Това бе поредното събиране на младите изследователи. На тези събирания те обсъждаха фантастични идеи или проекти, които им бяха направили впечатление.

Групата не беше много голяма, но участниците горяха от нетърпение да превърнат и най-големите фантазии в реалност.

Този следобед беше мрачен и начумерен от дъждовните облаци, които всеки момент бяха готови да се разплачат, но групата ентусиасти се бяха запалили от новата тема, която обсъждаха.

– Една от любимите истории, разказвани от любители на НЛО, смахнати по конспирациите и вярващите в нелепици е  експеримента във Филаделфия, – започна Пламен.

 – Тази история разпали интереса ми към физиката – призна си Запрян.

 – Макар и опроверган от създателя си, мита за филаделфииският експеримент остана популярна тема за разговори в някои от чатовете на Интернет, – засмя се Наталия.  – В легендата се разказва за скриването на американския военноморски плавателен съд „Елдридж“ от радарите във военното пристанище на Филаделфия.

 – Да, бях чувал за това, – подчерта Огнян. – По време на Втората световна война Айнщайн и Никола Тесла започнали да разработват тайна програма, известна като проектът „Дъга“. Те искали да създадат пречупващ светлината камуфлаж, за да скрият корабите на съюзниците от нацистките подводници.

– Новият ескадрен миноносец бил оборудван с всевъзможна научна техника, включително огромни електрически генератори, – започна да разказва Пламен. – Плавателният съд се обвивал в синьозелена мъгла, когато включели уредите и след миг избледнявал, а после отново се появявал, щом изключили захранването.

– Експериментът бил повторен няколко пъти до август 1943 година, – въодушевено заговори Запрян. – Плавателният съд избледнял в мъглата, само че този път се появил в Норфък. Няколко минути по-късно се върнал във Филаделфия и се материализирал.

– Очевидец намиращия се наблизо съобщил,  – уточни Наталия, – че видял неколцина членове на екипажа на „Елдридж“ да се разхождат като зашеметени, докато други продължавали да избледняват и да се появяват, сякаш били призраци.

 – Но това са глупости! – възкликна Мирослав. – Четох, че след години този очевидец е признал, че е съчинил цялата история. Освен това е доказано, че „Елдридж“ никога не е бил във Филаделфия, а Айнщайн е работил върху проекта „Манхатън“.

 – Науката е смесица от експерименти и вдъхновение, – започна философски да разсъждава Огнян. – Няма значение откъде идват идеите. Има безброй примери за изобретения, вдъхновени от легенди, митове и фантастика. През тридесетте години на 20 век радиото, което може да се носи в ръка, на Дик Трейси е било само фантазия, но сега никой не се съмнява в клетъчния телефон.

 –  Жул Верн описва атомна подводница почти цяло столетие преди един адмирал да направи „Наутилус“, – засмя се Наталия. – Научната фантастика предшества лазера, радара, сонара, космическите пътешествия, клонирането и стотици други технологии.

– Не ви ли е минавало през ума, че учените, се влияят от книгите, които са прочели като деца, и са се надявали някой ден да превърнат в реалност мечтите на писателите? – разгорещи се Пламен.

 – Добре – отстъпи Мирослав. – Признавам, че съм чел малко за квантовото телепортиране. Но всичко, което е постигнато, са няколко хиляди атома, кълбо от газ, изстреляно от точка А до точка Б в лабораторни условия. Твърдите, че може да се премести цял кораб, съставена от безброй атоми, и да го върнете в първоначалното му състояние?

 – Това не е квантово телепортиране, а нещо ново – въздъхна Запрян. – Нарича се магнитно скриване. Обектът не се  разгражда, а се премества в едно от четирите известни измерения, трите основни величини и времето.

 – Премахнете ли едно измерение от някой предмет,  – скочи Пламен, – той престава да съществува. Сянката е идеалният пример а това. Тя е двуизмерно копие на предмета, но не е самият предмет. Същият принцип важи и за времето. Извежда се кораб от нашето време и после се връща обратно.

 – Но ако нещо изчезне, за колко време се връща обратно? – попита Мирослава.

 – Това зависи от много фактори, – почеса се по главата Пламен.

Всички мълчаха, но това не бе разрешение за многото въпроси, които възникваха в главите им. Реалност, фантастика, научни постижения, измислица и мошеничество се объркаха в едно голямо кълбо, от което трудно можеше да се излезе……

Тони бе дошъл преди два часа в болницата, бяха му съобщили, че съпругата му е припаднала по време на работа. Тя му се бе оплаквала  тези дни от силни болки в стомаха, но той реши, че не е нещо опасно.

Щом влезе в болницата, веднага отиде при лекарят, който я бе приел:

– Можете ли да ми кажете, как е Лили? – погледна втренчено доктора и очакваше да му каже, че нещата не са кой знае какво.

