За баща си беше неговата малка Лили, но той ги заряза и заедно с майка си отидоха другаде. Майка ѝ често ѝ повтаряше:

– Защо си толкова нещастна? Имаш толкова много неща, би трябвало да си благодарна за тях.

Това, че не плачеше, не означаваше, че е щастлива. Лили искаше да избяга в един свят, който виждаше само по телевизията. Мечтата ѝ бе да кара известна марка кола, да живее в дом, който беше виждала само по списанията. Искаше да има толкова много пари, че да си купува всичко, което иска.

Веднъж беше ядосана и крещеше в стаята си:

– Ще ви докажа на всички, че мога да живея и без вас, и „прекрасното“ си семейство, където трябва да съм благодарна за всичко и да бъда много щастлива. Ще се омъжа за страшно богат човек, защото само парите имат значение.

Всичко изглеждаше толкова ясно и точно. Тя трябваше да постигне огромен успех и да спечели много пари. За нея парите бяха единствения начин да оправи живота си и да изплува над целия този хаос.

Когато беше малка живееше ден за ден. Всеки ден очакваше да ги изхвърлят от дома им, защото беше ипотекиран.

Но тя намери изход! Спаси се благодарение на умствените си възможности и на решимостта никога да не се върне при майка си.

Веднъж сподели на приятелката си Пепи:

– Никога няма да се оженя за човек, като баща ми. Той погуби моята надежда и ме ограби. Непрекъснато ме лъжеше.

Получи добро образование, имаше прекрасна професия, купи си червено порше, имаше дом мечта, спечели и много пари. И нямаше никакъв хаос. Накрая се сдоби с мъжа на мечтите си. Всичко беше толкова идеално……

Макар живота ѝ да беше много напрегнат, Лили работеше усилено, изобщо нямаще време за нещо по-обикновенно. През цялото време се бореше да постигне целите си и да стигне до там да може да каже на родителите си:

– Няма значение, че не ме обичахте, както трябва. Не ме интересува лудницата, в която ме карахте да живея. Ако бях останала и до сега щях да се чувствам жалка. Аз все пак успях, защото исках да бъда щастлива.

Понякога се питаше: „Аз наистина ли съм щастлива?“ Работата и бе непоносима, но тя не можеше да е нещастна. Планът на живота ѝ гарантираше, че тя ще успее.

Понякога ѝ се искаше да заплаче, защото напрежението беше голямо, но не плачеше.

Заплака единствено, когато приятелят ѝ я изостави. Това беше много болезнено за нея. След това се опита да се освободи от спомените за него. Изти го, имаше чувство сякаш никога не го е познавала.

След това отново подреди живота си. Всичко беше в контрол. Осигури си идеална работа, красив дом и идеален съпруг.

И изведнъж…… Изобщо не можеше да си представи, че всичко може да свърши така….Това не беше по силите ѝ…. Всичко се сгромоляса изведнъж…. Великият ѝ план се срина.

И тя заплака за всичко, което бе загубила работа, дом, съпруг, …., а може би и много други неща.

Дора много се зарадва, че ше има гости. Бързо прогони студа от стаите. Мислите ѝ тичаха към тези, които щяха да дойдат при нея. Не бе виждала дъщеря си откакто роди, а и малко повече щеше да се порадва на внучката си.

– Ще прекараме чудесно, мамо, не се притеснвай, – каза Роси, когато пристигнаха с Младен и бебето. – Освен това Младен ще ни помага. Луд е по малката и не откъсва очи от нея.

– Не е ли странно? – Погледна Дора дъщеря си. – До сега не съм виждал мъж толкова привързан към детето си. Не, в това няма нищо лошо…

– Понякога ми се иска да не беше чак такъв, – каза мрачно Роси. – Бих искала да ме остави сама да се грижа на нея.

– А ми ти, как се чувстваш у дома с Дени? Сигурно нямаш минута свободно време. Нали работата ти не ти липсва много?

– Тук е чудесно, – каза внимателно Роси, като избегна въпроса на майка си.

