Матю и Ели чакаха първото си дете. Това бе незабравимо време за двамата, изпълнено с радост и копнеж да бъдат добри родители на новороденото, независимо от това, какво щеше да се роди – момче или момиче.

Един ден Ели сподели с Матю:

– Притеснявам се, дали правилно ще го възпитаме.

– И аз се опасявам от възможните грешките, – въздъхна Матю, – които можем да допуснем при общуването си с рожбата ни. Не бих искал да съжаляваме по-късно за това, което сме направили или пропуснали. Говоря за времето, когато детето ни ще е вече пораснало.

– Хайде на вечеря да поискаме мъдрост от баща ми, – предложи Ели. – Него го уважаваме не само ние децата му, но и другите, на които е преподавал в училище.

– Добре, – съгласи се Матю, – това е добра идея.

Вечерта, когато бяха привършили вече яденето, Ели се обърна към баща си:

– Татко, нуждаем се от твоя съвет. Скоро ще се роди първото ни дете. Какво би ни посъветвал за възпитанието му? Все пак ти имаш дългогодишен опит не само със свои, но и чужди деца.

Старият Захари помисли малко преди да отговори.

– Родителството е като везна. В едното ѝ блюдо е поставена любовта, а в другата дисциплината. Не позволявайте на нито една от тях да натежи повече, защото това ще бъде вредно за детето ви.

– О, това съвсем не е леко, – възкликна Ели.

– Трудно е, но е необходимо, – подчерта възрастният мъж.

– Лошо ли е да показваме повече любов към детето си? – попита Ели.

– Прекалено много обич без дисциплина, може да разглези детето, – обясни Захари.

– Строгост и ако се наложи, ще има и пръчка, – строго каза Матю.

– Прекаленото дисциплиниране без любов може да съсипе емоционално детето и да го отблъсна от теб, – каза Захари.

– Тогава какво да правим? – безпомощно вдигна ръце Ели.

– Колкото повече любов показваш към детето си, толкова повече то ще приема мерките ти на дисциплина. А когато  му налагаш наказание или каквото и да е от този род, трябва да му обясниш, че го обичаш.

– Не е забавно да налагаш наказание за някое провинение, – отбеляза Матю. – Но как да му обясня, че като постъпвам така, го обичам?

– Писано е, – пое си дълбоко дъх Захари – „Никое наказание не се вижда на времето да е за радост, а е тежко, но после принася правда като мирен плод за тия, които са се обучавали чрез него. Ония, които любя, – казва Бог, – Аз ги изобличавам и наказвам, затова бъди ревностен да се покаеш. Ако търпим наказание, Бог се обхожда с нас като със синове, защото кой е тоя син, когото баща му не наказва? Но ако сте без наказание, на което всички са били определени да участвуват, тогава сте незаконно родени, а не синове“.

Матю и Ели се спогледаха, но и у двамата бе настъпило спокойствие. Те вече се досещаха чрез Кого ще успеят да уравновесят „везната“ на възпитанието.

На мегдана пред селския ресторант нямаше много хора. Дали жегата ги бе разпръснала или предпочитаха хладните вечери не знам, но по това време само един-двама седяха на масите отвън и тихо си приказваха.

Днес дядо Ганчо и чичо Стоил бяха седнали точно под големия орех на сладка приказка. Като отговорни люде, те обсъждаха политическата обстановка у нас и в света. Не оставяха на заден план и злободневните ежедневни проблеми.

– Днес над семейните ценности е надвиснала огромна заплаха, – въздъхна тежко чичо Стоил.

– Тази угроза е може би най-страшната, – поклати тъжно глава дядо Ганчо. – Такава до сега не е имало в историята на човечеството.

– Виж само какво става у нас, – посочи с ръка неопределено на някъде Стоил. – По необходимост или по собствено желание, жените ходят на работа.

– И техния брой е много по-голям от преди, – допълни дядо Ганчо.

– Много от тях изпитват чувство на вина пред децата си, – продължи приказката си чичо Стоил. – тези неоформени още създания прекарват времето си в детската градина или училище, а после се завръщат в празния си дом.

– За много жени, да не говорим за мъжете, – махна с ръка дядо Ганчо, – издигането в професията и създаването на кариера, са станали много по-важни от взаимоотношенията в семейството.

– Чудно ли е тогава, че има толкова много проблеми в семейството? – попита Стоил.

– Как не осъзнават, – сбърчи големите си вежди дядо Ганчо, – че всяко материално постижение е краткотрайно, а децата са съкровище, чиято стойност е вечна.

– Ние сме отговорни преди всичко за това, – подчерта чичо Стоил, – нашите деца да растат в дом, където се почита Бога и царува Христовата любов.

– Така е, – съгласи се дядо Ганчо, – но де акъл за всичко това.

Денят бе горещ, а бяха започнали дискусия относно преподаване на религия в училището.

