Доктор Маринов постояно мъкнеше дъщеря си Дина по целия свят. Той изследваше руини, гробници, саркофази, ….., а това запали у дъщеря му любов към археологията.

Маринов беше починал, но имаше една особена страст. До края на живота си издирваше Ноевия ковчег. Сега Дина ровеше из бележките и дневниците му и продължаваше делото му.

– Ноев ковчег ли? – по устните на Николай заигра присмехулна усмивка.

Той скоро се бе запознал с Дина. Знаеше за страстта на Маринов, но много се изненада, когато Дина реши да продължи изследването на баща си в тази насока.

Николай беше инженер по професия и вярваше само в практиката и собствените си очи.

– Ти не вярваш ли, че Ноевият ковчег е съществувал? – попита го Дина.

– Аз съм скептик и не вярвам в подобни измишльотини, – каза Николай.

– Но за него пише ……

– Не ставай смешна! – прекъсна я Николай. – Как може кораб дълъг 140 метра да побере по два екземпляра от всички животни в света.

– Много хора вярват във всяка дума написана в Библията, – подчерта Дина.

– Но това е невъзможно, – обхвана с ръце  главата си Николай. – Тогава дървото е било единствения материал, от който са правели корабите. Това е било преди шест хиляди години, до сега отдавна би трябвало да е изгнил. Най-големият дървен кораб, който е правен някога е фрегатата „Дъндърбърг“ и тя е имала дължина 115 метра.

Дина го погледна с недоверие.

– Да не би знаеш абсолютно всичко, ходеща енциклопедио?

– За нещата, които не знам се ровя в Интернет и чета, – предизвикателно се захили Николай.

– Нима знаеш толкова много за този Ковчег, че имаш дързостта да спориш по въпроса?

– От инженерна гледна точка конструкцията на такъв кораб, направен само от дърво и с такива огромни размери би се разпаднала. Без железни рамки и вътрешни обкови, плавателен съд с размерите на Ноевия ковчег би се огънал като гума и в него от много места би протекла вода. Да не говорим как би му повлиял катаклизъм като Потопа. Вълните щяха да прекършат корпуса му и той щеше да потъне за броени минути.

– Е, може размерите му да не са точно описани в Библията, – не отстъпваше Дина.

– Размерът е само един от проблемите, – махна с ръка Николай. – Знаеш ли колко време гние дървото?

– В пустинни климат на Египет хиляда години, – това Дина знаеше защото бе участвала в откриването на дървени изделия в египетските гробници.

– А ако има много дъждове?

– Ако се поддържа дървото добре няколко стотин години.

– Именно, – натърти Николай, – според преданието Ноевият ковчег  е спрял на планината Арарат, а там има изобилни валежи. Виж, дървените хамбари след сто години се срутват, а след това изгниват. И какво следва от това? От Ковчега не е останала никаква следа.

– Познавам всички аргументи, които са против Ноевия ковчег, но аз вярвам, че той е съществувал, – каза спокойно Дина.

– Ти си сляпа за истината, – смръщи вежди Николай. – Помисли си само, в света има над тридесет милиона биологични видове, което означава, че товаренето на Ковчега, за да завърши за седем дни, е ставало със скорост 50 чифта животни за секунда. И ако приемем, че такъв плавателен съд ги е побрал всичките, излиза, че той е бил много по-голям по размери.

Дина вярваше в Библията и всичко описано в нея. Това, че някой сравнява днешните немощни технологии, дело на хора с възможностите на Бог си беше вече негов проблем.

– Ами количеството храна? – Николай продължи да сипе нови аргументи, насърчен от мълчанието на Дина. – Само един слон изяжда 70 килограма храна на ден. Ако имаме два азиатски и два африкански слона за 40 дни ще им са необходими 12 тона храна. Прибави към тях носорози, хипопотами, коне, крави и хиляди други животни. Освен това, осем човека не могат да хранят и да чистят на толкова много животни……

– Знам че си наясно с някои от аргументите против библейската интерпретация, – каза спокойно Дина, – но баща ми не е единствения, който издирва Ноевия ковчег, а това говори, че той все пак е съществувал.

Николай вдигна безнадеждно рамене и остави Дина да довърши работата си.

 

Бяха изпаднали в трудна ситуация, но поне в началото не се отчайваха. Очакваха помощ отвън. Тъй като бяха събрани от съдбата, Даниела и Марко можеха да се опознаят по-добре, като всеки разкаже нещо за себе си.
– Разкажи ми за твоята работа – каза Марко.
Лицето на Даниела се озари. Тя сякаш забрави къде се намират.
– Занимавам се с изучаването на тип безгръбначни животни, наречени мешести. Този тип включва един подтип, известен като медуза. Повечето хора смятат медузите за скучни.
– Аз пък мисля, че са много интересни – каза Марко. – Веднъж бях ужилен от португалска фрегата. Срещата беше изключително болезнена.
– Фрегатата не е точно медуза, а по-скоро колония от множество организми, живеещи в симбиоза. По пипалата си имат хиляди капсули, пълни с отрова. Дължината на едно пипало може да стигне до 20 метра. Но размерът не винаги е най-важното. Имаш късмет, че не си срещнал малка морска оса. Ужилването на това създание може да те прати в моргата, – засмя се Даниела.
– Тогава изобщо не изглеждах като късметлия, – каза Марко.
Той си спомни парещата болка, но за да прогони тези мисли тръсна глава и попита:
– Какво точно изследваш на тези медузи?
– В лабораторията се занимаваме с изследвания свързани с океанската биомедицина. Смятам, че океанът скоро ще стане основен източник на химически съединения за фармацевтиката.
– И ще измести, това, което имаме в наличност сега? – Марко разпери невярващо ръце.
– Океанът ще надмине всичко, което е било открито до сега, – натърти Даниела.
Марко поклати недоверчиво глава.
– Между сушата и морето има повече прилики, отколкото разлики, – започна да обяснява Даниела. – Да вземем например курарето. Индианците от Амазонка са го използвали като парализираща отрова, с която са мажели върховете на стрелите си, но свойството му да отпуска мускулите го направи полезно лекарство.
– Виждаш ли същия потенциал и при медузите?
– Не само при тях. Има и други привидно прости създания със сложни системи за хранене и защита като сепии, октоподи, охлюви ….
– И какво точно правите сега в Тихия океан?
Това бе таен проект и на нея ѝ бе забранено да споделя каквато и да е информация за него. За да отклони вниманието му, Даниела попита:
– Наистина ли мислиш, че ще дойдат да ни спасят?
– Убеден съм, екипът ни винаги е действал така, че да измъкне хората, които са попаднали в затруднена ситуация, – убедено каза Марко.
Въпреки, че убеждаваше Даниела, Марко знаеше, че спасяването им е доста проблематично. Пестенето на кислород само щеше да забави неизбежното.
Марко погледна към екрана, оставаше им въздух за по-малко от два часа.
Застоялият въздух започна да ги замайва. Марко затвори очи и се опита да не мисли за намаляващите запаси от кислород.
Даниела се бе отпуснала до него. Изглежда беше загубила съзнание.
И когато Марко усети, че става още по сънлив и губи представа за нещата наоколо, си каза: „Това е краят, няма да могат да дойдат на вр….“ , се чу мощно раздвижване на водата.
Няколко ръце грабнаха отпуснатите тела и ги измъкнаха нагоре …..