Чувстваше се изтръгната от корените си, самотна и много объркана. Напоследък, когато Дени спеше повече, тя беше по-добре. Дните бяха  добили по-определена форма, но въпреки това работата ѝ липсваше ужасно много. Липсваше ѝ напрежението, бъркотията, радостта от хрумналите нови идеи и самото им осъществяване, колкото и трудни да бяха. Липсваха ѝ хората, които се интересуваха от нещата, които я вълнуваха и разбираха амбициите ѝ.

Тя искаше да угоди на мъжа си, да бъде добра майка и съпруга, но нямаше признанието за постигнатите успехи, наградите, които вървяха редом с работата ѝ. Не можеше да се отърси от всичко това и да забрави.

Когато се роди Дени, трудно си представяше как ще остави. Обичаше я прекалено много. Надвесваше се над нея докато спеше, следеше всяко нейно трепване. Никога няма да забрави деня, когато Дени ѝ се усмихна за първи път. Беше я нахранила и повдигнала да се уригне, когато забеляза как сините ѝ очички не се откъсваха от нея. Дени внимателно разглеждаше майка си. След това розовите ѝ устнички се разтвориха в прекрасна усмивка.

Роси беше трогната, тя усети как очите ѝ се напълниха със сълзи, а сърцето ѝ се изпълни с безмерна обич.

Само веднъж беше изпитала подобно чувство, когато усети Дени да се движи за първи път в нея. Нещо трпваше и изчезваше в корема ѝ. Тя не беше просто бременна, а майка. В нея растеше малко човече. Сподели с Младен преживяното и двамата очакваха с нетърпение следващото потрепване. Когато го усетиха, Младен нежно придърпа Роси към себе си, целуна я и каза:

– Обичам те.

В подобни моменти тя знаеше, че е постъпила правилно.

Седяха на масата и започнаха да се изучават взаимно. Нямаше много хора и обстановката предразполагаше към откровен разговор.

– Хайде да поръчаме шампанско! – усмихна се приветливо Мартин.

– Две чаши шампанско, моля. Силно газирано, без пяна и достатъчно студени., – каза Милена на келнера, когато той дойде да приеме поръчката.

Мартин едва удържа усмивката си. След каро сервитьорът се отдалечи разговорът се възобнови.

– Разкажете ми за големия мъж, за който сте се оженила, – каза Мартин. – Чух, че доста е пораснал в една  чуждестранна инвестициозна банка.

– Какво да ти кажа, той наистина много се старае. Господар е на една юридическа джунгла.

Тя усети присмехулния му поглед, но се направи, че не го забелязва. Мартин беше човек работещ за прехраната си, а тя богата бизнес дама, която разполагаше с живота си, както намери за добре.

– Изглежда двамата служим на различни богове, – подкачи я Мартин.

– Аз не служа на нищо и на никого, – нервно подръпна ръкава на блузата си Милена, – аз съм идеологически неутрална.

– Съмнявам се, това да е възможно, – хладни пламъчета пробляснаха в очите на Мартин.

– Но аз не съм вярваща. – вдигна рамене Милена. – Не само не вярвам, но и не проявявам интерес. Мога да си карам чудесно без каквито и да е богове и религии.

– Вие имате религия, – вече съвсем сериозно каза Мартин. – И знаете ли каква е вашата религия?

– Правото! – уверено каза Милена, все пак тя беше и адвокат.

– Не, това е средство за постигане на целите. Вашата религия е редът.

– В какъв смисъл? – недоумяваше Милена

– Това е божеството около което се върти животът ви. Живеете в хаутичната джунгла на финансовото бойно поле, но целият ви живот е посветен на това, да внасяте ред в хауса.

Милена се разсмя:

– Никога не съм чувала подобно нещо.

– Вашата отдаденост на реда се забелязва още във външния ви безупречен вид. Косата ви е винаги добре оформена. Полата и роклята ви никога не са измачкани. Папките, докладите, записките и писмата са блестящо подредени, като войници в строя. Ако успеете да превърнете хауса в ред смятате, че владеете положението. За целта използвате здравия си разум и интелекта си. Така постигате огромен успех в професията си. А какво дава този успех? Пари, власт и положение. Но те са ви необходими за да осигурите по-голям контрол над своя живот, което ви помага да се наслаждавате на реда. Вие сте дълбоко религиозна. Богослуженията ви са часовете прекарани в офиса. Вашата троица са пари, власт и положение, но над всички е редът, основа за съществуването ви, източник на силата ви, вашата любов на живота.

