Как да стане това? Първо, трябва да направите Исус управителя на живота си.

Проблемът е, че ние обикновено искаме да бъдем мениджър на собствения си живот, за това спорим и не са съгласяваме с Бога. Ние мислим, че знаем какво е най-добре за нас. Причината да сме под голямо напрежение е, че постоянно се борим Бога в ума си.
– Знам, че Бог казва, да се направи това, но искам да направя нещо друго

Всяка сутрин, когато се събудиш, ще трябва да вземеш решение: Кой ще бъде отговорен за живота ти? Кой ще бъде в контрола на нещата, вие или Бог? Кой ще командвате парада, вие или Бог? Всеки ден, миг по миг, вие взимате това решение. Когато решите да бъдете мениджър на собствения си живот, това предизвиква конфликт, объркване и стрес.

Исус казва: “ Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека дигне кръста си, и така нека Ме последва“. Ето какво християните са склонни да правят. Когато станем вярващи в Христа, ние не Му даваме мястото на водача, а Го оставяме на задната седалка и сядаме отпред на мястото на шофьора. Ние постоянно Му даваме „съвети“:

– Не, включи по този начин. Спри се. Изчакайте. По-бързо! Искам да го направя така. Нека да видя с очите си.

Животът ти не изглежда много красив, когато се опитваш да доведеш Бог в живота си. Ти просто трябва да Му позволиш на да бъде Бог. Направи Исус управител на живота си.

Живял някога Александър христообичащият. Той бил богат и милостив. Всеки месец раздавал милостиня на бедните и нуждаещите се.

Но веднъж Александър го постигнало нещастие. Зли хора го наклеветили пред управителя. Разграбили владенията му. Поругали се с него, жената и децата му. Не бил пощаден и тъста му.
От богат Александър станал беден, а дяволът се зарадвал, че вече няма да може да раздава милостиня. Но той не спрял и макар и беден продължавал да помага на нуждаещите си.

Така минал месец, втори, настъпил трети.

Просяците отново дошли и казали на слугата на обеднелия богаташ:

– Кажи на господаря си да ни даде милостиня и днес, както е правел преди.

Слугата съобщи на Александър искането на просяците, като добавил:

– И последното ли ще раздадеш, от какво ще живееш?

Александър отговорил:

– Ако не им помогнем, гневът Господен ще падне върху нас. За това, докато сме живи, ще разделяме с тях и последната си пара.

Господ погледна благосклонно на Александър и го отърва от бедността. Управителя бил докоснат от Бога и той направил разследване и открил, че враговете му са го наклеветили.

Александър бил върнат  в имението си, а тези, които му мислили зло, били наказани.

Наистина, Бог не е за подиграване. А ония, които чакат Господа, няма да се посрамят!

Когато Константин Философ бил на седем години сънувал странен сън. Той изтичал при родителите си и им го разказал:

– Сънувах, – започнал да разказва Константин, – че управителя на града е събрал всички девици и ми каза: „Избери си една от тях за невяста“. Огледах ги и си избрах най-красивата от тях, украсена с злато и скъпоценни камъни, която се казваше София.

Тогава родителите му разбрали, че Господ е отредил за сина им София, Божията мъдрост.

Зарадвали се в духа си и усърдно започнаха да учат Константин не само да чете и пише, но и на Богоугодна доброта и благочестие.

