Тя беше малка рибка. Всички я знаеха като лещанка. Тялото ѝ достигаше дължина 10-12 сантиметра, а тежеше едва около 15 грама Цветът ѝ бе пясъчен, а на гърба си имаше черна ивица. Когато хвърляше хайвера си, придобиваше нюансите на дъгата.

Тя бе много агресивна. Убиваше и изяждаше немного по-малки от нея риби, а на тези, които бяха по-големи изгризваше плавниците.

Нашата познайница живееше в едно малко езерце, но домът ѝ изглеждаше тесен. И тя си мечтаеше:

– Ех ако можех да достигна до място, където има много повече вода. Там ще бъда свободна и непременно ще стана голяма риба.

Лещанката дълго се опитваше да стигне до по-голям водоем и все не успяваше.

Един ден се хвана за краката на една патица и така се добра до едно голямо езеро.

– Мечтата ми се сбъдна, – възторжено възкликна лещанката.

Но ….. още не успяла да се нарадва на свободата си, я подгони щуката, която много обичаше да си похапва такива като нея.

Дни наред лещанката се криеше в пясъците и копнееше:

– Ех, ако можех сега да се върна в моето малко езерце …..

Понякога става така, че заветната мечта на индивида се превръща в мания. Дълго време не се осъществява желаното, може би за да обмисли човек по-добре нещата. Дали това, което иска ще му донесе полза или вреда?!

Когато човек тръгне въпреки всичко, откаже се да приеме волята на Бога за себе си, отхвърли съветите на близки и приятели, резултатите са плачевни.

Въпреки прогнозите на синоптиците за топло време, заваля дългоочакваният сняг. Наоколо се стелеше безмълвна снежна белота.

Ана бе само на пет години. Тя беше потънала в топлото си кожухче, а плетената и шапка почти закриваше лицето ѝ. Само закачливите ѝ очи с цвят на небе, весело надничаха от там.

Тя бе хванала ръката на майка си и крачеше с нея към колата.

Бе Рождество и двете бързаха да се приберат за празника у дома.

Минаха покрай човек, който бе седнал на част от стар и скъсан кашон, който бе покрит с мръсотия и боклуци, които ярко изпъкваха на снега. Мъжът бе впил поглед в ръцете си и дялкаше нещо съсредоточено.

Малкото момиче спря и се загледа в този човек. Забеляза, че мъжът дооформяше от парче дърво красив кон. Ана затаи дъх.

Изведнъж мъжът вдигна глава, усмихна се на детето и му подаде кончето.

Ана бе изумена ….. и попита:

– Сигурен ли сте?

Мъжът се усмихна и кимна.

Нима малкото момиченце трябваше да се откаже от тази  ценна  за този човек вещ, въпреки че не бе направило нищо за този дар, нито го бе заслужило по някакъв начин?

Това е и Рождество за нас. Без да сме заслужили или направили каквото и да е, Бог ни подари Сина си, Който понесе наказанието за греховете ни, за да имаме вечен живот.

Навън бе студено. Ръмеше лек дъжд, но в магазина бе топло и жените след като напазаруваха оставаха на приказка.

– Бабо Еленка, как ще очистиш тая голяма риба? – усмихна се Румяна.

– Ти за мен не бери грижа. Люспите на риба лесно се чистят, ако за кратко време са потопени в съд с вряла вода или са престояли в оцет, – каза старицата.

– Ох, зех тая риба, но дано като взема да я пържа да не почне да се лепи за тигана, – въздъхна дълбоко леля Минка.

– Ти по-добре постави предварително в мазнината сол, пък после ще ми кажеш дали е залепнала, – потупа я по рамото връстницата ѝ Дора. – А ако я печеш намажем рибата с лимонов сок или оцет, така не само ще намалиш характерната ѝ миризма, но при обръщане няма да се разпадне на парчета.

– Никола ми бе донесъл една риба, но като отворих пакета замириса ми на развалено – оплака се Дафина.

– Че от къде да знае човека, че не е била прясна, – обади се Лаловица.

– Има начин да се познава дали една риба е прясна, – отбеляза Динка. – Постави я в студена вода. Ако потъне на дъното може да се яде, но ако остане на повърхността е развалена. Освен това при прясната риба очите са блестящи и прозрачни, а цвета на хрилете е ярко червен.

