През 1987 г. в Бирма към обичайните банкноти били прибавени доста страни по стойност от 35 и 70 кият.

Въпреки това, управляващият У Не Вин сметнал това за малко, за това заповядал да се изземат всички банкноти със стойност 25, 35 75 кият, без компенсации за населението и въвел нови 45 и 90 кият, тъй като тези числа се делели на девет.

През това време икономиката на Бирма била в криза. Тази реформа препълнила чашата на търпението и предизвикала бунт на студентите.

Недоволството се разраснало, което довело до общонационална акция на гражданско неподчинение.

Това вълнение влязло в историята под името „Въстание 8888“, тъй като неговите ключови събития започнали на 8 август 1988 г.

Денят бе горещ и задушен. Климатикът работеше на икономичен режим. Франческо и Антонио избраха маса далече от прозорците. Бяха си взели по една халба бира.

– Радвам се, че прие поканата ми, – каза Франческо.

– Отдавна не бях те виждал, – засмя се добродушно Антонио.

Допряха чашите си, които откликнаха със звън.

– Какво мислиш за пророчествата на епископът от Арма? – попита Антонио. – Навсякъде се говори само за това вестници, телевизия, Интернет.

– Епископът е живял през 12 век, – започна спокойно Франческо, – пророчествата му били „изгубени“ и се появили след 500 години. В своите подробни, но доста неясни писания този архиепископ изброява всички папи, даже се твърди, че посочил  кой от тях щял да бъде Антихрист. Неговото избиране щяло да обрече света на големи мъки.

– Трябва ли да вярвам на тези глупости? – попита Антонио. – Тези „пророчества“ навярно са фалшификати?

– Вероятно са такива, – съгласи се Франческо, – защото са се появили в края на 16 век, за да осигурят избирането на Симончели за наследник на Урбан VII. Това е всичко.

– Искаш да кажеш, че всичко е било нагласено? – попита Антонио.

– Знаеш ли за „Шифърът на Леонардо“?

– Бегло.

– Една от най продаваните книги, преведена на много езици. Всичко в нея са пълни глупости. Исус се оженил и имал семейство. А, имаше нещо и за Светия Граал. И най-лошото е, че милиони читатели повярваха на тази измишльотини. Знаеш ли колко ми бе трудно да убеждавам хората, че това е измислена история?

– Някой хора биха повярвали на всичко, – засмя се Антонио. – Това означава ли, че не вярваш на пророчества?

– Вярвам в Бога, а не в играта на думи, – каза сериозно Франческо.

– Искаш да кажеш, че Бог не е играл на скрабъл?

– Не, нито пък на табла. Може би Айнщайн е бил прав, че пасиансът е любимата игра на Бога.

– Виж хората са разтревожени, – каза загрижено Антонио. – Те се страхуват, че следващия папа ще е Антихрист и ще дойде Денят на Страшния съд и края на света.

– Така говорят при всеки избор на нов папа и се ровят в измислени и фалшифицирани пророчества, – засмя се Франческо.

– Знаеш ли кое е най веселото? В Интернет  се пусна слух, че кардинал присъствал на последния конклав е изразил мнение, че последния избор е бил нагласен, че бил в разрез с желанията на мнозинството кардинали избиратели.

– Е, какво излиза, че всеки път е избиран антипапа? – усмихна се Франческо. – Вероятно има уговорки, но нали трябва да има определен брой гласове за да се потвърди изборът на папата. Такава е процедурата им. Стига с тези неща, хайде да сменим темата.

След това двамата споделяха грижите си свързани предимно със семействата и децата им.

Радко мразеше да му бъркат в устата. Невъзможно бе да му се измият зъбите му. А всяка зъболекарска намеса ставаше едва след като го упояха.

Бащата на Радко реши сериозно да се заеме с този въпрос. Рано или късно този проблем трябваше да се реши.

Всяка вечер баща му изваждаше предварително приготвени картинки и обясняваше на сина си:

– Това е четка. На косъмчетата ѝ се слага паста, необходима да почисти и направи зъбите здрави. Ето това момче я слага върху зъбите си и леко търка с нея по тях. Накрая пълни устата си с вода от чашата, жабури се и я изплюва.

И без обясненията на баща си, Радко напълно разбираше какво се прави на картинките.

Една вечер Радко приближаваше малко четката към устата си. След няколко дни четката се застояваше по-дълго в устата на момчето. След шест месеца Радко сам започна да мие зъбите си, без някой да му помага.

Баща му вече го водеше при друг зъболекар, който проявяваше по-голямо разбиране и искаше да намери начин да се избегне упойката при интервенциите.

При първите прегледи при новия зъболекар, Радко стоеше на вратата и не смееше да влезе.

– Ела да видиш какво правим, – подканяше го зъболекарят.

Радко бе любопитен и след като се престрашеше оглеждаше навсякъде. Веднъж дори видя, как зъболекарят бъркаше с машинката в устата на един чичко.

Един ден се престраши и седна на зъболекарски стол.

– Какво ще правим сега? – попита го усмихнат зъболекарят.