– Искаш да кажеш, че съм смахната?

– В никакъв случай. Просто казвам, че не сте идеологически неутрална и си имате бог.

– Нима хората не обичат реда? Кой не желае да направлява сам живота си?

– Напротив, много хора обичат хауса, намират го дори за стимулиращ. Но до каква степен контролираме живота си, особено ако сме подритнати от някой над когото нямаме власт?

– Някаква степен на организация винаги е възможна. Особено ако човек си състави житейски план….

Мартин звънко се засмя:

– Житейски план?

– Стига само човек да си съствави напълно последователен план, продиктуван от здравия разум и логиката, – настояваше разгорещено Милена, но Мартин продължаваше да се смее. – Няма причина  бъдещето да не бъде поставено под контрол.

– Признавам, че всички се нуждаем от цели, към които да се стремим, но такъв план, какъвто вие предлагате, ще се провали. Бъдещето е непредсказуемо.

– Не и моето, – сви гневно устни Милена.

– Защо толкова се страхувате, – започно по-спокойно Мартин. – Промените и непредвидените неща в бъдещето, дават възможност за изграждане на човека. Като затворите вратата на бъдещето, което не можете да предвидите, ограничавате себе си. Нима не разбирате това? Как Бог би ви отредил вълнуваща роля в сътворението, ако вие смятате сътворението за бъркотия и отказвате да излезете от безупречно подредения си килер?

Всеки от тях вдигна чашата си и отпи, като знак за помирение. След това щяха да се разделят и всеки щеше да поеме по своя избран път.

Поставянето на цели е много важно нещо за нас. Така продължаваме да се движим и устояваме.
Целта не е нужно да е голяма, за да ни мотивират. Например, ако ни предстои операция, първата наша цел в процес на възстановяването е, може би, да седнем в леглото. След това може да се работи за изправяне на крака и едва това ще тръгнем  по коридора.
Всички това са много малки цели, но всички те са важни, защото, за да се постигне успех, не е нужно да се прави голям скок, а поредица от много малки стъпки. Целта не е нужно да е голяма, тя просто трябва да ни насърча да продължим.
Трябва да си поставяме цели, защото те изграждат характера ни.
Най-голямата полза от достигане на нещо в живота ни не са постиженията, а по-скоро това, което се случва вътре в нас, докато се движим към целта.
Бог е по-заинтересовани от нашия характер, отколкото от нашите постижения. Докато ние работим върху целта си, Бог работи върху вас. Той изгражда характера ни, а това продължава много дълго.
Трябва да си поставяме цели, тъй като достигайки ги ще бъдат възнаградени.
Но истинската награда ще дойде във вечността. Всеки спортист се стреми да спечели наградата, но ние го правим за една вечна награда. Трябва да сме сигурни, че можем да спечелим наградата, която Бог е приготвил за нас на небето.

