Бе тиха и прохладна утрин. Жана бе цялата в синини. Тя едва пристъпваше, но бе решила да поговори със свещеника в църквата.

Когато Киприян я видя, веднага я попита:

– Какво се е случило с теб, жено? Защо е такова лицето ти?

– Мъжът ми ме бие …, – изхлипа Жана.

– Отдавна ли?

– Вече цели десет години.

– Често ли?

– Всеки ден.

Тъга обзе свещеника.

„Тази жена е героиня, – помисли си Киприян. – Днес само с пръст да докоснат някоя жена и тя е готова за развод, а тази понася безропотно цели десет години“.

– Как търпиш всичко това? – попита свещеникът.

– Той ме обича, – каза с нежност Жана. – Само, когато пие става лош. Но се притеснявам, че това става пред очите на децата.

Трудно положение, какво можеше да се направи?

– Хайде да се помолим, – предложи свещеникът.

След като се помолиха, Жана си тръгна.

Една седмица по-късно тя влезе отново в храма, но бе много променена. Лицето ѝ сияеше, а походката ѝ бе уверена.

– Как е мъжът ви? – попита Киприян.

– Когато се върнах от молитвата при вас, той не пи, на следващия ден също, така и на по-следващия. Вече цяла седмица капка алкохол не е сложил в устата си. И знаете ли какво ми каза?

– Какво?

– „Изпитвам отвращение към спиртните напитки, повръща ми се, щом зърна бутилката или чаша пълна с вино“. От тогава с пръст не ме е докоснал.

– Силна е била вярата ти и търпението също, – усмихна се насърчаващо свещеникът.

Невена бе християнка, но не искаше да остави някои светски удоволствия, които много силно я привличаха.

– Какво пък, – казваше си тя, – когато остарея тогава ще се откажа и от тези развлечения.

Веднъж я посети Здравко. Той издаваше книги. Невена не веднъж бе говорила с него за проблемите си относно отказа си от някои неща, които не бяха угодни на Бога.

Докато разговаряха Невена предложи на издателя чаша мляко. Здравко благодари и изпи млякото, но остави малко от него на дъното на чашата. След това се обърна към Невена:

– Ще сметнете ли за голяма чест, ако ви предложа да изпиете остатъка от млякото?

– Не, разбира се. Вие да не се шегувате с мен?

– Ето по този начин вие постъпвате с Господа, – каза Здравко.

– Как така? – изненадано подскочи Невена.

– Докато сте млада, здрава и силна, вие предпочитате да се наслаждавате в светските удоволствия, а когато изпиете чашата на живота почти до дъното, предлагате жалките остатъци на Бога. Той ще ги приеме ли?

Здравко подаде чашата на Невена и каза:

– Останете с Господа – и си тръгна.

Невена дълго време стоя безмълвна. Тя изпита недоволство, породено от осъзнаването, че извършва нещо недопустимо спрямо Бога.

Невена погледна към двора и видя как вятърът духна върху цветовете на дърветата, които бяха изпълнени с живот и красота, и листенцата им окапаха. Така те изглеждаха грозни, безплодни и годни само за изгаряне.

– Такъв беше и моят живот до сега, – каза си Невена, – отделен от добродетелите и предаден в ръцете на безжалостния грах, в неговите удоволствие и страсти.

Накрая без колебание тя реши:

– Господи, отдавам Ти сърцето си изцяло и посвещавам живота си, да Ти служа до последни си дъх.

Каквото посееш в младостта си, това ще пожънеш в по-нататъшния си живот.

Тя бе цяло чудо. Дребосък от кожа и кости. Става въпрос за Лия. Тя бе родила 14 деца.

Често край не се питаха:

– Как ги е изхранила?

– Как е месила хляб за толкова много души?

– Как е шила дрехите им?

– Удивително, как е успяла да научи децата си на добри обноски и железен морал?

Лия нямаше никакъв житейски опит, беше невежа. Не беше пътувала и познаваше само мястото, където се бе родила и омъжила.

Не познаваше никакви други мъже освен своя, но съжителството ѝ с него ѝ изглеждаше изтощително, а понякога бе като болезнено задължение.

По-голямата част от живота ѝ бе протекъл в раждане и отглеждане на деца.

Единственият ѝ интелектуален събеседник бе Библията. Мъжа си и децата си тя изобщо не слушаше.

А защо четеше Библията ли? За нея това бе книга, в която намираше нужната история, своята поезия, информация за различни народи, етиката и нравствеността, които изповядваше, там бе и нейното спасение.

Никога не изучаваше и не проверяваше Библията. Просто я четеше. Противоречащите пасажи в тази книга ни най-малко не я смущаваха.

Накрая тя бе стигнала до там, че знаеше всичко какво е написано в нея, но продължаваше да я чете.

Всички уважаваха Лия.

– Тя е добра жена и е отгледала прекрасни деца, – казваха за нея.

Винаги държеше главата си изправена. Почитаха я и в семейството – съпруга, децата и внуците ѝ.

