Запознайте се, това е Хосе Мухика. Това не е средностатистически фермер или прост старец.

Този човек е известен като „най-бедната президент“ в света. Той е президент на Уругвай.

Като човек, който се грижи за народа си, той не получава баснословни суми пари. Просто си върши работата и изгражда страната си.

Хосе Мухика жертва около 90% от заплатата си в размер от 12 хиляди долара за благотворителни цели, помага на бедните и дребните предприемачи.

Хосе винаги е облечен просто. Той не се грижи  за това как да спечели повече пари, нито как да изглежда най-добре, а просто управлява страната си.

Той буквално е прекарал целия си живот в борба за страната си.

Мухика някога е бил партизанин и се е борил за правата на гражданите. Бъдещият президент два пъти е бил в затвора и 6 пъти е бил прострелян след опит за бягство.

Хосе Мухика е отказал да влезе в президентския дворец. Той решил да направи от него музей.

Днес Хосе живее във ферма заедно с жена си, където двамата отглеждат и продават цветя. Президентът кара Volkswagen Beetle от 1987 г.

За охрана той има само двама души и трикракото му любимо куче Мануел.
Президента на Уругвай смята, че той е като всички останали хора.

Във време, когато политици олигарси управляват света, историята на Хосе звучи вдъхновяващо.

По-голямата част от Австралия е безводна. На изток от централната част има няколко реки, които са пресъхнали през повечето време.

Ако на север паднат повече дъждове, те пълнят реките и водата бавно тръгва на юг към езерото Еър.

Където мине водата всичко се съживява. Дърветата се разлистват, полетата стават зелени, разцъфтяват цветята, появяват се много животни и птици, особено езерните, които започват да гнездят.

Бог обеща на Своя народ, че ще излива вода в пустинята, а Исус дойде на земята, за да предложи жива вода на всеки, който Го приеме. И животът на такъв човек се променя. Ако някой повярва в Него, сам става извор на жива вода..

Когато Святият Дух ни води и ние постъпваме с милост, вяра и любов, изобилният живот, който ни е дарен, достига до другите.

Продавачката в магазина довършваше декорацията на червени и бели карамфили. Тогава влезе Миглена. Жена на средна възраст с добродушна непринуденост, печелеща симпатиите на околните с благия си и мек глас.

– Добър ден, – поздрави тя продавачката. – Какви красиви цветя. Тези ще стоят чудесно на църковния олтар утре.

– Църква! – възкликна продавачката,  – нека им сложа панделка тогава!

Тя уви кошничката с красива панделка. Допълни малко зелени клончета и сложи няколко малки цветчета.

– Стана още по-красива, – каза Миглена. – Какво ви дължа за допълнителната декорация?

– Нищо, – отвърна продавачката и се усмихна. – Събирам точки за небето.

Миглена разбра, че продавачката се шегува, но нещо я бодна в сърцето.

„Колко много хора се заблуждават, че могат с нещо да спечелят Божието благоволение и вечния живот“, – помисли си Миглена.

Продавачката я гледаше приветливо.

– Няма нужда да събирате точки, – каза Миглена, – просто трябва да повярвате, че Исус Христос е умрял на кръста за хората и конкретно за вас самата.

Продавачката се посмути малко и каза объркано:

– Да, да …. има някаква сила ……

Миглена тъжно поклати глава.

„Още една душа, която не познава Бога, – каза си тя. – Но нали Исус иска от нас, тези които сме Го познали, да занесем Благата вест до всички, до които тази истина не е достигнала или не са я схванали. Не бива да пропускам тази възможност“.

– Бих искала да споделя с вас, – каза Миглена на продавачката. – че съм спасена и че това е дар от Бога.

В следващите десетина минути Миглена разказа на Станка, така се казваше продавачката, кой е Исус Христос и какво е направил за нас. Тя сподели с нея как Бог я е срещнал и изцерил от рак на стомаха.