– Мразя да чиста риба, – намръщи се Ангелина, – плъзга ми се в ръцете и я изтървам.

– За да не ти се плъзга рибата, – каза баба Еленка, – първо посипи ръцете си със сол.

– А знаете ли как да се приготви рибата, че да стане по-вкусна? – попита Дерменджийката.

Всички жени обърнаха любопитно очи към нея и наостриха уши.

– След като се измие и изчисти, – започна да обяснява жената, – се натрива отвътре и отвън със смес от сол, оцет и стрит чесън. Остава се да престои два часа, като се покрива с капак, след което се пържи.

– Ей, – извика Горан, който бе дочул част от приказките на жените, – когато приготвяте шаран, отделяйте много внимателно заседналата кръв в коремната кухина, защото иначе ще горчи.

Жените го поогледаха, побутнаха се и се позасмяха.

Скоро разбраха, че дъждът е спрял и всяка тръгна към дома си.

Мартин отдавна си мечтаеше да се изкачи на планината и да наблюдава как Бог твори утрото.

И защо ли нищо не ставаше? Какво му пречеше?

Успиваше се. Предстояха му важни срещи на другия ден и той отлагаше за по-нататък. Често си лягаше късно, забол очи в някоя интересна книга. Но най-интересното бе, че дори когато имаше възможност, нещо леко го придърпваше към кревата и затваряше очите му.

Тази вечер наблюдавайки тъмното небе, върху което просветваха безброй светлинки, Мартин категорично реши:

– Тази нощ преди да просветлее небето и слънцето да се усмихне на хребета, аз ще бъда на върха на планината.

Облече се топло и обу удобни обувки. Нощта бе студена, но светла, така че Мартин нямаше нужда от допълнително осветление, за да гледа къде стъпва.

Когато се изкачи на върха, тъмнината започваше вече да отстъпва и слънцето се появи на хоризонта. Нюанси на различни цветове се сляха в един сноп от съвършена светлина. И слънцето се изяви в цялата си красота.

Докато небесното тяло величествено изпълняваше своето шествие, заливайки със своите лъчи земята и всяка смирена долина, Мартин долови прекрасна песен. Това бе Небесният хор, който прославяше величието на Бога и славното Му утрото.

Чистата и бистра утринна светлина пробуди в сърцето на Мартин жажда за Истината, Която би го изчистила и настроила в хармония с всичко, което го заобикаляше.

Вятърът, който подухна при изгрева на слънцето, пробуди в него надежда за предстояща среща с Бога.

Господ не закъсня. Изпълни го с Духа Си и Божите мисли станаха негови.

Единственото желание на Мартин бе, да живее живот изпълнен с Божието присъствие.

Какво могат да направят Божите нощи и утрини в самите нас?

Изправяйки мощната си снага сред ливадата, той отново се готвеше да коси. Мелодичният звън на точилото предвещаваше падането на множество нежни стъбла, на които сега се полюляваха красиви и прекрасни цветове.

Колко очарователни изглеждаха те в ранното утро, а само след час лежаха изсъхнали в редици.

Така е и в нашият човешки живот. Ние изглеждаме бодри и напети до появата на косата на страданието, ножицата на измамените надежди и сърпа на смъртта.

Не се лъжете, няма друг начин, чрез който може да се получи нежна покоряваща зеленина, освен с помощта на косата, която усилено се размахва от здравите мъжки ръце на косача.

Ние не бихме могли да станем нежни, съчувствителни и милостиви, ако през нас не мине Божията коса.

Когато се окоси тревата и там зацарува пустота, идва времето на дъждовете. От влагата им отново надигат глава цветя и тревички, но тяхната красота е още по-очарователна и изящна. Стройността и грациозността им изобщо не може да се сравни с това, което бе преди.

Ако днес те покоси косата на Царя, не се страхувай, скоро ще последват благодатни дъждове. Чрез тях ще бъдеш обновен.

Изпълнен с любов, изразяващ радост и откликващ на всичко със спокойствие и мир в сърцето, ще привличаш нови люде за Божието царство.