В Истанбул близо до Yeşilköy ще бъде изградена християнска църква. Тя ще бъде първата на територията на Турция от 1923 година.
За това решение на правителството премиерът Ахмет Давутоглу е обявил по време на срещата с представители на немюсюлмански религиозни общности.
До сега в Турция са възтановявали църкви, но нови не са строили, правителството не ги е одобрявало. След посещението на римския папа Франциск в страната се е взело такова решение за строителство.
Християните в Турция наброяват около 20 хиляди човека. Това са предимно православни и католици, живеещи предимно на югоизток в страната.
Строителството на новата църква ще бъде реализирано от специален недържавен фонд и ще започне през близките месеци.
Римският папа Франциск беше в Турция в края на ноември 2014 г. Той се е помолил в джамията заедно с мюфтията на Истанбул Рахми Яран.

В групата на най-малките в едно неделно училище разглеждали темата „Ние сме християни“.
В края на урока учителката попитала децата:
– Ние вярваме в Исус Христос и ходим на църква. Тогава какви сме ние? Как ни наричат?
Едно то децата щастливо отговорило:
– Църквяни!
Колкото и странно да е „от устата на сучещите и младенците“ чуваме думи, които ни изобличават. Мнозина ходят на църква, но сърцата им са далеч от Бога. Те имат „вид на благочестие, но са отречени от силата му“.
Дали това малко дете не е имало право? Ние християни, последователи на Христос ли сме или църквяни, само посещаващи църквата?

Свещеникът Бернард Кинфи, духовник от католическата църква продължава мисията си в Централноафриканската република, като помага на жертвите от въоръжените конфликти, независимо от техния статут или религия.
Когато терорът наближил малкото селце Босимптил, разположено в северозападната част на Централноафриканската република, живота на местния свещеник и доктор, 32 годишния Бернард Кинфи, коренно се е променил. Свещеникът, разтърсен от кървавите плодовете на междурелигиозния конфликт, тръгнал да спасява всеки човек, независимо от религиозната му принадлежност. На тази цел духовник служи в продължение на две години, като през последните няколко месеца е спасил стотици, ако не и хиляди мюсюлмани и християни.
Потокът от бежанци, нуждаещи се от помощта на Бернар, не спира нито за миг. Малкия храм и болница в Босимптил са станали единственото убежище на стотици километри наоколо. Тук намират подслон и необходимата медицинска и материална помощ десетки семейства. Много от които  Бернард лично превозват в относително безопасния Камерун.
Свещеникът често се налага под свистенето на куршимите, да извежда мирните жители от зоната на престрелките. Той не се бои открито да осъдии двете страни на конфликта. Веднъж закривайки с гърдите си 14 годишно момче, го е спасил от явна смърт.
Животът на Бернард не минава без ежедневните задължения свързани с погребването на жертвите на терористите. Знаейки, че той не оставя без дължимото прощаване нито един от убитите, терористите му казвали къде има натрупани мъртви тела.
За две години безкористна служба на хората Бернард е внушил в сърцата на радикалите суеверен страх. При появата си в черна дреха с кръст на гърба въоръжените до зъби бойци се успокоявали, а най-неподатливите командири започвали преговори.
– Мисля, че им харесва моята дреха, – шегува се свещеникът.
Трудът на този безкористен свещеник дълго време е останал неизвестен, докато сътрудници на Human Rights Watch не са „открили“ този невероятен човек в процеса на работата му.

Мисията „Братята на Гедеон“ служи за разпространение на Евангелието в болници, затвори и военни части.
Веднъж двама мъже от тази мисия дошли до една военна част. Единият се обърнал към дежурния на портала:
– Ние сме християни и искаме да раздадем във вашата част Нови завети.
Дежурният звънал по телефона и докладвал:
– Господин капитан, тук са дошли някакви „крестяни“ и са донесли нови съвети…..

Вечерта се случи много тъмна. В мрака едва се различаваха силуетите на хората. Но в кръчмата слаба светлина осветяваше лицата на хората седнали по масите. Двама мъже бяха седнали пред два бокала вино и тихо разговаряха. Когато единият привърши другият каза:

– Знам за какво говориш, – каза замислено мъжът, след като разбра каква задача бе възложил Цезар на приятеля му. – Последователите на Христос са известни като назаряни, също и християни, въпреки че предпочитат да се наричат хора на пътя.

– Назаряни? Християни? Хора на пътя? Сигурен ли си, че говорим за едно и също нещо? – попита недоверчиво първият.

– Без съмнение, – каза вторият. – Името назаряни идва от Назарет, селище в Галилея, където е живял техния ръководител, някой си Исус. Той се нарича още и Христос или помазаник на гръцки. От там и името им християни последователи на Христос.

– А това за пътя?

– Те смятат, че тяхната религия не е съвкупност от ритуали и вярвания, а начин на живот. С начина си на поведение те благодарят на Бог, че им е подарил бъдеще.

– Особени хора, – каза първият.

– Знаеш ли как наричат мястото, където поставят своите  мъртъвци?

Приятелят му поклати глава.

– Използват гръцката дума „за място, в което се спи“. – тихо се разсмя втория. – Вярват, че телата на мъртвите са заспали в очакване да бъдат вдигнати от Христос за живот.

Той знаеше какво мислят евреите за мъртвите, но че труповете просто спят…….това беше пълен абсурд.