Група ентусиазирани родители обсъждаха списък от качествата, които трябваше, според тях, да притежават децата им. Те бяха изписали цели 20 точки.

В тях бяха включени: да вярват в Бога; да притежават мъдрост, здрав разум и да умеят да разбират хората; да благодарят за всичко; да се радват на живота; да са финансово грамотни, да са отговорни; да имат висок морал.

Около тази точка се развихри мощна дискусия.

– Да бъде „с висок морал“, – почеса се по главата Петров, – не е ли някак двусмислено? Не може ли да се посочи нещо по-точно?

– Тогава вместо морал нека напишем почтеност и принципност, – предложи Семерджиева.

– Да ги запишем в две отделни точки, – обади се Белев.

– А това не са ли определения на едно и също нещо? – попита Сотиров.

Повечето бяха на мнение, че са едно и също нещо. Дори Пенчева беше започнала да задрасква „почтеност“ от списъка.

– Не, – скочи Симеонов, – тези думи не означават едно и също нещо. Те имат корено различно значение.

– Е, щом ще ги вписваме и двете, – каза Пенчева, – моля да поясните, господин Симеонов, каква е разликата между тях.

Когато питаха Симеонов какво работи, той често се шегуваше, че е „археолог на човешките склонности“, а когато искаха да поясни какво е това, отговаряше:

– Уеднаквявам мислите на хората, така че да се движат заедно в едно направление, за да постигнат успех.

Той изчакваше хората да помислят и да се изкажат на глас разсъжденията си, а след това ги побутваше в правилната посока, ако бяха излезли извън релсите.

След реакцията му групата очакваше да чуе, какво той ще им предложи.

– Какво е почтеност? – започна Симеонов с въпрос. – Ако една банка е почтена, тя ще вдъхва доверие на клиентите си. Почтеността е човешко качество. На почтения човек всички му имат доверие. На него може да се разчита.

– Но каква е тук връзката с морала? – попита Петров.

– Моралният човек не лъже, не краде, не …..-  спря за малко Симеонов, – но човек може да бъде морален и ако не върши абсолютно нищо. Ако моралът изисква да не се вършат нередни неща, принципността означава съзнателно и активно да вършиш това, което трябва.

– Да, разбрах какво искате да кажете, – обади се Сотиров. – Например, ако видя, че някой върши нещо нередно, но не участвам в него, аз съм морален човек. Но ако издигна глас против нередността, ставам автоматично принципен.

– Истинската принципност, – каза Симеонов, – е рядко качество, но то може да издигне един обикновен човек на по-високо стъпало. На един почтен човек може да се има доверие, но му е необходима принципност., за да пристъпи напред и да извърши това, което трябва.

Всички се съгласиха, че почтеност и принципност са необходими на децата им и ги остави в списъка, като две различни точки.

Списъкът бе готов, сега оставаше най-трудната част, всички тези изброени качества да се реализират в децата.

Ако ти си родител, вярвам, че ще се съгласиш, че това никак не е лесно……

Катя изпадна във възторг, когато видя снимките, които бе направила Кръстина на децата ѝ. Катя скоро бе празнувала рождения ден на малкия Митко и тогава бе поканила и Кръстина, но снимките, които бяха направени на празненството, надхвърлиха очакванията.

Катя бе решила да използва фотографските умение на Кръстина и за други веселия и тържества. Беше я препоръчала на много свои приятели.

Кръстина не беше бунтарка, но за нея приятелите ѝ казваха:

– Тя винаги прави нещата по своему.

„Малко по-различно“ това беше ключът към успеха ѝ като начинаещ фотограф.

Днес Кръстина и Катя излязоха заедно по магазините, между тях се бе зародило спонтанно приятелство. Те бъбреха весело и оглеждаха щандовете, когато пред тях изникна  усмихнат старец.

Той им кимна, но нещо ги задържа при него.

– Вие искате да оставите следа след себе си, – каза старецът като се обърна към Кръстина, – но за това е нужно да създадете свой собствен стил. Едното е невъзможно без другото.

Кръстина се засмя.

– Благодаря ви много за съвета. Но кой сте вие? Знаете ли с какво се занимавам?

Старецът не обърна внимание на въпросите ѝ, но я погледна в очите и попита:

– Какво най-много бихте искали да научите, да разберете или да откриете?

Кръстина разпери ръце:

– Бих искала да науча толкова много неща. Нямам достатъчно пари за курсове и какво да е обучение, но имам три страхотни деца. И бих искала да знам как да бъда по-добра майка, по-добър човек, по-добра съпруга, отличен фотограф или как да организирам бизнес от хобито си, без да бъда в тежест на семейството си ….. Има още много неща, но не бих могла да ги изброя.

– Вие сте уникална, – каза старецът. – Не изоставяйте мечтите си. А в живота си се дръжте така, все едно всеки момент ще се превърнете в онова, за което сте родена на този свят.