Изражението върху лицето на доктор Стоилов, не даваше никаква надежда и Тони се притесни от мълчанието му.

– Много късно е дошла в болницата, – поглади с пръсти брадата си Стоилов. – Трябвало е да дойдете по-рано, когато е получила първите болки.

– Но те бързо отминаваха и след това тя се чувстваше добре, – смутено каза Тони.

– На вас така ви е изглеждало, – с укор го погледна докторът. – Вероятно не ви е казала, че и след това болките са продължили. Не е искала да ви притеснява.

– И сега какво? – попита отчаяно Тони.

– Ще опитаме да отстраним тумора, но вероятно ще има разсейки, – вдигна ръце безпомощно Стоилов. – За сега нищо не мога със сигурност да ви обещая.

Тони тръгна притеснен и малко изнервен към стаята на Лили. Когато го видя, тя цялата засия:

– Извинявай, че така се случи. Даже не знам как стана.

– Надявам се нещата да се оправят, – Тони се опита да изглежда обнадежден.

– Знаеш ли, преди теб дойде отец Спиридон, – сподели Лили, – Мира му се обадила от службата и му разказала за мен.

– Какво е правил тук? – разгневи се сериозно Тони. – Той няма работа насам.

– Мислех си …..,  – но Лили не можа да довърши.

– Не си мисли глупости, – скочи Тони. – Само не ми казвай, че си искала последно причастие.

– Вадиш си прибързани заключения, Тони, – опита се да го успокои Лили. – Той беше дошъл само да поговорим и да се помоли за мен.

Тони закрачи из стаята.

– Да се помоли? – Тони не можеше да овладее гнева си. – На кого ще се моли? Ако Бог беше толкова милостив, щеше ли да допусне да се случи всичко това?

Лили прехапа устни. Не ѝ бе идвало на ум, че ще се наложи да защитава вярата си и то от човек, който много обичаше.

– Тони, трябва да разбереш едно, – каза кротко Лили, без капчица гняв. – В най-тежките моменти винаги съм разчитала на две неща. на теб и вярата ми в Бога. А точно в този момент, скъпи, се нуждая и от двете.

Нено бе въодушевен. Той бе намерил хора, с които да сподели мечтите си, а и те не оставаха равнодушни към думите му.

– Преди главата ми бе пълна с идеи, но нямах цел, – каза Нено. – Имах добри намерение, но без покритие. Когато осъзнах целта в живота си, всичко, което бях научил и правил през времето на своето съществуване, се подреди по пътя към тази цел. Това стана още преди да го осъзная с ума си.

Емилия го слушаше захласната. Докато Нено говореше с ентусиазъм за стремежите си, той буквално израстваше в очите ѝ.

– Хората твърдят, – продължи той, – че днес не стават чудеса. Но ние живеем в невероятна епоха. Машините ни спасяват от тежкия труд. Влакове, автомобили, самолети скъсяват разстоянията. По телефона можеш да е обадиш на свой приятел, който се намира на другия край на света …..

Хората, които го слушаха бяха увлечени от думите му.

В главите на всеки от тях не веднъж се бяха въртели подобни мисли, но именно днес се намери човек който да ги изрази подредено и ясно.

Емилия усещаше, че между нейните мечти и тези на Нено имаше сходство.

Тя искаше да разбере тайната на живота, като усилено изследваше и наблюдаваше растенията и животните, а плана на Нено бе да разгадае тази тайна у хората, по-точно в съвместната им работа.

– Мисля, че нашите интереси не са толкова различни, – каза Емилия.- Аз искам да разкрия тайната на сътворението, наблюдавайки ставащото в природата, а вие …. търсите тайната на един вид ново сътворение, включващо взаимодействието между хората и желанието им да творят съвместно.

Нено ѝ се усмихна.

– Какво прекрасно сравнение. Мисля, че идеята ми не би могла да се изрази по-красиво.

Гостът влезе в салона. Той бе с гладко избръснато лице и сурови черти. След като размениха няколко фрази за времето и здравето на в семействата им, всички бяха поканени на вечеря.

– Цвекло?! – попита намръщено Явор и остави приборите на масата. – Мисля, че е доста оригинално като идея.

– Това ми е любимото ядене, – обясни Петко. – когато бях по-млад и нямаше нищо за ядене, за мен цвеклото бе най-големия деликатес.

– Разбирам, – каза Явор. – Поднасят ви го и днес на масата, за да напомните на децата си, че благоденствието, което имате сега, не е дошло от само себе си.

– Точно така, – потвърди Петко, впечатлен от острия ум на госта си.

