Той ни взе и ни се довери. Навярно си казвате:

– Но това не е много мъдро от Негова страна, да ме избере, защото в мен нищо няма. Кой съм аз?

За това ви е избрал. Докато си мислите, че във вас има нещо, Той не може да ви избере, защото тогава вие служите на своите собствени цели. Но ако му позволите да ви доведе до границата, зад която свършва надеждата, тогава може да ви изберете и да ви доведе до Ерусалим и това ще означава, че ще изпълните Неговите цели, а тях той няма да обсъжда с вас.

Ние сме склонни да мислим, че ако човек има някакъв естествен талант, то от него ще се получи добър християнин. Но въпросът не е какво имаме, а това какво Бог ще вложи в нас. Става въпрос не за природни таланти под формата на воля, специални знания или опит – всичко това няма значение.

Смисъл има само едно нещо, че Бог ни отвежда към наследството си и ни прави неговите приятели.

А приятелите на Бога са тези, които разбират, че са нищи. Бог нищо не може да направи с човек, който си мисли, че е в състояние да Му даде нещо.

Ние като християни, въобще нямаме „наши“ дела, ние имаме едно дело – Божието.

Не знаем към какво се стреми Бог, но на нас ни е нужно, каквото и да стане, да бъдем заедно с Него. Нищо не трябва да пречи на взаимоотношенията с Бога, но ако има такова, трябва да го отстраним и да въведем ред в тях.

Главното в християнството, не са нашите дела, а отношенията ни с Бога и тази атмосфера, която тези отношения пораждат.

Популярността и похвалата често за един християнин са по-опасни от гоненията. Те могат да ни отдалечат от Бога, а ние дори да не осъзнаваме това.

В същото време ние ще станем подобни на тези, за които Исус кава: „Обикнаха похвалата от човеците повече от похвалата от Бога“.

Когато в живота всичко е благополучно, лесно се губи незамътения поглед върху вещите. Но ние трябва да подражаваме на апостол Павел, който „се е научил да бъде доволен“ във всяка ситуация.

Трябва да имаме неутолима страст да угаждаме на Христос. И тогава, каквото и да ни се случи, ние ще знаем, че Той е направил това да ни вразуми и да порастем в служението, което ни е било поверено.

Всички наши обстоятелства, независимо дали са благоприятни или изтощителни за нас, те добиват нов смисъл в Неговото присъствие.

Нека да помолим Бога да не се грижим за това, което изживяват другите и да бъдем доволни за всичко, което Той ни изпраща. Още преди да настъпи утрешния ден, Той вече се е погрижил за него.

„А пък Аз ви казвам: Не се противете на злия човек; но, ако те плесне някой по дясната буза, обърни му и другата“.

В тези думи ясно се посочва колко „унизително“ да си християнин. Ако плътския човек не отвърне на удара с удар, той е страхливец, но ако това направи един християнин, той изявява Божия Син.

Ако ви обидят, вие не трябва, не само да не се възмущавате, но и да използвате това, за да разкриете на хората Христос. Да се имитира Духа на Исус е невъзможно, Него или Го има, или Го няма.

За светите хора личното оскърбление дава възможност да се покаже на другите, колко невероятно кротък е Господ.

Проповедта на планината ни учи, да не правим това, което сме длъжни да правим, а да вършим това, което на никому не сме длъжни.

Не е нужно с някой да вървите две мили, нито да давате другата буза, когато ви ударят по едната, но Христос казва, че ако сме Негови ученици, трябва винаги да постъпваме така.

Ние не бива да си казваме:

– Това е всичко, повече не мога, за мен говорят всякакви глупости и преобръщат думите ми.

Всеки път, когато държа за моите права, аз причинявам болка на Божия Син. А мога да направя и обратното, да отстраня укорите от Христос, като приема удара върху себе си. Ето какво означава да „допълням недостатъка на скърбите на Христа в моето тяло заради Неговото тяло, което е църквата“.

Ученикът Христов разбира, че в неговия живот става дума за честа на Господа, а не за неговата.

Ние винаги търсим справедливост. Проповедта на планината ни учи: „Никога не търсете справедливост за себе си, но не преставайте да постъпвате справедливо спрямо другите“.

Когато един християнин отивал  при някой вярващ и видел, че домът му е непочистен и разхвърлян, си казвал:

„Блажен е този християнин, който е отложил грижата за всичко земно и е устремил своя ум нагоре,  за това не е намерил време да сложил в ред дома си“.

А когато отивал при друг вярващ и видел, че домът му е почистен, пометен и подреден си казвал:

„Както е чиста душата на този човек, така е чист и дома му, той съответства на състоянието на душата му“.

Той никога не казвал: „Този християнин е небрежен“ или „Този е тщеславен“. Така освобождавал доброто, което получавал всеки.

В основата на покаянието лежи жаждата за очистване, стремеж да се запази неопетнена съвест пред Бога.

Както постоянно се отстранява нагара от свещниците, за да горят равномерно и без сажди, така и Христовите ученици са призвани да водят непрестанна борба с мислите и желанията, които спъват молитвите им.

Важното е да се разбере, че благоприятния ефект, от признаването и отказването на греха, е стремеж към Бога, бдително внимание към душата, ходене пред лицето на Бога през целия ден.

Господ прощава след искрено покаяние и просветлява душата. Вразумява я и я наставлява със Своята благодат. Разрешава много затруднения и вътрешни смущения.

Това се извършва чрез непосредственото въздействие на Святия Дух. Всеки християнин го е изпитал, ако е незлоблив в отношенията си с хората.