – Аз съм практично мислещ човек с малко талант.

Мариана поклати глава.

– Бог те обича, повярвай! Тепърва ти предстои да получиш голямата награда.

– Не говори така. По този начин се говори само в църква …..

– Искаш да кажеш, когато хората се сбогуват, – поправи го Мариана. – Каквото и да стане, искам да мислиш за бъдещето си и децата. Обещай ми!

– Не, не….. – Кирил искаше да отговори, но гласът му пресекна.

Кърпичката на жена му цялата се обагри с кръв.

– Трябва да бъдем реалисти. Горе главата. – гласът ѝ се бе превърнал в дрезгав шепот. – Трябва да е възползваш от талантите си. Обещай ми! Така ще си ида по-спокойна.

Тя затвори очи и дробовете ѝ отново изсвириха…..

Димо започна работа като доброволец в болницата. Падаха му се по две смени седмично. Приятелят му Кольо вече беше такъв от два месеца и си вършеше работата усърдно и всеотдайно. Именно той бе причината Димо да се запише за доброволец. Кольо примами приятеля си за тази работа, като му обеща, че ще го запознае с две момичета.

Когато Димо постъпи в болницата изобщо не му остана време дори и за едното момиче, въпреки че се запозна и с двете. През цялото време целият персонал беше натоварен. Докарваха много болни, в някои моменти, дори не достигаха хора навсякъде.

Първоначално на Димо възложиха да се грижи за прането. Пералните в болниците работеха постоянно.

Работата на Димо беше да сортира дрехите и бельото. Той определяше кое е за изваряване и кое трябва да се пере на по-ниска температура. Изпразваше джобовете на пижамите. Попълваше бланка, в която описваше колко калъфки, чаршафи и т.н. са за подмяна.

Петната от кръв и мръсотия, амонячния дъх на урината, вонята на потта и други телесни секрети, засъхнали повръщания и потискащата миризма от болни тела не будеха у Димо никакво отвращение или презрение.

Понякога виждаше приятеля си Кольо да минава край него, като с едната си ръка държеше носилка, а с другата бе вдигнал банката на система и това му вдъхваше още по-голям ентусиазъм да се грижи за болните.

Снощи помолиха Димо да помогне за преместването на човек, с фрактура на черепа, от носилката в леглото. Понякога го молеха и за по-дребни неща или го изпращаха да изпълни дребни поръчки.

Постепенно на Димо почнаха да поверяват и по-важни задачи. Той заместваше санитарите и сестрите, които бяха претрупани с много работа, при приемане на нови или повиквания.

Димо можеше да сложи катетър или да нагласи система. Макар и нов в отделението, той откри в себе си ново умение, да успокоява и да утешава.

Пристъпваше към леглото на викащ  от болка пациент, слагаше едната си ръка на челото му, а другата на рамото му и успяваше да потуши страха у болния с докосване и няколко прости думи. Лекарите и сестрите скоро забелязаха това негово умение и започнаха да го викат да успокоява болните.

Действията и думите му въздействаха много добре на пациентите.

– Как се казвате, госпожице? – питаше Димо. – Да, знам, че боли. Боли ужасно, непоносимо, но това е добър знак. Така трябва да е. Показва, че операцията ви е минала успешно. Утре ще боли по-малко, а след седмица ще си бъдете в къщи.

Или казваше на друг:

– Спокойно, няма нищо, приятелю. Давай повърни всичко. Не го задържай, ще ти олекне.

А на други обещаваше:

– Ще ѝ кажа естествено. Тя беше тук, докато спеше. Разбира се, че те обича, беше съвсем очевидно.

Димо намираше точната комбинация от съчувствие и твърдост. Той изразяваше симпатия и съжаление, демонстрираше авторитет.

От неговите уста фразата: „За съжаление не знам отговора на този въпрос“, звучеше сякаш се основаваше на необятно познание, макар и прикрито зад наслоилото се с годините усещане за отговорност.

Вдъхваше у съсипаните от мъка роднини необходимата увереност, че в негово лице имат умел съюзник, които ще им помогне в борбата срещу болестта и няма да отстъпи лесно.

Често на Димо му се случваше да води до тоалетната олигавен и едва кретащ старец. Сваляше му панталоните, помагаше му да седне, придържаше възрастния мъж, докато се изходи. След това го измиваше и завеждаше до леглото.

Това бяха само две смени, но изпълнени с напрежение и задоволство. Грижейки се за болните и помагайки на хората Димо се измени. Хората, които го познаваха от преди, виждаха промяната и много се радваха за него.

Ето как една спонтанна покана от приятел, превърна пакостника и побойника на махалата в младеж, който доброволно отдаваше всичките си сили и цялата си любов към страдащите.

Златка бе дребна на ръст, с високо чело и дълбоки топли кафяви очи. Тя издърпа стола и седна. Заслуша се в разговора на останалите. Отметна падналия кичур върху лицето си и се намеси:

– Други ценности владеят съзнанието на нашите деца днес. Не знания, а пари, бизнес и мода са в акълите им.

– Да си виждала млади хора да говоят за философия, наука и литература? – засмя се Бойко.

– В устата им са имената на бизнесмени, разни рекетьори, съвремени „супермени“, които са майстори на далаварите, притежаващи суперлуксозни коли и много момичата за забавление, – намръщено добави Велко.

– Какво друго очакваш, – махна с ръка Златка, – щом учениците палят цигарите си от тези на учителите, а после пият заедно коняк в училище?!

– Спомням си думите на един ученик, – каза Стойчо, – „Има ли смисъл да уча? Баровците, които карат поршета и понятие си нямат за Втората световна война, Аспарух, законите във физиката и химията, но това не им пречи да правят милиони. А тези завършили висше образование са без работа, а ако работят изкарват сто пъти по-малко от един бизнесмен. Защо ми е това скапано училище?“

– Така мислят почти всички ученици, – засмя се тъжно Бойко, – ако някой не е съгласен с това, го смятат за ненормален. Никой не иска да дружи с него и обикновено е обект на подигравки.

– Накъде отиваме тогава? – с болка каза Златка.

– Към духовна гибел, – не без ирония отбеляза Велко. – Пиянството от парите и власта е неудържимо, попаднеш ли в тяхната хватка отърване няма.

– Това е по-опасно от наркоманията и най-лошото е, че продължава цял живот, – въздъхна Стойчо.

– Те си плуват в миражите си с награбените милиони във висините, а ние стоим  безсилни да им се противопоставим. Така ставаме съучастници в градежа на общество, което ни е твърде чуждо, – заключи печално Златка.

Приятелското събиране тази вечер загуби веселия си тон. Всеки бе помръкнал и потънал в нерадостни мисли. Какво можеше да се направи? Живеем в променено общество, с изкривен идеал и ценостти, но плодовете, от  примирението и ненамесата ни във всичко това, са горчиви.