Спаска бе притеснена. Мъжът ѝ премина на пълно работно време в църквата, но заплатата му бе деветдесет процента по-малка от предишната.

– Тази ниска заплата ме плаши, – призна Спаска. – Знам, че съпругът ми е там, където Бог иска, но как ще се издържаме?

Един ден Спаска надникна в гардероба и откри, че старите ѝ ботуши вече за нищо не стават, а нови не можеше да си позволи.

Гледаше ботушите се отчайваше още повече.

Мислите и бързо препускаха в главата:

„Няма да имаме достатъчно. Какви пенсии ще получаваме тогава? Ще стигнем до просешка тояга“.

Докато тези мисли нацяло я събаряха, тя падна на колене:

– Исусе, вярвам, че можеш да снабдиш всяка наша нужда. Ти си нашият снабдител.

Докато изричаше тези думи, Спаска се почувства по-спокойна.

Час по-късно ѝ се обади приятелка:

– Моя позната се мести в друг град и иска да раздаде обувките си, а тя има твоя размер на крака.

– Изпрати ми снимка на обувките, – помоли я Спаска.

– Но те са петдесет чифта, – възкликна приятелката ѝ, – как да ги снимам.

Спаска се разплака. Не защото получи нови обувки, а защото Бог е верен и отговаря на всяка специфична нужда.

Бог вижда и твоята ситуация и Той е с теб в нея.

Точно както се грижи за небесните птици и полските цветя, Той обещава да осигури всичко, от което се нуждаеш.

Не се тревожи за утрешния ден. Довери се на Бог днес и му позволи да се погрижи за твоето бъдеще.

Валеше изобилно. Баща и син бяха седнали един друг и разговаряха. Димо обичаше тези моменти, защото научаваше нещо ново.

Бащата попита:

– Замислял ли се как се появяват цветята, подправките, житото, от което правим хляб?

– Честно казано, приемаме ги като даденост и лично аз не съм се замислял как са се появили, – призна Димо.

– Всички те започват от едно невзрачно, миниатюрно, незабележимо и лесно да бъде подминато семенце, – усмихна се бащата. – Зрънцето не привлича внимание, но когато го сложим в почвата и го полеем с вода, то пуска коренче, после слабичко стъбълце, което се превръща в цвете, храст, дърво.

– Защо ми разказваш всичко това? – повдигна вежди Димо.

– Никога не бихме предполагали, – поклати глава бащата, – че има толкова много потенциал в семенцето, обаче Бог е скрил огромна сила и мощ в него. С помощта на едно семенце можем да нахраним някого, да направим света по-красив, да направим сянка или да разместим почвените слоеве с мощните корени на младите растения.

– Така е, – потвърди Димо. – И аз понякога съм се чудил за този процес, засяваш малко зрънце, а израства голямо растение.

Бащата потупа сина си по рамото и добави:

– Така нашата вяра, колкото и малка, и невзрачна да ни изглежда, има силата да мести планини, да прогонва страхове, да стопля сърца. Бог е Твореца на мъничките, но много мощни неща.

Петър Игнатов се пенсионира. Безделието му тежеше и той реши:

– Ще започна да засаждам дръвчета в нашия райони и то между двата най-оживени пътища на града.

Така за десет години се появи лента от дървета с дължина около три километра и половина и ширина стотина метра.

Първоначално околните гледали на начинанието с насмешка, а за дядо Петър казваха:

– Той е луд! Вместо да си почива на стари години, взел да сади дървета?!

Дойде време и съвестни граждани забелязаха:

– Старецът не се шегува. Хайде да му помогнем в засаждането.

– Хубава идея, – съгласиха се група младежи.

А Ицо добави:

– С дърветата получаваме цветя и плодове. Зеленината привлича птиците.

Чичо Димитър се усмихна и вдигна двете си ръце нагоре:

– Тези дървета даряват на хората прохладна сянка и свеж въздух.

В кметството обърнаха внимание на зародилото се течение от ентусиасти за засаждане на дръвчета и обявиха:

– Нека тази залесена зелена зона стане парк, където хората да почиват.

Петко реши да си направи пуканки в микровълновата печка, но не уцели момента на изключване. И вместо вкусни пуканки се получи изгоряла каша.

Цялата къща замириса ужасно.

– Е, няма страшно, – каза си Петко, – ще пръсна малко освежител.

Резултатът бе пълна гадост. Къщата миришеше на изгорели пуканки и цветя. Петко не се отърва от лошата миризма.

Освежителят не я прикри, а я увеличи.

На Петко му бе необходим не освежител, а елиминатор, който абсорбира миризмата и напълно я премахва.

Много често се опитваме в живота си да използваме освежител, за да маскираме разочарование, нараняване, страх и гняв, но вместо да премахнем тези емоции, ние се опитваме да ги прикрием.

Усмихваме се, но усмивката ни е фалшива. Можем отвън да изглеждаме добре, но в нас царува пълна бъркотия.

Така не можем да продължим дълго.

За да елиминираме неприятните емоции в живота си, трябва да позволим на Бог да абсорбира онези неща, за които се тревожим, онези чувства, които ни държат съкрушени, наранени или ядосани.

Венета разнасяше пощата в квартала. Стигна до кутията на леля Дора и се притесни.

Кутията бе пълна. Никой не бе прибирал писмата и вестниците, които жената получаваше.

Тя веднага се обади на дядо Георги, съсед на Дора:

– Кутията ѝ е пълна.

Възрастния човек повдигна рамене недоумяващо.

– Да сте виждали леля Дора? – попита с безпокойство Венета.

Георги най-сетне включи.

– Не не съм я виждал. Никой не е прибирал пощата ѝ?

Двамата отидоха до Магда, тя живееше от другата старана на леля Дора.

Попитаха и нея:

– Да сте виждали скоро Дора?

– Не, – кратко отговори тя, след което попита. – Случило ли се е нещо?

Венета разтревожено обясни:

– Пощенската ѝ кутия е пълна.

– Почакайте, – каза Магда, – аз имам резервен ключ за дома ѝ. Тя ми го даде, за да поливам цветята ѝ, когато замина за няколко седмици при дъщеря си.

Тримата буквално хукнаха към дома на Дора.

Намериха я просната на пода.

Тя едва им прошепна:

– Преди два дена паднах … не можах да стана …

Венета веднага повика Бърза помощ.

Загрижеността на пощенската служителка спаси живота на Дора.