Събитията в Пловдив на 6 септември 1885 г не са голяма изненада за великите сили. И ако реакцията на великите сили се забавя, това се дължи по скоро на желанието им да разберат кой стои зад Пловдивския акт.
Правителството на П. Каравелов трябвало да постигне едно на пръв поглед абсурдно решение на въпроса, да се утвърди българското Съединение без да се нарушава формално Берлинският договор.
За изпълнение на тази сложна задача българското правителство възприема една изключително гъвкава тактика.
Тя съчетава постъпки пред всички Велики сили. Тази тактика не е нова. Само че сега тя се очертава по-ярко, защото и положението е доста усложнено и заплетено.
По отношението към големите държави е направено разграничение, като е показано предпочитание към Русия. Това е напълно естествено при традиционно близките българо-руски връзки.
Но от Петербург изобщо не отговарят на телеграмата на българския княз.
Реакцията на Петербург е обусловена от царската политика на Балканите и развитието в българо-руските отношения. Ангажирана в конфликта с Англия в Афганистан, Русия е против създаване на усложнения в Европа.
Отношението на руския цар  към  Ал.  Батенберг  се  прехвърля  и  върху българската  държава, от там и върху Съединението.
Румънското правителство отказва да участва в антибългарска балканска коалиция, защото смята, че Съединението ще укрепи българската държава и нейната самостоятелност, така ще се попречи на изпадането ѝ под пълно руско влияние.
Въпреки тревожните сигнали от всички страни българското правителство не губи самообладание. То продължава да се подготвя за отбрана и търпеливо да тропа на всички врати.
Оживената  преписка  между  дипломатическите  канцеларии  на  европейските  сили продължава. Съединението става заложник на голямата политика на всяка велика сила.
Съмненията, че Русия стои зад събитията в Пловдив, са разсеяни от негативната реакция на царското правителство.
Лорд Солзбъри  нарежда  на  английския  посланик  в  Цариград  У.  Уайт  да  настоява  за признаване  на  Съединението  под  формата  на  лична  уния,  т.е.  българският  княз Александър I да бъде назначен за главен управител на Източна Румелия. Така привидно
Берлинският договор не се нарушавал, а се променяло само управлението на областта.
От своя страна Портата не могла да не оцени, че идеята за персонална уния е приемлив изход, който, без да накърнява достойнството на султана, предотвратява задълбочаването на кризата.
Разногласията между великите сили бързо стават известни на света. В Белград разбират, че обсъжданията им ще се проточат, а всеки ден
работел в полза на българското Съединение. За да предотврати този изход, сръбското правителство изоставя изчаквателното поведение и преминава към решителни действия.
За да спаси престижа си в страната, крал Милан започва с нищо непредизвикана война.
Предстояли  най-трудният  момент  в  защитата  на  Съединението.  Дипломатическите преговори прекъсват и на дневен ред застанали бойните действия.Въпреки че преди това предупреждават Сърбия да се въздържа от въоръжена намеса, големите държави не дават открита подкрепа на Княжеството. Даже Англия, която подкрепя каузата на
Съединението, се ограничава с пожелания за победа на българското оръжие, в което впрочем не вярва.
Оказва се, че великите сили не се опасяват от сръбско-българската война, защото тя ще локализира конфликта на Балканите. Всички сили се противопоставят на турското нахлуване в Източна Румелия или на балканските държави в Македония. Интересът към балканското наследство на империята е общ и все още няма готовност за неговото
преразпределение.
Българската армия свършва работата си – идва ред на дипломацията. Победата прави възстановяването на статуквото в Източна Румелия почти невъзможно, но това не означавало край на изпитанията за Княжеството.
Очевидно въпреки различията помежду си силите търсят формула за признаване на Съединението. Това много добре е разбрано от българското правителство, което взема изпреварващи мерки. В края на декември князът подписва редица укази, целящи административно и институционно сливане на Княжеството и Източна Румелия, и
единна организация на Войската. Българското правителство бърза, защото Сърбия използва примирието, за да се превъоръжи, а Турция държи на границите големи военни сили.
На 24 март 1886 г. посланиците на великите сили в Цариград подписват т.нар. Топханенски акт. Така се слага край на мъчителната дискусия по българското Съединение.
На 13 април на тържествена аудиенция в София Шакир паша връчва на княз Александър I султански я ферман, с който му се поверява главното управление на Южна България.
След подписването му страната се връща към нормален живот.

И това не е краят на мъките …..