Известният пианист Йосиф Хофман написал на Рахманинов възторжено писмо, където било написано:

„Скъпи мой премиер! Под „Премиер“ разбирам първи сред пианистите…“

Рахманинов веднага отговорил:

„Скъпи Хофман, има една такава история:

Някога в Париж имало много шивачи. Когато на един от тях му се отдало да отвори шивашко ателие на улица, където нямало нито един шивач, той написал на табелата си: „Най-добрия шивач в Париж“.

Друг шивач отворил своя ателие на същата улица и бил принуден да напише на табелата си: „Най-добрият шивач на света“.

Какво оставало на третия шивач, който дошъл на същата улица?

Той написал скромно:

„Най-добрият шивач на тази улица“.

Вашата скромност ви дава пълното право на тази титла: „Вие сте най-добрият на тази улица“.

На улицата е неприятно захладняло. Студът бавно прониква до костите по пътя за дома или работа.

Дъждът неусетно напоява обувките, слънцето скоро няма да се появи, а печката тепърва трябва да се запали.

Здравей есен!

Заедно с нея идва сезонната меланхолия и нестихващата депресия.

От есента ще ни спаси „топлата дреха + ароматния чай + мъркащата котка“.

Но и в такова време човек може да се почувства щастлив. Важното е да не престава да твори и да мечтае.

Обикновено се смята, че жителите на западните държави, освободени от съветската армия от фашистите, са неизказано радостни от спасението им от хитлеристите. Но такива ярки настроения не са царували навсякъде.

Според спомените на поета фронтовак Дейвид Самойлов, в източната част на Полша жителите гледали съветските войници с „предпазливост и полувраждебно“. При възможност се стараели да се обогатят от красноармейците.

Съветските жени не ходели сами на улиците на полските градове, за да не се натъкнат на неприятности.

В Унгария местното население много често нанасяло на съветските военнослужещи коварни удари в гръб.

Както си спомня ветеранът от Великата Отечествена война поетът Борис Слуцкий съветските пияните войници и офицери унгарските селяни ги отмъквали един по един и ги удавяли в силажните ями.

Веднъж Рубен Николаевич Симонов, режисьор в театъра и киното, решил да проведе възпитателна работа сред актьорите в театъра.

Преди репетиция, той събрал актьорите и започнал своя монолог:

– В последно време ви наблюдавам, наблюдавам …. И ето какво искам да ви кажа: Вие нищо не разбирате от живота! Ни-щич-ко! Вие трябва да пътувате в метрото, в тролейбусите, да ходите по улиците и да се запознавате с хората. Вие абсолютно не познавате живота! А трябва да го познавате! ….

Някой от актьорите ехидно прекъснал режисьора:

– Рубен Николаевич, извинете! Колко струва пътуването във метрото?

Цената на билета в метрото тогава била пет копейки.

– Как колко? – възмутил се Симонов – Рубла!

Руел да Коста от Бъкингамшир, Англия, обича паркур и успял да привлече към това вълнуващо занимание дъщеря си Джейда.

Веднъж момичето закъснявало за рождения ден на приятелката си. За да пристигне навреме бащата предложил на дъщеря си оригинален изход от положението.

Безстрашните Руел и Джейда, скачали, премятали се, правели различни трикове и тичали по улиците на града.

Тази разходка била повече от благополучна. Момичето успяло навреме да отиде на празника.