У нея се спотайваше някаква неподозирана сила. Не знаеше какво е компромис. Срещнеше ли неправда изобличаваше я и налагаше това, което бе право. Това караше хората да я гледат със страхопочитание, макар и не с любов.

Лия ненавиждаше до фанатизъм всякакъв вид спиртно питие. Да се употребява алкохол, за нея бе равносилно на престъпление спрямо Бога.

Тя никога не се бе докосвала до такива напитки, но не спираше никой от останалите да ги употребяват. Може би за това съпругът и децата и бяха привързани към пиенето.

Веднъж съпругът ѝ, който бе тежко болен, ѝ предложи:

– Лия, не можеш ли да глътнеш поне една чаша алкохол, та да ми олекне, преди да си отида?

Тя смръщи вежди, вдигна брадичката си напред и настръхна:

– Нима искаш да застана пред Господа и да му дъхна на спирт?

Когато наближи 70-те Лия имаше проблеми с уринирането.

Докторът ѝ предписа:

– Една супена лъжица портвайн.

Първата лъжица изпи насила и се намръщи, но след това ……

– Е, не е чак толкова лошо, – въздъхна Лия.

От този ден нататък, тя изгуби напълно въздържателната си убеденост спрямо алкохола.

Започна да пие вино на супени лъжици, уж като лекарство, но след време стигна до литър дневно.

Казват, че от тогава е станала по-щастлива и спокойна.

Завоят бе остър. Валеше като из ведро.

Инат Своенравов влезе в завоя с осемдесет. Колата стана непослушна и занесе. Срещу нея се зададе ТИР.

На сантиметри от него Своенравов успя да овладее колата.

Все пак това беше неговата кола. Той е лудо влюбен в нея. Обичаше я повече от жена си и децата си.

До втори март на две хилядната година Инат се заглеждаше по жени, че кой не го прави днес, но на тази дата взе шофьорска книжка и от тогава се заглежда само по коли.

А ето какво стана само за секунди. Тежкия ТИР връхлиташе малката лада. По това време Инат само си подсвиркваше безгрижно с уста.

Колата усетила опасността стъпи здраво на гумите си и в последния момент се хвърли в канавката. Канавката е мястото за всеки, който добре се е почерпил в някое заведение, преди да тръгне на път.

– Боже, какво правя в канавката, – попита уплашено Своенравов, – нали само една чаша изпих?

А дали бе една и той съвсем ясно не си спомняше.

Ладата прилича на нещо което бе леко сплеснато между ръцете на великан. Тирът продължи без да спре.

Минаха една две коли, но шофьорите си обърнаха главите на обратната страна. Сигурно са си казали: „Добре, че не сме ние“.

Невероятно, но една кола все пак спря.

– Да те закарам до една ремонтна работилница, оттатък града е, – и спрелият шофьор започна да вади въже от багажника си.

– Вече звънях до „Пътна помощ“ и полицията, – каза Инат, – трябва да ги дочакам.

А в същото време си помисли: „Сякаш съм ги поканил на любовна среща …..притрябвали са ми“.

Но въпреки всичко не тръгна с предложилия му помощ.

Човекът хвърли ядосано въжето в колата си, тръшна вратата, запали и показа на Инат как се излиза от завоя с пълна газ.

Валеше сняг, но снежинките бързо се топяха.

– Но нали все пак има сняг, – засмя се Борис, – а щом е Рождество, той е предвестник на нещо.

– На какво? – попита Соня.

– Че се пречистваме от греховете си.

– А ако бъдем пречистени от греховете си, какво ще ни остане? – опита да се пошегува Данчо.

Всички се бяха струпали в кухнята, докато Мартин отваряше виното и го разливаше в пластмасови чаши. Мариан отвори хладилника и извади газирани напитки за Любчо и Дойчин, а за себе си взе безалкохолна бира.

Горан беше пристигнал последен. Тогава решиха, че е време за тост и се отправиха към трапезарията. Там последна влезе Катя. Тя носеше кошница с пресен хляб.

– Бих искала да ви запозная със една семейна традиция, – усмихна се предизвикателно Катя. – Това е хляб на спомените. Майка ми го правеше, когато бях малка. Тя го наричаше така, защото когато хапнеш от него, трябва да си спомниш нещо важно.

– Може ли да е от детството? – попита Станчо.

– Може да е от всяко време и всяко място, – бързо каза Катя. – Нека да хапнем залък хляб и да си спомним през какво сме преминали и какви сме били. Само тогава ще осъзнаем до какво ниво сме стигнали и какви сме сега.

Катя пусна кошницата в кръг и всеки си отчупи парче хляб.

А през това време тя обясни:

– Тайната на хляба на спомените е в това, че в него можеш да сложиш каквото си поискаш. Това могат да са чушки, картофи или сирене, дори може да бъде само някоя подправка. Така хората биха живели по-добре ако обръщаха внимание на това, което имат и няма да го хабят напразно.

– Спомените са като онова, което откриваш в чекмеджетата на кухнята. Могат да изглеждат ненужни, но всъщност подобряват това, което правиш, – констатира Димитър.

– За всички нас, – каза Борис и вдигна чашата си.

Другите го последваха в наздравицата.