Мартина бе притеснена. Тя бе взела малката си дъщеря Катя от детската градина и бързаше да се прибере у дома.

Имаше належаща среща след половин час, а до тогава толкова много неща трябваше да свърши в къщи.

Внезапно Катя спря. Детето хипнотизирано наблюдаваше една мравка, изпълзяла от пукнатината на тротоара.

– Мамо, виж, – извика Катя, сочейки с ръка насекомото.

В този момент Мартина бе разпъната между собственото си чувство за неотложност и учудването на детето си.

Ето това е да си възрастен.

Децата преживяват света по различен от нас начин.

Ние възрастните не забелязваме по-голямата част от това, което ни заобикаля, а децата с новите си свежи умове и почти никакъв опит обръщат внимание на всичко.

Нашите наследници откриват пукнатините по тротоарите, впечатляват се от различните дървета и храсти, изследват полета на гълъба с възторг, в облаците на небето виждат чудни картини, броят ивиците на вратовръзките и какво ли още не.

Това, което за нас е фон, за малките палавници е център предизвикващ почуда.

Да си дете означава да питаш, да се чудиш и да се удивляваш. Малките ни учат как да виждаме всичко така, сякаш е за първи път.

Възможно ли е да се отърсим от зрелостта и да се върнем обратно в детството?

Прекарваме толкова голяма част от живота си в бързане, бягане, преминаване от една отговорност към друга.

Трябва да отделим време, за да забележим света около нас. Нека задаваме въпроси, да изказваме предположения и да бъдем отворени за нови преживявания.

Дори в този напрегнат свят, ние като възрастни все още имаме достъп до чудото на детството.

Намалете темпото. Да си спомним миналото и да изживеем настоящето със свежи очи и отворено сърце, а това ще ни приближи към Бога.

Гласът на лекторът се лееше леко и докосваше не без основание слушателите си:

– Едновременно с освобождаването на физическо пространство в дома си, ще освободи „по-голям обхват за ума“, ще усъвършенствате предназначението на дома си, и ще осигурите „простор за душата си“.

Славена и Михаела слушаха внимателно.

– За това обмислете следните предимства, – продължаваше лекторът. – С по-малко вещи домът ви става приятно място, където бихте искали, да се приберете. Той би бил по-спокоен и не толкова стресиращ. Истинско място за почивка. Малкото предмети не ще отвличат вниманието ви и ще можете да се съсредоточите на хората около вас и каквото правите, ще го извършвате с радост. Домът ви ще стане уютен и спокоен, приятен за тези, които влизат в него.

– Прав е, – отбеляза Михаела.

– И аз бих искала да има такъв дом, – въздъхна замечтано Славена.

– За това трябва да изхвърлиш някои неща, – мушна я в ребрата с лакът Михаела.

А лекторът продължаваше:

– ….. така ще намалите разходите. Ще купувате по-малко неща и ще изразходвате много по-малко за ремонт и поддръжка. Ще имате повече пари, които можете да оползотворите за други цели.

– Това за парите е интересно, – повдигна вежди Михаела.

– Освен това ще изразходвате по-малко време и енергия за почистване и грижи за вещите си. Ще можете да посветите повече време на мечтите си и плановете за бъдещето си, а това несъмнено ще промени живота ви, – заключи лекторът.

След лекцията двете приятелки дълго коментираха чутото.

– Домът е сигурно убежище, – отбеляза Славена. – Той е като пристанище, от което тръгваме, когато сме готови отново да се впуснете в откритото море на живота.

– И двете предимства на прибирането и излизането са важни, но второто ме вълнува повече, – поклати глава Михаела. – Не знам как е при теб, но винаги ще избирам значимостта пред вещите. Искам повече да допринасям, отколкото да консумирам.

– Виж, – отбеляза Славена, – когато създаваме повече пространство около себе си, неизбежно създаваме и повече такова в себе си, откъдето можем да помагаме и служим на другите.

