Денят бе хубав, предразполагащ за екскурзия в планината. И Захари не се поколеба. Нарами раницата и тръгна.

Беше изминал почти половината от маршрута, който си бе набелязал, когато забеляза черно петно на дъното на едно дере.

– Какво ли е това? – учуди се Захари и се насочи натам.

Когато приближи по-наблизо бе потресен. Там умираше нещо наподобяващо на куче…

Захари приближи животното.

– Навярно го е изоставил бившия му стопанин, – недоволно констатира Захари.

Кучето имаше счупен крак, беше изтощено, а живота му висеше на косъм.

– Ще го взема със себе си, – реши веднага Захари.

Без много да му мисли, внимателно взе кучето и тръгна обратно към града. Той разбираше кучето, защото знаеше какво е да си сам, отритнат и отхвърлен.

Когато беше малък в училище издевателстваха над него, родителите му го зарязаха и Захари се чувстваше напълно ненужен, както кучето, което бе намерил. Той почувства невидима връзка с това немощно създание.

Няколко часа по-късно двамата бяха при ветеринара.

– Силно изтощение, – каза лекарят, – нужни са много грижи.

– Ще се погрижа за него, – каза твърдо Захари.

Кучето бе кръстено Боб. Въпреки, че физически взе да се оправя, Боб не желаеше да контактува с никого.

– Приятел, – казваше му Захари, – сигурно си имал много тежки дни. За това и ти като мен не искаш да се довериш на никого, но аз много те харесвам…

Любовта на Захари към кучето, помогна на животното отново да се доверява на хората. Дори позволяваше да го прегърнат.

Един ден Захари разказваше на част от съседите си.

– Той седеше там, като едно черно петно. Беше се приготвил да умира. Навярно се е чувствал излишен и ненужен, но сега е толкова любвеобилен.

– Намерил си си добър другар, – усмихна му се леля Недка.

– Знаете ли благодарение на всичко, което преживяхме с Бобчо, нещо се прекърши в мен. Простих на всички от миналото, които са ме нагрубявали, обиждали и изолирали.

– Да, наистина си се променил много, – забеляза баба Рада, – когато те срещна така усмихнат, колкото и тъжно да ми е и аз започвам да се усмихвам и ми олеква.

– От Бобчо прелива толкова нежност и любов, – каза Захари, – че съм готов да обичам всички хора и животни.

Как ли би се развил животът на този млад мъж, ако тогава не бе намерил това умиращо куче и не му бе помогнал да оцелее?!

Бъдете добри! Добротата и любовта променят и хората и животните!

Почти всеки ден средностатистическото семейство прекарва едно монотонно ежедневие.

Събуждане, измиване, отиване на работа и училище, а в детска градина изоставено дете .
Вечер бегом у дома, не забравя да вземеш детето от градината, купува хляб в магазина. В къщи прави бърза проверка на домашните работи, приготвяне на вечеря, ядене и …. сън.

А на сутринта, тежко ставане и отново всичко от самото начало. И това е всеки ден, толкова познато и противно.

Спомнете си детството, погледнете своето и съседското дете, как те чакат новия ден и се радват. Защо се радва детето?

На това, че живее, наоколо има хора, вижда небе, слънце, дъжд, обезателно трябва да покаже длан изпод чадъра, за да го почувства, да цопне в локва, да се намокри, това е забавно и толкова вълнуващо.

Децата още не са се отказали да се радват на живота.

А кога вие за последен път се радвахте на същият дъжд?

Самият Евгений Миронов твърди, че почти от пелените е мечтал да стане артист.

Може би, защото е бил стеснителен и се е притеснявал много, особено в училище.

Първото му излизане на училищна сцена било пълен провал.

Той пеел трагична песен за един умиращ комсомолец, а зрителите ….. се смели до сълзи.

Когато слизал от сцената, го съпроводили викове:

– За теб е отворен път към цирка.

Във всички американски училища е въведен необичаен предмет, който се нарича „Научно изобретение“. Неговата цел е да отключи потенциала на младите учени.

След теоретичния курс, на всички ученици се дава една задача, да изобретят нещо ново.

За изпълнението ѝ на учениците се дава цяла година.

След завършване на курса учениците представят своите изобретения пред всички.
Класът обсъжда актуалността на проектите и поставя оценки.

Ако едно дете започне да фантазира, на дадено задание прави по три четири варианта, получава най много четворка, защото отговорът трябва да бъде само един.

Например, в задачата за пчелата и водното конче има въпрос: „Колко са бръмбарите?“, детето отговаря „нула“, защото за него пчелата и водното конче не са бръмбари.

Отговорът, разбира се, се оказвал грешен.

До края на началното училище детето сериозно се бои от „решаваш неправилно“ или „направи го като всички останали“.

Ако едно дете се опита да нарисува нещо оригинално, веднага следва:

– О, не, за това отличен няма да поставят.

Иска ми се да се пречупи образователната система и да се докаже, че решенията и отговорите са много.

И защо трябва да учим децата да мислят, че има само един правилен начин. Светът е огромен, интересно живеят тези, които мислят нестандартно.