Двете жени се засмяха, но когато се обърнаха да благодарят на добрия старец, него вече го нямаше.

По каменистия бряг се блъскаха няколко клона под напора на вятъра. Хралупата в старото дърво не бе издържала и се бе разцепила.

Петър вървеше мълчаливо, навел глава надолу. В крака му се вряза остър камък, но той подтисна болезнения си стон. Боляха го раменете и краката от бягането.

Успя да се отърве на косъм от преследвачите си. Тук едва ли щяха да го търсят.

Петър седна, отпуснал глава в шепите си и разсеяно започна да гледа брега. Личеше, че започва отлива. Постепенно границата между скалите и морето стана по-голяма.

Появи се пясък, върху който имаше своеобразни миниатюрни планини, долини и морета.

Един рак притича през пясъка, застана на ръба на една приливна яма и започна да дърпа някаква полузаровена черупка.

След като дълго дърпа и дълба около нея, успя да я измъкне. Това бе бяла раковина с бледо оранжеви ивици.

Ракът размаха щипките си. Навярно ликуваше, че си е намерил нов хубав дом. Но нямаше време да се нарадва на успеха си, защото вятърът му отнесе раковината и тя отново цопна във водата. Тя отплава като малка лодка, носеща се по вълните.

Ракът с тъга гледаше как придобивката му, която с такава голяма мъка и напрежение извади, си отиваше.

Петър, който наблюдаваше всичко това, се усмихна:

– Отплава, приятелю, какво да се прави. Такъв е животът. Мислеше, че си постигнал мечтата си и изведнъж, губиш я завинаги. Искаше това да е новият ти дом, но той отплава.

Изведнъж осъзна, че трябва да продължи по пясъка, в противен случай и той като рака щеше да се раздели с мечтата си, особено ако го настигнат тези, които го преследваха.

Настойчив до упоритост Стойков чакаше пред вратата. За него затворена врата, непристъпен обект и зона до, която не се допускаха външни лица нямаше.

През изминалите години натрупаният му журналистически опит му подсказваше, че и този път ще успее.

Вратата се открехна и Стойков застана пред човека, който трябваше да интервюира.

Добромиров вдигна неспокойно вежди, но се усмихна на журналиста и каза:

– Отдавна ли чакате? Заповядайте, нека влезем вътре.

Когато двамата се настаниха край една малка масичка, Стойков седна и преди още Добромиров да се настани удобно, журналистът направо изстреля въпроса си:

– Какво ще направите когато победите?

– Искате да знаете на къде ще поведа народа ли? – парира с въпрос въпроса на журналиста Добромиров.

– Да, какъв ще бъде главният ви приоритет?

– Това е много важен въпрос, – каза спокойно и бавно Добромиров, докато събираше мислите си, за да може по-точно и ясно да се изрази. – Часове наред съм размишлявал над това. Най- напред мисля да започна с опрощение.

– Какво имате предвид? – изумена го изгледа журналистът.

– Много просто, – усмихна се Добромиров, – всичко започва с извинение и милост. Прошката ме прави пълноценен съпруг, баща, приятел и водач.

– Не разбирам, какво общо има изборът ви с прошката?

– Случвало ли ви се е да бъдете толкова разочарован и ядосан на някого, че непрестанно си мислите колко несправедливо е постъпил с вас? Дори, когато трябва да почивате, вие предъвквате онези моменти на огорчението си и съобразявате какво е трябвало да му кажете. Вместо да се радвате със семейството и приятелите си, цялата ви енергия се насочва към човека, който ви е обидил.

– Да, случвало ми се е и това не е било само един път, – смънка притеснено Стойков.

– Бизнес провалите, семейните скандали и загубите в политическата надпревара се дължат именно на подобни чувства. А големите успехи се дължат на разкриването на една малка тайна.

– Каква тайна? – скочи Стойков сякаш надуши, че тук има нещо сензационно.

– Това е тайната на прошката. Не ти коства нищо, но струва милиони. Тя е на разположение на всеки, но малко са тези, които я използват. Ако приемеш да прощаваш, ще бъдеш уважаван и търсен. Освен това и другите ще са склонни да ти прощават.

– На кого трябва да простя? – Стойков нацяло се бе объркал.

– На всички, – спокойно отговори Добромиров.

– Но ако те не ме молят за прошка?

– Повечето няма да го направят, – потърка с ръка брадата си Добромиров. – Има хора, които са изпълнени с гневни мисли и изобщо не подозират, че са направили нещо нередно.

Стойков свъси вежди:

– Не мога да разбера, как мога да простя на човек, който не ме е молил за това?

– Дълги години си мислех, че да прощаваш е рицарски жест. Но като наблюдавах успелите хора, си изградих съвсем друга представа за прошката. Дори и в Библията не пише, че трябва да простиш на някой, който те моли за това.