Михаела се съгласи с нея:

– Наличието на спокойното място за почивка ни дава възможност да обичаме другите много повече.

Атанас сподели с приятеля си Михаил:

– Днес много хора са фокусирани повече върху зареждането на телефоните си, отколкото да зареждат самите себе си.

– За съжаление е така, – потвърди Михаил. – Колко пъти съм поглеждал към телефона си, когато съм виждал съобщение, че батерията ми е паднала и веднага съм търсил контакт, за да го заредя.

– Колко често реагираме по същия начин, когато духът ни е слаб? – попита Атанас. – Бързаме ли да намерим най-близката Библия, за да се изпълним с Божието Слово?

– Ами когато разумът ни е на ниско ниво? Тичаме ли към най-близката книга, подкаст или видео, които да ни помогнат да се развиваме? Съмнявам се, че го правим, – поклати глава Михаил. – Знам, че поне що се отнася до мен, е така.

– На теория никога не би трябвало дори да стигаме до „ниски нива“, – прибави Атанас, – що се отнася до нашия дух и ум. Трябва да сме проактивни, вместо реактивни.

– Често небрежността в тези области ни създава проблеми по-късно. Дори не ги усещаме, но те идват.

– За това е необходимо да се консултираме със Божия Дух, за да се научим как да бъдем инициативни и да оставим пренебрежението настрана, – заключи Атанас.

Манол недоволно размахваше ръце и негодуваше:

– За какъв Исус ми говориш? Той е бил просто човек или как там го наричаха пророк. Вероятно е бил само символична фигура.

– Истината за Исус, не може да се осъзнае от човешкия ум, – продължи Павел да обяснява.

Манол кипеше от ярост:

– Искаш да кажеш, че нещо ми липсва? Да не съм малоумен? Ти за какъв ме вземаш?

– Съвсем нямам намерение да те обиждам, – примирено каза Павел. – Само Божият Дух може да отвори очите на човека и той да осъзнае и приеме в сърцето си, че Исус е нещо повече от човек,… пророк, … учител,…. революционер,… икона,… символ …

– Тогава какво е? – Манол разпери ръце недоумяващо.

– Исус е: Месията, Божият Син, Спасителят на света, Сам Бог в плът! – възторжено обяви Павел.

Манол погледна към приятеля си. Неговото лице сияеше.

– Хмм, – каза си Манол, – май тук има нещо, но как да го разбера?

Въодушевен от думите му, Павел започна да му разказва за Исус и какво той е направил за човеците .

Как е понесъл греховете на хората на кръста, като е отнел наказанието, което се полагаше на всеки от нас.

Как на третия ден е възкръснал и всеки , който повярваме в Него, ще имаме вечен живот.

Зарко почти всеки ден чуваше от колегите си думи, които изразяваха техните тревоги и надежди:

– Надявам се да не загубя работата си.

– Очаквам да се оженя.

– Би ми се искало по-леко и радостно да премине живота ми. ……

Е това можеше да се случи, а можеше и да не стане.

– Такава е светската надежда, – казваше си Зарко, – но има една, която е сигурна котва за душата ни.

И той си представяше лодка, в бушуващи вълни, които я връхлитат и заливат.

– Така духат ветровете в живота ни, – отбелязваше Зарко. – Огромни вълни ни възпират от целите ни, но надеждата в Бог е котва, която поддържа ума, волята и емоциите ни стабилни. Ако човек вярва, че няма котва, ще реагира така сякаш вятърът и вълните на живота го застигат и че загива.

Зарко се усмихна:

– Всеки може да има мир, но се паникьосва и тревожи. Чувства се безнадеждно.

Зарко вдигна поглед нагоре и възторжено произнесе:

– Има неща, които Бог е дал и те са безспорно наши, но ще изпитаме радост и спокойствие, когато повярваме в истинската котва Исус. Само тогава ще имаме надежда, която е стабилна и сигурна.

През това Рождество, ако Христос не е , нека стане вашата единствена котва в живота ви!