Тодор видя през прозореца приятеля си Симеон, който носеше в ръце футболна топка.

– Каква прелест! – възкликна Тодор.

Даже от 4-я етаж ясно се виждаше, че това е истинска футболна топка, каквато Тодор и Симеон бяха виждали само по телевизора по време на футболен мач.

– Явно, че ще падне голяма игра, – каза Тодор и се усмихна, но изведнъж се намръщи. – Да, но тази топка няма да е моя. Той ще я внася и изнася, когато си иска. Ще я държи под леглото си, ще я премята в ръцете си, когато пожелае и ще ѝ се радва.

Завистта ухапа като змия сърцето на Тодор. И отровата ѝ завладя разума му.

В миналото поради завист двама съседни царе започваха война и то не каква да е, а опустошителна. И в този случай едва не стана нещо подобно.

Тодор намрази Симеон. И реши категорично:

– Край на приятелството ни. Даже и ръка няма да му подам. Никога! Какво си мисли той, че като има топка, е голяма работа?!

Изведнъж на вратата се позвъни.

– Сигурно е Симеон, – каза си Тодор ядосано. – Няма така леко да ти се размине… Сега ще ти дам да се разбереш.

Отмъстителна усмивка заигра по лицето му. И с гневна походка тръгна да отваря. Тодор със замах отвори вратата и здраво стисна ръцете си зад гърба.

На прага го гледаше широко усмихнат Симеон, който му каза сърдечно:

– Честит рожден ден! Това е подарък от мен и родителите ми, – той протегна ръце и му подаде топката.

Това беше оная същата, която Тодор беше видял през прозореца, но сега, когато беше толкова близко, тя бе неустоима.

Цялата му злоба и яд се изпариха. Тодор въздъхна дълбоко, засрами се и осъзна:

„Симеон ми е най-добрият приятел и той е много по-скъп от всяка топка. От завист, каква глупост щях да направя?“

Двете момчета си подадоха ръце и излязоха заедно да изпробват подаръка.

Станислав отново се нацупи и за пореден път избяга от масата, отказвайки се да се храни.

Майка му въздъхна:

– Пак с неговите капризи.

Дядо Стоян стана и отиде след внука си. Завари го седнал на леглото, прегърнал коленете си и забил глава в тях.

Когато Станислав усети, че някой влезе в стаята му, вдигна глава готов да му се скара, но когато забеляза, че това е дядо му се въздържа. Той много обичаше този мъдър старец.

– Те си знаят своето и за мен не ги интересува, – оправда се Станислав пред дядо си, за бягството от масата.

– Хората около теб не знаят какво се мъти в главата ти, – каза спокойно дядо Стоян. – Те не могат да видят твоите мисли, не разбират емоциите ти, мечтите ти. Не могат да схванат  мотивите на твоите действия.

Станислав се бе успокоил и внимателно слушаше дядо си. Старецът никога не го бе подвеждал или лъгал, за това думите ми винаги се посрещаха с уважение.

– Те виждат само тялото ти, – продължи дядо Стоян. – А по твоите действия съдят за това, което става в теб. Намръщените ти вежди говорят за недоволство, усмивката за благодарност и добро разположение, юмруците ти свидетелстват за враждебност и гняв.

– И какво да правя тогава? – въздъхна тежко Станислав.

– Апостол Павел ни съветва да принасяме телата си в жертва жива, благоугодна на Господа.

– Какво означава това? – попита Станислав.

– Каквото се случва с нашето тяло, показва на хората около нас, какви сме в действителност. Можем, колкото си искаме да декларираме нашата християнска вяра, но ако действията ни свидетелстват в противното, хората имат пълното право да се усъмнят в нашите думи.

Станислав се замисли, а след това добави:

– Не бях прав! Ядосах се за дреболии. …. Мама изобщо нямаше вина. А със всичко, което направих, наказах себе си. Останах без обяд.

Дядо Стоян се усмихна и погали внука си по главата.

– Дрехите, думите, навиците, ….. със всичко това сме длъжни да прославяме Бога. Трябва да бъдем „безукорни и незлобливи, непорочни Божии чада всред опако и извратено поколение…“, – заключи дядото на Станислав.

Момчето подаде ръка на стареца и двамата отидоха заедно в трапезарията.

Дончо и Павлина бяха млада двойка, които се готвеха да встъпят в брак. Бъдещето им изглеждаше розово. Но грехът подкопа това толкова дългоочаквано щастие.

След като станаха семейство, Дончо започна да се увлича по силни алкохолни напитки. В тази си пристрастеност той затъваше все повече и повече.

Дончо започна да прекарва вечерите си навън. Това причиняваше много болка и мъка на Павлина.

Времето минаваше и идеалът на сърцето ѝ постепенно и безвъзвратно се превръщаше в пияница.

Накрая тя загуби търпение и отиде в кръчмата. Атмосферата в заведението бе задушна. От димът на пушещите вътре не се виждаше почти нищо. Миришеше на пот и повръщано. Долавяха се алкохолни изпарения.

Павлина отиде при кръчмаря и възмутено му каза:

– Върнете мъжа ми!

