Един ден Ивайло се възправи срещу баща си и му каза:

– Тате, писма ни да копая, ора, жъна по твоите многобройни ниви. Дай ми каквото ми се пада като един от твоите наследници и ме пусни да си диря другаде късмета. Батко ако иска, да остане и да робува. Аз сега искам да живея.

Сърцето на бащата трепна.

„Той не осъзнава какво прави, – помисли си бащата, – но що така иска, нека върви“.

Старецът отброи дела, който се падаше на Ивайло.

Подаде му парите и добави:

– Ако някога решиш да се върнеш, ела си. Ще те чакам.

Самодоволна усмивка се разля по лицето на малкия син:

– Никога! Чу ли?

И замина.

Големият град замая главата на Ивайло. Той вече не броеше какво даваше и колко му вземаха.

Една сутрин нашият герой се събуди в голяма локва с кал, която се бе образувала през нощта от проливния дъжд.

Ивайло тръсна глава и бръкна в джобовете си. Там нямаше нищо.

– Е, все ще изкарам някъде нещо, – започна да се успокоява той.

Да, но не бе така лесно да изкара някъде малко пари.

Хубавиците, които го примамваха, когато дойде за първи път тук, сега като видеха празните му джобове го гонеха.

Голям глад бе обхванал страната и Ивайло започна да гладува.

Все пак успя да получи работа.

Един гражданин го изпрати на нивата си да храни свинете му. Той копнееше да напълни стомаха си със шушулките, които ядяха свинете, но …..

Никой не му даде нищо.

Кризата на Ивайло не започна с глада, а с неуместното доверие.

Когато парите свършиха и животът стана тежък, той не се върна у дома.

Вместо това удвои силите си.

Беше се привързал към гражданите на тази страна. Система, която нямаше задължение да се грижи за него.

Това е цената на самоувереността.

Усилието без Бог обещава независимост, но води до изолация.

Храненето на свинете не е унизителен труд, това бе просто неподходяща идентичност.

Ивайло живееше като слуга в земя, която никога не можеше да го задоволи.

Така става, когато Бог стане незадължителен.

Изтощаваме се, опитвайки се да поправим това, което само благодатта може да оформи.

Стараем се по-усърдно, вместо да се предадем по-рано в Божите ръце.

Гладът на Ивайло разкри нуждата му от милост.

Новото начало не идва от преместване на нови места и по-умни стратегии, то идва от смиреното завръщане в дома на Отца.

Денят привършваше. Симеон се прибра от работа уморен.

– Най- голямото ми желание сега е да сваля тези прашни дрехи от гърба си, – каза си той. – Целият съм в пот. Днес бе доста напрегнато.

Той погледна към дрехите, които току що бе съблякъл и възкликна:

– Сега се чувствам по-лек.

Симеон се замисли, поклати глава и каза:

– Това ми напомня за духа, който е в нас. Колко му е леко, когато не носи бремето на лоши постъпки, повтарящите се вредни навици или желанието да се впиша в средата, където съм попаднали, но тя не е моя, затова и опитите ми са безуспешни. Като си помисля, такава среда само ограничава ума ми и не ми дава да творя с пълния си капацитет.

Той с усмивка грабна съблечените дрехи и ги хвърли в коша за пране, където ги чакаше обновление.

Свободата е да останеш разсъблечен, чист пред себе си и Господа, отхвърлил грешките от вчерашния ден.

Умът ти е освежен от истината и ти започваш да плануваш, кои неща да бъдат отхвърлени от днешния ден за утрешния.

Никола бе притворил очи. Здраво бе стиснал зъби. Тялото му бе напрегнато.
Той се страхуваше, а гласът му звучеше отчаяно:

– Какво още може да ми донесе утрешния ден.

Имаше чувство, че стои на ръба на дълбока тъмна бездна.

Беше безпомощен и отчаян.

Събитията свързани с хората, които обичаше, бяха извън неговия контрол. С нищо не можеше да им помогне.

Така го завари приятелят му Асен. Той напълно го разбираше, защото бе преминал през всичко това.

Сега знаеше, кой може да помогне на приятелят му.

За това каза:

– Кольо, Божията план за бъдещето може да те изпълни с надежда още сега.

Никола повдигна глава и изгледа приятеля си с помътнели очи.

Асен го потупа по рамото и добави:

– Ти и аз можем да гледаме напред с надежда, защото имаме благословената увереност за Небето, Дома на нашия Отец.

Лека усмивка се разля по лицето на Никола.

Асен го прегърна.

Никола се разплака, а в сърцето му се бе пробудила надеждата за настоящето и бъдещето.

Крум отбеляза:

– Когато се изкачваме на планината, осъзнаваме две конкуриращи се сили: закона за гравитацията и закона за фотосинтезата.

– Изкачването е по-трудно, защото тежестта на нашата маса е постоянно придърпвана надолу от гравитацията. За щастие, Бог е създал и закона за фотосинтезата, който кара всички живи същества да се стремят към слънцето, – добави Слави.

– Забележи, – Крум вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре, – Ако фотосинтезата не беше по-мощна от гравитацията, всичко щеше да се срути под собствената си тежест. Нямаше да имаме храна за ядене и животът щеше да престане да съществува.

– Как мислиш, защо дърветата, тревата и растителността не са сплескани от закона за гравитацията? – попита Слави.

– Защото фотосинтезата е по-силна! – бързо отговори Крум. – Дърветата и цветята се покланят на Бога, докато се издигат все по-високо всеки ден. Минералите, водата и хранителните вещества от почвата са създадени с една цел, да им се даде повече маса, за да достигнат до слънцето.

– Като се замисля, това ми звучи невероятно, – повдигна вежди Слави.

– Всичко, което Бог е създал, се стремя към Светлината, – широка усмивка се разля по лицето на Крум.

– Това е невероятно! – възкликна за втори път Слави. – Въпреки силата на гравитацията, която ме дърпа надолу, въпреки болката, смъртта и агонията, които съм преживял по време на изкачването, аз се радвам на закона, действащ в мен, който ме дърпа нагоре, все по-високо и по-високо. Против волята ми. Против тежестта ми. Против собствената ми преценка. Против здравия ми разум. Има висш закон, който ме дърпа нагоре.

– Всяка скала, която изкачваме, ни позволява да погледнем назад с удивление и поклонение. Всяко плато, което оставяме зад гърба си, ни кара да паднем по лице и да благодарим на Бог за Неговото слово. Когато се изкачваме, ние стоим на изпитана истина и не можем да не ѝ се радваме, – обобщи тържествено Крум.

Пепо уж се водеше за християни, ходеше на църква, но искаше да си живее, както си желае.

– Не искам отговорност или корекция от други християни, – заявяваше твърдо той.

Ако някой се опиташе да го критикува, Пепо вадеше Библията и четеше на глас:

– Не съдете.

Усмивката на критикуващия застиваше.

Това бе сигурен начин Пепо да избегне каквато и де е убеденост за моралните си провали.

– Сега мога да правя всичко, което искам, – с гордост заявяваше Пепо – Така никога не се чувствам виновен.

Някои негови приятели се постараха да му кажат да не продължава да прави така, но ….

Пепо се усмихваше:

– Ударих ги със думите от Библията:“Не съдете“. За кои се мислят те, та да ме конфронтират с моите греховни избори. Какво казва Библията в случая. Както и да е. Сега мога да правя, каквото си искам.

Така че ако търсите начин да се измъкнете от осъдителното си поведение, вземете пример от Пепо.

Това, което желае плътта ви ще мине без никаква вина или любеща корекция.

По този начин няма да се налага да променяте себе си.