Много често присъстващите обливащи се в пот, бършеха лицата си, но това не ги спираше да спорят и оборват мнението на другите, с които не бяха съгласни.

Доста голям брой подкрепиха Миленова, която каза:

– Трябва да се изучава християнството в училище, но не ритуалите и традициите, а същността и смисъла на християнското учение.

Владимиров се засмя:

– Хората не са готови, за да го разберат.

Дамянов го подкрепи:

– Толкова години на атеизъм и изведнъж Христос, Голгота, …. Възкресение …..

– Не разбирам какво имате против традициите? – попита Данчева. – Хората от векове са спазвали някакви обреди и това донякъде ги е държало близо до Бога. За това са правели и много добри неща.

– Госпожо, – подскочи Петров, – правенето на добри дела е следствие на това, че си възприел и следваш учението на Христос. Смесването на езическите обичаи с християнството в днешно време няма да ни помогнат, да разкрием Истината на хората.

Спорът се изостри и премина дори в коридора. Там чакаха няколко военни. Те не можеха да не чуят острите реплики, които си разменяха заседаващите.

Един от офицерите се приближи към спорещите и се намеси:

– Извинете, този въпрос не е от нашата компетентност, но …. с другите военнослужещи тук мислим така: Да въведат Божия закон и точка. Защо трябва да се обсъжда и влачи това решение с години?

В помещението бе задушно и непоносимо горещо. За разлика от друг път нямаше почти никой. Служителят скучаеше зад гишето и от време на време се прозяваше.

Изведнъж вратата се отвори и влезе млад мъж. Той приближи гишето и каза под носа си:

– Бих искал да регистрирам „нова организация“.

– Адрес, – попита служителят.

–  „Звезда Алфа Кентавър“, – неохотно отвърна младокът.

Може би това бе името на организацията, а не адреса ѝ. Явно двамата не се бяха разбрали, както трябва. Сигурно не малка роля е изиграла горещината в този ден.

– Тази звезда, – почеса се по главата служителят, – някъде извън Земята ли се намира?

– Разбира се, – изгледа го намръщено младежът. – Вие, астрономия учили ли сте в училище?

– Да, – смути се чиновникът, – само исках да уточня. Това е извън пределите на България нали?

– Вие за идиот ли ме вземате? – ядоса се младият човек.

– Не, – любезно отговори служителят, – просто трябва да се премахне едно формално несъответствие.

– Какво пък е това сега? – мъжът вече кипеше.

– Ако вашият център не се намира в България, трябва да донесете малка справка за местоположението му. В нея трябва да се посочи, че той е юридическо лице и действа в съответствие с местното законодателство.

Младият мъж скръцна със зъби, удари с юмрук по стъклото на гишето, обърна се кръгом и се насочи към вратата.

Повече „чужденецът“ не се появи ….

Клас като всеки клас, но точно в него имаше едно момче, което на никой не допадаше. Казваше се Петър Смиренов.

Как да го харесват другите, когато бе слаб, тромав и много смешен със своите огромни очила? Никой не искаше да дружи с него, нито го канеше в компанията си.

Виж, Виктор Юнаков бе съвсем друго нещо. Той бе висок, красив и атлетичен. Със своето остроумие и красноречие привличаше всеки към себе си. Виктор бе гордостта на класа.

Веднъж учителят Маринов поръча на Михаил:

– Това са поканите за предстоящия празник. Разнеси ги по домовете на по-възрастните хора в квартала. Кажи им, че ще се радваме, да ги видим между нас. Можеш да вземеш някой от съучениците си, да ти помага.

Михаил взе поканите и отиде при Виктор, очаквайки той да се съгласи да го придружи в тази важна мисия.

– Не мога, Мишо, – каза важно Юнаков. – имам тренировка, после ще разкарвам кучето, ще гледам онзи сериал, нали го знаеш, не мога да го пропусна. Трябва и домашните си да напиша.

Целият му ден бе разписан минута по минута.

Разочарован Михаил отиде и при други момчета от класа, но те имали неотложни задачи и му отказаха.

Тогава към него се приближи Петър и му предложи:

– Ако искаш, мога да дойда с теб и да ти помогна.

Михаил не разчиташе много на помощта му, но какво да прави, няма сам да върви?!

За негова изненада Петър се оказа много находчив и приятен в разговорите с възрастните хора. Той така интересно им разказваше за предстоящия празник, че всички обещаха:

– Непременно ще дойдем! Ако всички са като теб, вашето училище е добро място.

Между Михаил и Петър се завърза истинска дружба. Двамата разговаряха през целия път и споделяха неща, които пред друг не биха казали.

Преди да се разделят Михаил отбеляза:

– Петре, ти си много умен и добър човек. До сега не бях го осъзнавал.

Така Михаил си намери надежден и истински приятел за цял живот.