Един учен пленен от песента на славея, решил да разгадае тайната на прекрасния му глас. Оставил всичко и слушал тази птица в градината си. Но изкуството оставало загадка за него, както и преди. Той искал да разбере всичко за славея, но бил много горд и не искал да моли за нищо. Веднъж любопитството му наделяло.
– Ей , славейче, – обърнал се той към птицата, – изучил съм премъдроста на много науки, но не мога да разбера защо и как пееш?
– Пей и ще разбереш, – казал славеят.
– Какъв странен съвет! – изненадал се ученият. – Виждаш, че аз не съм артист или художник. Мелодията на твоята песен ме измъчва повече от всичко на света. Моля те, открий ми нейната тайна.
– Пей, – казал славеят, – няма какво повече да добавя към това.
Гневът помрачил очите на ученият.
– Твърдоглавец!, – със злоба прошепнал той, – намислил си да ми се присмиваш! Ти не желаеш да ми откриеш своята тайна. Почакай, сам ще си я взема.
Той хванал певеца и го затворил в клетка. Плененият славеят престанал да пее.
– Ей, приятел, къде изчезна твоята песен? – Гневно извикал ученият, но отговорът бил дълбоко мълчание. „Това трябва да е скрито дълбоко в гърлато му. Проклета птица. Но аз ще погледна, какво е успял да скрие от мен,“ – помислил си ученият.
И ученият убил прекрасната птица. С остър нож разсякал гърлото ѝ, но не намерил нищо освен безжизнена плът. Тогава той решил да погледне по-надълбоко. Разпорил нешната ѝ гръд, изкарал вътрешностите ѝ, дълго ровел из тях и ги наблюдавал през микроскоп.
Много се старал този учен, ден и нощ се трудил, без почивка. Увличайки се, той позабравил, какво търсел в началото. А когато изпълнил тетрадката си с множество бележки, написал трактат „За славея“. Една трета от думите били на латински, а една четвърт на гръцки.
Трактатът донесъл на ученият огромен успех. В дворецът го славели, сам първият министър му връчил лавров венец. Академиците го аплодирали за откритията му. Колегите му го обсипвали с похвали.
– Колко талантлив е този учен! Какъв любознателен ум! – възхищвали се те.
– Помислете само, той първи в света е изчислил обема на белите дробове на славея! – щастливи заявявали други.
– И ларинкса, – превъзнасяли го трети, – измерил го е, както никой друг до сега. Има ли друг равен на него?
Гърдите на ученият били окрасени с медали. Ученият можел да се гордее с тях, той толкова добре бил се потрудил!
Ученият ликувал, До неговото завръщане прислугата въвела в дома му образцов порядък. Когато всичко блестяло, погледът на една от прислужничките попаднал на трупа на малкото птиче, той лежал на масата на учения.
– Каква гадост, – плеснала с ръце тя. – Как не съм я забелязала по-рано?
И прислужницата хвърлила останките на птичето в кофата за боклук.
А през това време се носели възгласи:
– Слава на ученият! – тръбели по всички площади глашатаите.
– Почит и уважение на достийният гражданин! – викали мъжете от Голямото събрание. Простодушният народ не можел да сдържи радостта си, чувайки тези думи. Смях и весели викове звучали наоколо. И в разгара на ликуването, само един човек, не бързал да го сподели, стоял тих и тъжен. Това бил самият учен.
Славата дошла до ученият, но той нямал покой. След като написа трактата, някаква тъга го спохождала, когато над земята се спускал полумрак. Някаква сила теглела ученият към градината и там стоейки под клоните на дърветата се вслушвал в тишината, опитвайки се нещо да улови. Какво било това? Ученият не можел да отговори. Ето той имал богатство и слава, какво друго му е нужно на човек?
Веднъж посред нощ, ученият се въртял в постелята си и правел напразни опити да заспи. Луннен лъч попаднал в отворения прозорец. Той леко докоснал учения, приканвайки го на път. И ученият сякаш отдавна го е чакал, откликнал на този призив. Той погледнал и видял пътека от лунно сияние, сребристо мигаща между дърветата. Дивна лекота изпълнила учения. Той тръгнал по пътеката и тя го завела на ръба на една скала, тъмната грамада се извисявала над околните хълмове и гори.
Недвижещи се звездите сияли в небето. По-надоли лунен прах, като килим, покривал короните на дърветата, а оттам …. се изливали до болка познати звуци. Пеел славеят, чистите му трели леко и на широко изпълвали пространството. Той изпращал поздрав и света се прекланял пред крилете му.
Тогава ученият разбрал, защо е тъгувал и защо е дошъл до тук.
– О, славейче, – казал той, – мислех, че съм те убил, но ти си жив и смъртта няма власт над твоята песен! Аз погубих твоето щедро сърце, но сега зная, че трябва да ти подаря моето. Днес аз ще корегирам тази грешка.
Казал благородния учен и с лъчезарна усмивка тръгнал в безкрайността на ноща, към песента, която толкова много обичал.