– Ето той е там, – с усмивка кръчмарят посочи към една от масите. – Вземете си го.

Там спеше пиян млад мъж, заобиколен от множество празни бутилки. Той беше грозно отворил уста и силно хъркаше.

– Нима това е моят мъж? – ужасена възкликна Павлина. – Какво сте направили с него? Върнете ми го такъв, какъвто го знаех преди.

– Пиянството е неотслабващ и издържлив порок, – поклати глава кръчмарят като леко се усмихна. – То прави мъжественият човек плах, целомъдреният похотлив и отнема всяко благоразумие. Виното удавя разсъдъка и всяка жизнена мисъл.

– Да, виждам, – каза с огорчение Павлина, – прекаляването му с алкохола, го е направил роб на дявола.

– Сълзи, кавги, мъка, рани без причина, зачервени очи, – каза кръчмарят и погледна със съжаление младата жена, – всичко това постига този, който се е пристрастил към алкохола.

– Защо не го изхвърлите тогава? – попита Павлина настръхнала.

– Дори да го набия и изгоня от заведението, той няма да усети нищо, защото мозъкът му е замъглен и той не усеща болка. Лошото е, че на другия ден като се събуди, няма да помни нищо и ще иска отново да пие.

Павлина разплакана напусна заведението.

Алкохолът е съсипал не едно семейство.

Трудно е да се овладее един музикален инструмент. За това е необходимо постоянство и много труд.

Петър Илиев от малък бе привлечен от цигулката. Дядо му бе голям майстор на този струнен инструмент.

– Слушах го как свири – казваше Петър, – още, когато бях съвсем малък и се опитвах да го имитирам.

Когато поотрасна и вече можеше да държи цигулката в ръцете си, Петър бе заведен при известния по това време майстор на цигулката бай Павел, както всички го наричаха.

Малкото момче дълго се обучаваше при този възрастен вече човек. Много часове преминаха в наставления и упражнения.

Минаха години. Петър не беше вече онова малко момче, което плахо докосваше струните на цигулката, а младеж, който не се разделяше нея.

Най-накрая настъпи дългоочаквания ден и Петър Илиев трябваше да излезе на сцената.

В концертната зала се бяха събрали много хора.

Младият мъж излезе, овладя притеснението си и засвири. Музиката му очарова слушателите.

След концерта много хора го поздравиха за изпълнението му.

До него приближи и един журналист от местният вестник и приветливо каза:

– Изпълнението ви бе много вдъхновяващо. Доставихте ми истинска наслада. Но бих искал да ви задам един въпрос.

Петър кимна с глава, съгласявайки се.

– Защо през цялото време, докато свирехте, вашите очи бяха устремени към втория балкон отляво?

– А това ли? – засмя се Петър. – Там седеше моят учител. През цялото време следях израза на лицето му. Когато виждах усмивката му, разбирах, че е доволен от изпълнението ми, а това още повече ме вдъхновяваше.

Това е много добър пример за нас.

Къде търсим утвърждаване, съгласие, насърчение и благоразположение?

Не е ли най-добре да го потърсим при Господа? Защо тогава очите ни да не са постоянно обърнати към Исус Христос?

Нека да живеем, да се трудим и да правим всичко така, че да виждаме усмивката на одобрение върху Неговото лице.

Николай правеше първите си стъпки в свещеническата си кариера.

Една вечер доста късно някой звънна на вратата му.

Когато Николай отвори, пред него стоеше красиво облечена жена. Явно тя отделяше голямо внимание на външния си вид. Всичко в нея бе строго, солидно, устойчиво и представително. В очите ѝ се четеше отчаяние и молба за помощ.

– С какво мога да ви помогна? – попита Николай.

– Скоро почина синът ми. Той бе единственото ми дете. Беше добър и отзивчив. Когато постъпи в университета, ни радваше със своите успехи. Носеше ни само радост. И изведнъж в живота ни настъпи скръб. Неочаквано заболяване и смърт. Всичките наши планове и мечти, рухнаха за една нощ.

Жената се разплака.

– Какво да правя? Как да продължа да живея с тази мъка? Защо Бог ме наказа?

Тя нищо не каза за Христос, нито за бъдещето възкресение на всеки повярвал в Него.

„За нея Бог и да съществува, – помисли си Николай, – Той е като някакъв абстрактен образ, Който е разработил нравствените норми, за реализацията на които е създадена Църквата“.

– Какво искате от мен обикновения енорийски свещеник? – попита Николай. – С какво мога да ви помогна?

Отговорът бе съвсем неочакван:

– Искам сина ми да се върне.

Какво можеше да ѝ отговори Николай, когато от него не очакваха утешение, а възкресение?

След десетина години Николай отново срещна тази жена. Но сега тя бе съвсем друга. Усмивка грееше на лицето ѝ, а в очите ѝ се четеше мир и спокойствие.

– Какво се е случило с вас? – попита я Николай. – Как загубихте скръбта и болката си?

– Много свещеници молих да възкресят моя син. Къде ли не ходих. Но прочетох цялото Евангелие до край и разбрах, че ние всички ще възкръснем и аз непременно ще срещна сина си. Христос победи смъртта. И това ме успокои.