Това бе едно специално отделение. Тук лежаха всички с диагноза остра левкемия четвърта степен. Хората не бяха много, но за това пък имаха редица предимства пред другите болни.

При тях роднини и близки приятели можеха да влизат по всяко време. Те често се оплакваха на доктор Каменов:

– Какво можем да си говорим с тях. Те знаят, че са обречени …..

Но те идваха, усмихваха се и се опитваха да развеселят нещастника.

Каменов се радваше, когато ги виждаше, че отново идват. Понякога разказаните вицове и веселите истории от ежедневието стопляха атмосферата и се появяваше искрена, заразяваща усмивка върху устните на Пепа.

Тя бе постъпила отскоро в отделението, но изглежда тези посещения ѝ вливаха нова радост и удовлетворение.

На Пепа ѝ омръзна да лежи и тя на третия ден започна да се разхожда из стаята, дори седна до прозореца.

Когато я завари станала, Каменов и се скара:

– Вие не трябва да ставате!

– Това ще промени ли нещата, – усмихна му се Пепа.

– Не, – Каменов се обърка, – но не може да ходите. Анализите от изследванията ви са на труп. Вие не можете да живеете, а сте започнали и да ставате …..

Времето, което ѝ бе отпуснато да живее мина и Пепа не умря. Дори с апетит изяде наденицата и бананите, които ѝ донесоха. Самата тя се чувстваше добре.

Камен тъжно клатеше глава. Пепа му се чудеше.

Тестовете не се промениха. Кръвта капеше в леко розово, но въпреки всичко Пепа започна да ходи във фоайето и да гледа телевизия.

Каменов я съжаляваше. Любовта изисква да донасяш радост на другите, но на него това му бе много трудно.

– Докторе, какви бихте искали да бъдат моите тестове? Може би такива? – и тя бързо написа на едно листче някакви букви и цифри, а после съчувствено погледна Каменов и отиде в стаята си.

Сутринта малко след девет Пепа нахлу в кабинета на Каменов. Тя размахваше някакъв лист и възторжено викаше:

– Това са новите изследвания. Те се оказаха такива, каквито ви бях написала на листчето.

Каменов я погледна тъжно, но нищо не каза.

След няколко дни Пепа почина, а лекуващият я лекар преместиха в общото отделение. Там поне хора не умираха.

Тази жена на прага на смъртта получи Божията благодат. Всеки един ден за нея бе едно изключително чудо.

Колко много грешим, когато обезсърчаваме и не даваме място на радостта в живота.

Професор Миленков бе доста популярен в университета. Студентите с удоволствие посещаваха лекциите му. Устните си изложения по дисциплината, която преподаваше, бяха изпъстрени с много хумор и мъдрост.

Ценяха го и го уважаваха, не толкова заради възрастта му, а поради значимостта на мислите, които излагаше в аудиториите. Младите хора имаха какво ново да научат от него.

На една от лекциите си той написа на дъската голяма единица и обясни на студентите:

– Това е вашата човечност, т.е. вашата проява на проявява отзивчивост, състрадателност, човеколюбие, хуманност, милосърдие …… Много необходимо качество за всеки един от вас.

След това Миленков изписа една нула и добави:

– А това са вашите постижение. Така човечността ви се увеличава 10 пъти.

Отново изписа нула и погледна хитро към студентите като прибави:

– Това е опита ви. Така всичко до тук се закръглява на сто.

Дописа още нули като за всяка поотделно обясняваше:

– Това е за съсредоточеността ви, любезността ви, любовта, ….. Всяка нула 10 пъти духовно извисява човека и го облагородява.

Изведнъж Миленков изтри единицата, стояща пред реда от множеството нули. На дъската останаха нищо не значещите цифри.

Професорът постоя за малко сочейки знаците, които обозначаваха отсъствие на каква да е величина и каза мъдро:

– Ако у вас няма човечност, всичко останало нищо не струва.

Този урок студентите запомниха за цял живот.

Денят предаваше властта на нощта. В стаята стана тъмно, но Велин продължаваше да седи на стола без да обръща внимание на това. Той бе напрегнат. Нещо сериозно го измъчваше.

В стаята шумно влезе Деси, светна лампата и като видя угрижения си брат попита:

– Ти какво правиш на тъмно? Какво си оклюмал?

– Искам да подаря най-хубавият подарък на Рожденика. И се чудя, какво би Му харесало най-много?

– Кой има рожден ден? – попита Деси и разтърси глава, искайки да си припомни.

Велин се усмихна:

– Наближава Рождество…

– А това ли? – възкликна не много въодушевено Деси. – Той си има всичко. Какво можеш да Му подариш?

– Искам с нещо да го зарадвам, – въздъхна Велин, – но не зная с какво.