Стойков бе отворил широко уста и само поглъщаше думите на Добромиров като някаква манна.

– Прошката не е награда, – продължи със разсъжденията си Добромиров, – тя е дар. Когато прощавам, аз се освобождавам от гнева и омразата, които са намерили място в сърцето ми. Така освободен напредвам необременен. Прошката, която даваш на другите е дар за самия теб.

– До сега не съм с замислял за това ……, – каза смирено Стойков.- Излиза, че прошката е в моите ръце.

Добромиров кимна с глава. Двамата си подадоха ръце и се разделиха.

Беше малко момче, едва ли беше на повече от 10 години. Седеше на брега, а морето миеше краката му. Мръсната му фланела беше тясна, а панталоните му стигаха малко под коляното.

Дамян бе от няколкото скитащи хлапета край морето. Майка му беше умряла от рак наскоро, а баща му нелепо загина в една автомобилна катастрофа.

Помагаше на рибарите тук и там или пренасяше багажа на пътниците от пристигащите кораби. Така изкарваше някой лев, но се намираха и добри хора, който му предлагаха топла храна и чай да се сгрее.

Днес Дамян не намери работа, затова седеше сам на брега. Не усети, когато до  него се приближи един старец. И той, като него носеше избелели и стари дрехи. На главата му имаше широкопола шапка.

Дамян се изненада, като го видя толкова близо до себе си.

– Синко, можеш да виждаш под краката си само пясък, а в ръката си единствено това, което ядеш, макар и това не винаги да ти хареса. Не мисли, че те осъждам или правя опит да те поучавам. Повечето хора са точно като теб. Отвратени са от живота и работата си. Недоволстват от това, което ядат или не харесват колите, които карат. Но знаеш ли колко много хора по света са лишени от това, което, колкото и малко да ни се струва, ние имаме.

Дамян присви очи, натрапването на този старец съвсем не му харесваше. От къде се взе и отгоре на това взе и да го съветва.

Старецът невъзмутимо продължи все едно, че не забелязваше недоволството на малкия:

– Запомни, това върху, което съсредоточиш мислите си, започва да нараства.

Дамян се опита да разбера накъде бие старецът, но възрастният човек не му остави дълго да умува и продължи да говори:

– Когато се съсредоточиш към това, от което се нуждаеш, ще забележиш как размерът на нуждите ти ще нарасне. Ако постоянно си мислиш за неща, които нямаш, ще се сетиш и за много други, които не притежаваш, а това ще те накара да се почувстваш още по-зле. Ако съсредоточиш разсъжденията си върху това, че ще загубиш, ти наистина ще загубиш. Мислите изпълнени с благодарност, носят щастие и удовлетворение в живота на всеки човек.

Старецът видя съмнение изписано на детското лице.

– Навярно ще се съгласиш със мен, че всеки път, когато сме щастливи и изпълнени с ентусиазъм, другите хора се радват в наше присъствие.

– Може и така да е, – някак уклончиво даде съгласието си Дамян.

– Ако знаем, че възможностите някой да ни подкрепи идва от хората око нас, то какво ще се случи с човекът, в чието присъствие всички се радват? – попита възрастния човек

Дамян започна да схваща какво искаше да му каже старецът.

– Навярно ще получи повече възможности и подкрепа, – някак неуверено се усмихна Дамян.

– А какво се случва с  един човешки живот, изпълнен с множество шансове и подкрепа? – старецът продължи настоятелно с въпросите си.

Дамян се замисли и преди да отвори уста, старецът го изпревари:

– Такъв човек ще открива още повече възможности и ще получава още повече подкрепа. Успехът в такъв живот е неизбежен.

Лицето на Дамян грейна. Надеждата почука на сърцето му.

– Все пак трябва да те предупредя – и старецът погледна Дамян право в очите. – Ако човек е изпълнен с негативизъм, вечно се оплаква и с никого не се съгласява, никой няма да го подкрепи, защото никой не желае да общува с него. Нещата в такъв живот не вървят добре.

Двамата дълго мълчаха. Старецът даде възможност на Дамян да осмисли, това, което му бе казал.

След това възрастният човек предложи на Дамян:

– Всеки ден си задавай въпроса: Какво другите биха променили в мен, ако имаха тази възможност?

– Ами ако става въпрос за някоя черта от характера ми, която аз не искам да променя? – попита Дамян.

– Не става въпрос за това, какво искаш или не искаш да промениш в себе си, – засмя се старецът, – а какво другите хора биха променили в теб, ако имаха възможност.

Дамян се почувства несигурен.

– Не ти казвам, че трябва да се съобразяваш с прищявките на другите. Просто искам да кажа, че ако искаш хората да ти вярват и да се вслушват в думите ти, те трябва да се чувстват добре в твое присъствие.

Дамян наведе  глава и започна да разсъждава над това, което му бе казал старецът. Когато вдигна очи, старецът беше изчезнал ….