– Ще си измием зъбите, – малчуганът искаше да покаже на мъжа срещу него, че той вече е преодолял едно препятствие.

Зъболекарят извади една четка и паста за зъби. Радко му се усмихна и си изми зъбите.

Когато за първи път зъболекарят направи на момчето цялостен преглед на зъбите, дори и рентгенова снимка, Радко се усмихваше и нещата минаха спокойно.

След година и половина Радко позволи да се поработи малко върху зъбите му, а след това вече бяха записани и запланувани нови часове при зъболекарят.

Това е един добър опит за премахване на дразнение, но да не забравяме, че всеки човек е различен. Но няма неразрешими проблеми. Нужно е само упоритост и постоянство.

Надя и Радка отдавна не бяха се събирали., но сега решиха малко да е отпуснат.

Надя като домакиня побърза да предложи:

– Какво да дам за загряване: греяно вино, портвайн или абсент?

– Абсент? – замисли се малко Радка. – А този алкохол, който се получава от листата на пелина. Има малко горчив вкус …..

– Аха. Съдържа невротичен туйон. Това яко ще ти замотае главата, но нали си падаш по такива неща.

– Добре звучи, – каза Радка, като се отпусна във фотьойла. – Как успяваш да запомниш всичко това, аз дори един списък за покупки не мога да запомня.

– От време на време чета,  засмя е Надя. – Това няма нищо общо с преподаваното в университета.

Надя постави на масата две тумбести чаши със специално надупчени лъжици върху тях. Във всяка лъжица сложи по едно кубче захар и посипа конструкцията с маслено зелена течност.

– Огнено боле?! – подскочи Радка.

– Нещо такова, – смънка Надя.

Миризмата на анасон веднага се усети. Надя разреди съдържанието в чашите с малко вода., докато течността стана светлозелена. След това запали кубчетата захар.

Сините пламъци затанцуваха. След като кубчето захар се разтопи наполовина, започна да капе в чашата. Надя взе лъжицата и започна да бърка, докато се разтопи и останалата захар.

– На здраве, – каза Радка като вдигна чашата нагоре.

Когато оставиха чашите, очите на Радка блестяха от влага. Дали това се дължеше на напитката или неочаквано породилата се тъга, Надя не разбра, но и не попита.

– Чудесна напитка, – каза Радка. – Не само затопля, но и освежава.

Двете се прегърнаха, а Радка се разрида. Надя искаше да я упокои, но не знаеше как. Тя знаеше, че се е случило нещо с приятелката, но изчакваше. Надя прекрасно знаеше, че тя по-късно ще ѝ разкаже всичко, нали за това беше дошла при нея …..

Бракът между Ирена и Евгени започна като приказка. Всичко се нареждаше като по ноти. Евгени беше от мъжете, които лесно „се водеха“.

Ирена обичаше да се шегува пред приятели:

– Моето дете не е Елена, а Евгени.

Елена бе 16 годишната им дъщеря. Като повечето властни жени, Ирена се опитваше да бъде съпруга и майка на Евгени. Той беше добър  човек, нямаше големи амбиции и в живота не се състезаваше за престиж или власт.

Евгени приемаше хората такива, каквито са . Гледаше на всичко от към добрата му страна нещо, което Ирена не умееше.

Понякога тя се гневеше на съпруга си:

– В работата ти само едно и също. Нямаш ли желание за промяна, някакви амбиции за издигане?

Ирена често си мислеше: „Животът ми изигра лоша шега, свързвайки ме  този мъж“.

Тя искаше в къщи Евгени да бъде, какъвто е, а на вън да прилича на нея.

Идеята да се преместят в големия град не дойде внезапно. Ирена от по-рано бе обмислила всичко.

Един ден тя каза на съпруга си:

– Евгени, получих сериозно предложение за работа, – уж търсеше съвет от него, но в действителност отдавна беше взела решение.

Бяха привършили вечерята и Евгени допиваше виното от чашата си. Ирена цял ден бе мислила как да каже на мъжа си за тази работа.

– Това не е длъжност, която можеш да достигнеш, ако нямаш здрав гръб зад себе си. Подобна работа, не съм дръзвала и да си мечтая даже. Какво мислиш по въпроса, Евгени? Честно казано искам да заема това място.

Евгени не бе глупав. Той много добре разбираше, че това не беше въпрос. От отговорът му не зависеше какво ще бъде решението ѝ.

– Градът не е от най-големите, но се разраства и аз искам да се възползвам от дадената ми възможност.

Нямаше спор и се преместиха. Евгени с нищо не показ, че е направил някаква жертва или нещо подобно. Прие го като нещо естествено, в името на семейното щастие.

– Колко е до там? Час и половина с колата, – казваше той пред приятели и познати. – Малко по-трудно ще е с някои от ангажиментите ми, но все някак ще го наредим.

Ирена непрекъснато роптаеше, че Евгени толкова лесно се примирява и съгласява, но не разбираше нещо много важно.

Той ѝ отстъпваше, не защото беше слаб, а защото я обичаше. Евгени знаеше, че когато се съгласява с нея, това я радва и ѝ доставя удоволствие.