– Ако е нещо сантиментално, може да изглежда незначително и безсмислено, – започна да разсъждава Деси на глас. – Да кажем, че е нещо практично, но и тогава не знаеш дали ще покриеш стандартите му за качество. Обикновено се дават пари, рожденикът сам да си избере подаръка, но в случая ми изглежда неестествено.

– Това е човешко съобразяване, – недоволно реагира Велин, – суетно, егоистично, пресметнато в цифри, бюджет или някаква благодарност. Такъв начин на подаряване е свързан с мисълта: Какво ще си помисли рожденикът или останалите гости?

– Не знам, – призна безизходното положение Деси.

– Спомняш ли си история с бедната вдовица в храма и двете лепти, – попита Велин, – които пуска в съкровищницата на храма? Тази жена постъпи странно според човешката логика. Защо ѝ е необходимо да дава на Бога всичко свое, което на практика е абсолютно нищожно?

– Вярно, – замисли се Деси, – тези монети няма да свършат никаква работа за нея самата, камо ли на Бога. Тогава защо Христос забелязва точно нея и я даде за пример на учениците Си?

Велин бе осенен от неочаквана мисъл. Той вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре и въодушевено каза:

– Защото тази вдовица си ти, аз и всички останали хора, които сме поканени на голямото празненство за рождения ден на най-добрия ни Приятел.

– Тогава какви варианти ни остават? – попита озадачено Деси.

– Ако сме горди, няма да отидем, защото ще си кажем, че нашият подарък е жалък и тогава всички ще видят колко не можем, не знаем, нямаме или не сме.

– Аз бих постъпила така, ако смятам, че подаръкът ми не струва и другите ще ми се смеят, – изказа мнението си Деси. – Но какво в действителност трябва да направим?

– Другият вариант е да отидем смирено с двете лепти и да ги пуснем в ръката на Рожденика. Той няма нужда от тях. За Него не е важна стойността на твоя подарък. Това, което ще зарадва Рожденика, е покорност дори в малкото или в това, което ти си мислиш, че е малко.

Деси гледаше брат си и още не можеше окончателно да реши, какво да подари на Рожденика.

– Господ Исус Христос иска да използваме двете лепти на това Рождество. Независимо колко незначителни се чувстваме, трябва да използваме това, което имаме в джоба си, в ума си, в ръцете си, в дома си, за да зарадваме някого заради Исус на това Рождество. За да зарадваме Рожденика, ни трябва само едно – готово за това сърце, – заключи тържествено Велин.

Представете си, че сте в работилницата, където се прави анализ на материала, в един стоманолеярен завод. Около вас има малки преградки и отделения. Стоманата се изпитва до краен предел и се отбелязва с цифри, които обозначават степента ѝ на закаленост.

Няколко парчета се подлагат на усукване до толкова, че се счупват. Върху тях се отбелязва силата на усукване. Други се разтеглят до край и на тях се бележи възможностите им за разстягане. Други се подлагат на натиск до раздробяване и те се бележат.

В завода знаят степента на напрежение на всяко парче стомана. Така могат да определят кои от тях стават за  построяване на кораб, здание или мост. Работниците са добре осведомени за това благодарение на залата за анализите, която на практика доказва качеството на материала.

Така се случва и с Божиите деца. Бог не иска да бъдем вази за украшение от стъкло и порцелан. Той иска да бъдем като тези яки стоманени пръти, способни да издържаме на най-висока степен на усукване или натиск, без да се предаваме.

Бог не иска да сме като оранжерийни растения, а да бъдем подобни на дъбовете, устояли на бурите; не и подобни на пясъчни дюни носени от вятъра, а по-скоро гранитни скали, съпротивляващи се на ураганите.

За да ни направи такива, Той трябва да ни тества в изпитания. Много от нас са преживели и знаят от собствен опит, че страданието всъщност е Божият лабораторен тест.

Лесно е да говорим за вярата и да развиваме теории за живот чрез вяра, но Бог често ни хвърля в пещта, за да изпита качеството на нашето злато, отделяйки го от примесите и шлаката.

Блажени сме, когато ураганите на неспокойното житейско море ни правят ценни за Господ Исус Христос. По-добре в бурята с Христос, отколкото в спокойна вода без Него.

Натуралното число 1729 е добило популярност благодарение на анекдот, цитиран в книгата на Г. Х. Харди „Апология на математиката“.

Когато Харди посетил Рамануджан в болница, той започва разговора с „оплакване“, че е пристигнал на такси със скучен и незабележителен номер „1729“.

Рамануджан се нервирал и възкликнал:

– Харди, но това е най-малкото натурално число, което може да се представи като сума от кубове по два различни начина. Като едно на трета плюс дванадесет на трета или девет на трета плюс десет на трета.

Освен това , то се дели на сумата от цифрите си:

1729 / (1 + 7 + 2 + 9) = 91

Забележете още една закономерност за сумата от цифрите му.

1 + 7 + 2 + 9 = 19
19 × 91 = 1729