Националното управление по аеронавтика и изследване на космическото пространство обърнало внимание на мотивационното писмо на ученик от четвърти клас, който подал молба за позицията Страж на планетата.

Агенцията бе обявила, че търси служител, който ще защитава планетата от „микробно замърсяване от други планети“. Джак Дейвис, самопровъзгласилият се „Пазителите на Галактиката“ от Ню Джърси, предизвика интереса на НАСА.

„Въпреки, че съм на девет години, аз съм подходящ за тези работа“, – написало деветгодишното момче.

По-нататък той представил своя „космически опит“. „Гледал съм почти всички филми за космоса и пришълците“, – отбелязало то. Освен това, ученикът заявил, че се грижи от сега за развитието и кариерата си.

„Аз съм гледал сериалите “ Агенти“, „SHIELD“ и планирам да гледам филма „Мъже в черно“.

Джак също споменал добрите си двигателни умения, способността бързо да се учи и да прилагат нови идеи. „Отлично съм запознат с видео игрите. Млад съм, за това мога да се науча да мисля като инопланетянин“ – написал той.

„Ние винаги търсим бъдещи учени и инженери, които да ни помагат. Надяваме се , че ще се учиш добре в училище“ – отговорили на момчето  директорът  на подразделението планетарни науки в НАСА Джеймс Грин.

Маслобойната вече работеше. Братята Георги и Драгой печелеха добре и спечеленото го внасяха в банката. По съвета на Хари те бяха изкупили акции от банката. Така освен индустриалци , станаха и финансисти.

А банката участваше в търговията на зърно, тютюн и други селскостопански култури. Тя чрез министър Николов се бе обвързала с военното интендантство, за това се намесваше в закупуването и на оръжие.

След вършитба Георги натовари пшеницата на каруцата си и я закара на месната кооперация, която беше започнала да изкупува излишъци от селяните, но на цена по-добра, отколкото даваха търговците в града.

След като получи парите си, Георги мина край Търговската гимназия. По това време учениците бяха в междучасие и се гонеха из двора на училището.

Георги се спря и се загледа в гимназистите.

– Радват ли окото ти, – сепна го мъжки глас зад него.

Георги се обърна. Зад него стоеше възрастен мъж с бастун, поизносена шапка, шаячно сетре и панталони със странна кройка. Непознатият  го гледаше с любопитство.

Докато Георги се чудеше какво да отговори, възрастният мъж повдигна бастунчето си , посочи гимназията и попита:

– Дете ли имаш тук?

– Бих искал да имам, – отговори Георги и въздъхна дълбоко.

– Тук се учат млади овчари, как да пасат парите, – намигна странния старец, – как да ги доят и стрижат. Парата е като овцата. Ако се грижиш добре за нея, добре ти се отплаща.

Георги си тръгна. Той пресметна колко капитал имаше вече в банката и със самочувствие на забогатял човек се размисли върху казаното му от възрастния човек с бастуна.

– Да, в тая кошара още тази есен ще вкарам сина си, – каза си Георги. – Парите на семейството ни искат грижлив „овчар“.

Докато Георги пътуваше към селото си, все му се струваше, че колелетата на каруцата и случайно прелетялата птица сякаш му нашепваха един и същи рефрен: „Парица, царица“.

Повечето от училищата не могат да се похвалят с оригинален дизайн. Техните еднотипни стени са доста скучни и неинтересни за учениците.

Едно училище в Париж за цял месец се е превърнало в празник на изкуството и творчеството.

Майстори на графита били поканени на организиран фестивал и получили пълна свобода на действие. Тяхното въображение, щедро се изляло върху стените, подовете и таваните на сградата.

Освен това, известно време училището било открито за широк кръг публика. Така всеки желаещ е могъл да се наслади на прекрасните шедьоври на съвременното изкуство.

За съжаление, стените на училището ще бъдат покрити за малко време с тези странни рисунки. Художниците били предупредени, че техните произведения скоро ще бъдат заличени, тъй като се предвиждал ремонт на училището.

Майсторите на графите не се обезкуражили от това и се отнесли към въпроса философски. Те извикали фотографи, за да запечатат тази красота.

Така любители на графитното изкуство, могат да се насладят за много по-дълго време на шедьоврите, които за много кратко време просъществували.

Плисецкая е една от най-известните балерини, името на която е записано със златни букви в историята на руския балет.

Когато Мая била на 12 години я осиновила леля ѝ Суламиф Месерер. Бащата на Плисецкая бил разстрелян, а майка ѝ с малките ѝ братя били изпратени в Казахстан в лагер за жени изменници на родината.

Лелята на Плисецкая била балерина в Балшой театър, за това Мая започнала да посещава часовете по хореография. Момичето постигнало много успехи на това поприще и след като завършила училище Плисецкая била приета в трупата на Балшой театър.

Вродената артистичност, изразителна пластика и феноменалните скокове на Плисецкая я направили прима балерина. Мая е изпълнила главните роли във всички класически постановки.

Преливащата енергия и невероятната ѝ любов към професията помогнали на Плисецкая да дебютира в постановката „Аве Мария“ в деня на 70-я си рожден ден.

Денят обещаваше да е хубав. Слънцето весело пръскаше лъчите си, а небето сияеше в синьо, несмущавано от нито едно облаче.

Страхил и Влади бяха излезли малко да се поразходят. Те бяха приятели още от училище. Седяха на един чин. Харесваха едно и също момиче, но и двамата се ожениха за други две девойки.

Имаха здрави семейства. И запазиха приятелството, дори жените и децата им се сприятелиха.

Днес Страхил бе настроен малко философски. Той обичаше да разсъждава на глас, за неща, които бе разбрал и изпитал.

– Начинът, по който гледаме на Бога, се отразява на това, как гледаме на себе си, – каза той. – Ако си го представяме като строг Господар, ще очакваме да бъдем награждавани и наказвани за всяко действие.

– Ако вярваме, че Господ е любящ баща, – усмихна се топло Влади, – ще се чувстваме като негови деца, несъвършени, но обичани и приети.

– Виж, – каза Страхил замислено, – ако непрекъснато се концентрираме върху своите грешки и недостатъци, така ще постъпваме и спрямо другите хора. В повечето случаи нетърпението и раздразнението, което проявяваме към тях, са резултат от отношението ни към собствените ни грешки.

– Ако трудно прощаваме на себе си, – допълни Влади, – много е вероятно, да не прощаваме лесно и на другите.

– Веднъж се загледах в огледалото и видях един човек, който не харесвах, защото се държи грубо и недружелюбно, – сподели Страхил.

– Но Бог не гледа по същия начин на нас, – реагира веднага Влади.

– Имах чувството, че Бог ми говори, когато в мислите ми се прокраднаха изреченията, – продължи разказа си Страхил, – „Трябва да се държиш добре с този човек и да се молиш търпеливо за него. Трябва да го обичаш, защото Аз го обичам“

– Господ не подминава нашите грехове, а ги прощава, – каза Влади. – Нека правим и ние същото. Да прощаваме на себе си и на другите.