В очите на Станка се появиха сълзи, докато слушаше Миглена. Двете доста си поприказваха. Тази среща завърши с гореща молитва, отправена към Бога, от двете жени.

Навярно днес е имало празник на небето, защото още една душа се е спасила.

Най-накрая настъпи дългоочакваната пролет. Природата се събуди след дългата студена зима. По улиците бе топло.

Прекрасно пролетно време. Слънчевите лъчи стопляха не само природата, но и всичко около нас, а това е нова любов, време на надежда, първите цъфнали цветя, зелена трева, нови листа по дърветата …..

Ухае на пролет. Излизаш на улицата, за да поемеш с пълни гърди чист въздух и да се радваш на топлите лъчи на слънцето, стоплящи тяло, сърце и душа.

А студентите в такова време трябваше да седят и да слушат поредната скучна лекция. От тихият монотонен глас на преподавателят, някои от тях даже задремваха.

Изведнъж се усети някакъв порив на вятър.

Нещо се промени наоколо.

Вратата на аудиторията се отвори широко и високо слабо момче, без да обръща внимание на преподавателя, извика силно към всички студенти:

– Защо седите? Човек в космоса!

Всички се разшумяха. Отвред се чуваха въпроси:

– Как?

– Кога?

– Къде?

В един миг, всички хукнаха навън. Излязоха на улицата, а там вече имаше много народ. Всички се смееха и се шегуваха. Заедно с останалите хора студентите се насочиха към Червения площад.

Никой не ги беше канил на митинг. Всичко стана спонтанно, стихийно. Хората вървяха гордо вдигнали глава. Усмихваха се, пееха, танцуваха.

Настъпи небивал празник. Беше 12 април 1961 година.

Пролетта дойде. Цветята разтвориха красивите си цветове, но това не радваше Димо, Любка и четирите им деца. Те бяха останали без дом. Живееха в старата си кола, която вече не беше в движение.

Миеха коли по бензиностанциите, събираха хартия, желязо, найлон, стъкло и какво ли още не, за да изкарват прехраната си. Всеки ден водеха борба за оцеляване.

Не веднъж се бяха обръщали към приятели и роднини за помощ, но освен осъждания, присмех и подигравки, нищо друго не получиха.

Много хора виждаха как живеят, но ги отминаваха, сякаш не съществуваха.

Продадоха всичко, за да си намерят подслон някъде, но не сполучиха. Оставиха си само малко дрехи, одеяла, съдове и Библията.

Вечерно време на уличната лампа загрижените Димо и Любка четяха от Словото.

Любка постоянно плачеше и питаше Бога:

– Защо, Господи, ни дойде това на главата? Какво да направим, за да си осигурим подслон и нормален човешки живот?

– Не плачи, – успокояваше я Димо, – няма да бъде все така. Бог ще ни даде изходен път.

– Кога? – едва не крещеше Любка.- Отчаяна съм до смърт. Повече не мога да издържам.

Тази вечер отново отвориха Библията, за да прочетат нещо за насърчение. Любка прочете на глас:

– „За всичко имам сила чрез Онзи, Който ме укрепява“. – Тя ги повтори няколко пъти тези думи и усети силата, която носеха в себе си.

Осъзна ги напълно и каза смело:

– Каквото и да се случва, колкото и да ни е тежко, Бог ни е дарил със сила, за да се справим със всяка ситуация.

Димо ѝ се усмихна, а тя продължи:

– Сега преживяваме неща, които ни сломяват. Всичко това ни изглежда невъзможно за преодоляване, но нали сме в Божиите ръце. Помощта ни е от Него.

Скоро дойдоха две семейства и им помогнаха. Те вече не живееха в колата.

Скоро след това Любка се усмихна на Димо и каза:

– Сега знам, че в коя да е борба, която водим, не сме сами. Всяка победа получаваме от Бога чрез Исус Христос.

Бог никого няма да остави, но ще го укрепи и привдигне.