– Възхищавам се на педагогиката ви, – кимна Явор, но не почна да яде от цвеклото. – Методите на възпитание са много важно нещо, но те не са в състояние, да научат младите хора на истинските ценности. Съжалявам но няма да ям от вашето цвекло. Не бих искал след това да имам стомашно разстройство.

Ева се засмя. Никой до сега не бе разговарял така с баща ѝ.

Явор ядеше задушеното говеждо с истинско удоволствие, но изобщо не се докосваше до цвеклото. През цялото време пускаше остроумни забележки, а Ева едва не се задави от смях.

– Позволете ми да ви направя комплимент на роклята, Ева, – обърна се Явор към нея и тя се стъписа. – Според мен тя изразява очарованието да служиш на ближния. А прическата ви е цяло чудо на плетаческото изкуство.

Ева бе изумена. Чудеше се да се обиди ли или да се засмее на надменния му коментар.

– Ако мога да обобщя, – продължи Явор, – модно е това, което носиш сам, старомодно е това, което носят другите. Но не мислите ли, че обиците ви малко нарушават композицията?

Подигравателната му забележка, остави Ева без думи. Тя загуби дар слово.

„Какъв нахалник“, – помисли си Ева.

Кой би реагирал толкова очарователно на обезобразяването, на което се бе подложила днес следобед, след като чу, че ще и представят поредния кандидат за съпруг.

Ева очакваше да чуе някой от учтивите безсмислици, с които ѝ досаждаха останалите кандидати, Но Явор я изненада още веднъж. Той не я попита дали умее да шие, да готви, нито за любимите ѝ театрални представления или любими предавания по телевизията.

Явор беше невероятно прям и открит:

– Какви са мечтите ви, Ева?

– Не мислите ли, че сте малко недискретен? – Ева се изчерви.

– Не говоря за това, което си представяте нощем, – Явор се усмихна някак загадъчно, – а за онова, което си мислите през деня. За мен това е важно.

Ева се отпусна. Никой до сега не се бе интересувал от това, кое за нея има смисъл. Явор започна да ѝ става симпатичен.

– Интересувам се от съвременните теории на естествознанието, – каза Ева и забеляза как Явор бе наклонил глава и внимателно я слушаше, – най-новите постижения на ботаниката и зоологията. По-точно революционните открития на изследователи от най-далечните кътчета на земята. Тези, които разтърсват закостенелите традиции и разкриват истината за нещата

Явор я погледна с искрено уважение.

– Ако съм разбрал правилно, вие се стремите да вникнете в тайните на живота?

Ева го погледна изненадано. Този младеж имаше не само остър ум, но бе способен да вниква в чувствата на другите.

– Напълно ви разбирам, – кимна Явор. – Мечтите дават на живота посока и смисъл. Без мечти нашето съществуване се превръща в безсмислен труд и пълна глупост.

До сега Ева бе отхвърлила всичките надути младежи, които и предложиха брак, но явно Явор я заинтригува. Родителите ѝ забелязаха това и най-после се изпълниха с надежда ….

Станислава затвори прозореца, отпусна се на земята и скри лицето в ръцете си. Искаше да остане сама, необезпокоявана от никой. Трябваше да събере разпилените се мисли. Нужно бе да разсъждава разумно над случилото се и чувствата си.

Искаше да помисли, но не можеше. Натрапваше ѝ се въпрос, въпреки волята ѝ, а той щеше да пръсне мозъка ѝ.

– Какво направих?

Досега в живота си не бе изпитвала такова силно вълнение. Всичко излезе от релсите.

– Какво право имам да живея след това, което се случи? Извърших грях, обремених се с тежка вина, – шепнеше Станислава като обезумяла.

Как можеше денят да е толкова ведър и ясен, когато при нея нещата не бяха наред и нищо не бе както преди.

– Какво направих?

Постепенно започна да мисли по-ясно и изрече първите си обвинения срещу себе си:

– Защо проявих такова лекомислие? За какво потърсих този мъж в дома му? И то сама?

Тя го познаваше много добре и знаеше на какво е способен. Нали веднъж успя да я целуне. В гърдите ѝ се надигна гняв срещу собствената ѝ слепота и слабост. Как бе паднала толкова ниско? Заслужаваше презрение и позор.

Картините от срещата се мяркаха като призраци пред нея и срамът я заля.

– Какво направих?

Сърцето ѝ биеше спокойно и равномерно, то не вземаше участие в бунта на душата и ума ѝ. Колко време бе прекарала в прегръдките му? До сега не беше се отдавала така всецяло както в онзи безвременен миг.

Всички чувства, които бе изпитвала някога сладост и болка, радост и тъга, безкрайно щастие и голямо страдание в този единствен миг се бяха слели.

Прозрението я улучи като светкавица. В секундата, когато гореше от любов бе усетила, че ѝ убягва нещо ….., което не можеше вече да върне назад.