Беше 1968 година. В едно малко селце в Южен Виетнам имаше много християни. Един партизанин от Виетконг често присъстваше на богослуженията в църквата на това малко селище.

Веднъж той предупреди хората от селото:

– Ще ви нападнат хиляди войници и то много скоро.

Жителите на селото единодушно решиха:

– Ще поверим защитата си на Бога.

– Вместо да бягаме и да се крием, нека усърдно да се помолим на Бога, – предложи една възрастна жена.

И те застанаха, за да измолят защита от Господа. Пяха много християнски песни и химни. И Бог изпълни сърцата им с необикновен мир и спокойствие.

На следващия ден рано сутринта се чуха изстрели, но изведнъж те спряха. Никой повече не наруши тишината в селото нито този ден, нито на следващия.

Мина се малко време и войници, които бяха нападнали селцето, бяха пленени от силите на Южен Виетнам. Случи се така, че ги докараха на същото място, което бяха нападнали.

Един мъж от селото ги попитаха:

– Защо спряхте нападението си към нашето село?

– Когато открихме огън, – обясни един от войниците, – около селото ви внезапно се появиха големи хора, облечени в бели светещи дрехи. Ние стреляхме срещу тях, но те не падаха. Тогава ужасени се разбягахме, кой накъдето види.

Кой може да каже, че връзка между молитвата, помощта на ангелите и другите чудеса е случайна? Когато се молим, то „съвпаденията се случват“, а когато не правим това, тях ги няма.

Хубаво е, че видимият свят, по заповед на Бога е създаден за нас, но още по-чудно е, че ангели служат за нашето спасение.

„Ангелът на Господа се опълчва около ония, които Му се боят, И ги избавя“.

Индонезийският народ тораджи е известен с особеното си отношение към смъртта. Роднините на умрелият пищно празнуват и канят много гости.

Въпреки че, тораджи се наричат християни, тя рядко погребват умрелите си в земята. Те поставят мъртвия в гробница, вдълбана в скалите или в окачени на скалите дървени ковчези.

Ако у тораджи умре малко дете, на което не са му никнали зъбите, го погребват в хралупата на някое дърво.
Те смятат, че дървото ще излекува раната и ще погълне тялото и душата на детето.

Много хора са особено внимателни към начина си на хранене. Човек сам разбира, че не е важно само какво ядем, а и как се храним,

Слюнката ни съдържа ензими, които помагат при храносмилането. Ако не сме сдъвкали храната достатъчно, преди да я глътнем, тези ензими не успяват да проникнат в нея и да приготвят тялото ни за усвояване на най-доброто от нея.

Нещо подобно става и при четенето на Божието Слово. Ако го четем редовно и размишляваме върху значението на това слово, то ще ни храни и ще се запечатва в сърцата ни. То ще ни обогатява и ще опознаваме Бога все повече.

Само така ще знаем дали отговаряме на Божия промисъл и дали животът ни свидетелства, че сме християни.

Ако Божието Слово работи в живота ни и ни помага да принасяме повече плодове на вяра, ние ще можем да учим и да насърчаваме и другите, така че и те да приемат това Слово като насъщна храна за душата си.

За съжаление, мотивацията да живеем като истински християни се изпарява с напускането на църковната сграда. Ние забравяме какво сме научили и се впускаме в ежедневната рутина.

Но това няма да ни помогне да станем истински Христови ученици.

Ако искаме да следваме примерът на Спасителят, трябва да се отнасяме към ближните си така, както Той би се отнесъл към тях. Това означава да бъдем добри настойници, като се стараем да бъдем добри родители, ученици и граждани. Т.е. да бъдем не само добри слушатели, но и изпълнители на Божието Слово.

Когато се събираме заедно, нека вникваме в Божията любов, а когато излезем от църква, нека споделяме с другите единството и мира, които Бог ни дарява.

Освен да ходим на богослуженията, Бог иска от нас да живеем като верни Негови ученици.

Павел и Христо вървяха заедно по алеята в парка. Те току що бяха излезли от богослужението в църквата.

Една случайност ги събра. Павел беше в много тежко положение и Христо му помогна. От тогава са неразделни.

Още от самото начало на запознанството си, разбраха, че посещават една и съща църква, но нищо не знаеха един за друг, нито се бяха видели преди.

– До сега разбрал ли си нещо за Исус, което не си очаквал? – попита Павел приятеля си.

Христо се замисли за момент, а след това каза:

– Преди да повярвам, си представях Бог като някой, към когото се обръщаш, когато си в беда. Смятах, че човек не трябва да прекалява в молитвите си, защото може да стане досаден.

– А аз си мислех, че моите молитви са по-незначителни от тези на по-опитните християни, – засмя се Павел.

– Представях си общуването с Бога, което трябва да се осъществява според инструкцията; „Използвай само в спешен случай“, – продължи Христо.

– Сега , когато израствам във вярата си, – каза Павел, – отношенията ми с Бога се задълбочиха.

– Вече съм напълно убеден, че Бог иска да бъде част от моя живот 24 часа, седем дни в седмицата, – каза съвсем уверено Христо.

– Ние сме създадени, за да познаваме Твореца си, – възторжено възкликна Павел.

– Все още ми е трудно да проумея, как Създателят на цялата вселена иска да общува с мен, – каза колебливо Христо, – но знам със сигурност, че Бог ни обича безкрайно.

– Знаеш ли как трябва да отговорим на тази любов? – попита Павел със светнали очи.

Христо замълча, той чакаше да чуе какво ще каже приятелят му по въпроса.

– На тази любов можем да отговорим с молитва, размишления върху Словото Му и непрестанно да се стремим да живеем богоугоден живот.