Понякога родителите се сблъскват с факта, че децата им имат някои особености, които затрудняват общението им с връстниците им. Майката и бащата трябва да се адаптират към особените нужди на детето. Често хората отстрани не осъзнават, колко е трудно това.

На синът на Антоанета Кирил му бяха поставили диагноза невербален аутизъм още, когато е бил на две години.. Майката бе забелязала, че хората рядко се съобразяват с нуждите на Кирил.

– Те не са длъжни, – казваше си тъжно Антоанета. – Аз съм тази, която трябва да прилагам големи усилия, за да може синът ми да живее пълноценен живот.

Кирил имаше проблем при общението с връстниците си, но когато стана на седем години, той имаше същите интереси, както и те. Обичаше да играе футбол, да плува и да гледа мултипликационни филми. Единствено не можеше да посещава детските партита, където имаше много шум и бе пренаселено от хора.

Веднъж Антоанета получи следната бележка от една друга майка:

„Тимотей седи на един чин с Кирил и той постоянно говори за него. Надявам се Кирил да дойде на празника. Ще има надуваеми замъци, балони и водни пистолети. Може би за Кирил ще бъде по-удобно да дойде по-рано, когато няма да има много хора. Бих искала да знам, ще можете ли да дойдете заедно с Кирил на празника. Надявам се, че децата ще се повеселят заедно“.

Когато Антоанета прочете бележката, тя се разплака. За първи път някой друг освен нея е взел под внимание особеностите на сина ѝ и иска да му достави удоволствие.

На такава покана не може да се откаже.

Лятото настъпи. Хората търсят прохладното море и почиват под сянката на чадъра.

Не всеки е готов за „тюленова почивка“.

Много хора с удоволствие комбинират развлечение в екстремна ситуация. За целта използват пързалки, които са доста страшнички.

Една от тях се намира на Бахамските острови и се нарича „Скок на вяра“. Отлично име  за подобна атракция, която може да изплаши, дори да доведе до рев, наперен любител на екстремни ситуации.

Пързалката започва от горната част на храма Атлантида, преминава през прозрачен тунел, които отива в лагуна пълна с акули.

Хейли  от Бангор, отпразнува 18-я си рожден ден сама.

На празникът на девойката никой не дошъл. И ще попитате: Защо?

Защото Хейли е аутист. Въпреки всичко сестра ѝ я описва като „удивителен човек“.

На рождения си ден Хейли седяла и чакала, кога ще дойдат приятелите ѝ. Тя искала да ги зарадва, да им достави удоволствие, но никой не дошъл и тя седяла сама.

Девойката сама изяла тортата, заливайки се в сълзи. Умът ѝ е на нивото на дете, но и такъв човек може да усети, кога е отхвърлен.

Може ли такива юноши да бъдат отхвърлени по този начин? Нима те не се нуждаят от малко радост, щастие и любов.

Ако видите човек подобен на Хейли, не го подминавайте с отвращение….

Доставите поне малко радост на такъв човек и ще се почувствате по-щастливи….

Тази година в групата за рисуване на 5-6 годишните бяха само 10 деца. Половината от тях бяха момчета. Това беше доста „весела“ група.

Имаше между тях едно момче на име Янко, което всяко второ занятие превръщаше в кошмар. Постоянно изпадаше в истерия, дърпаше за косите момичетата, разваляше работата си и унищожаваше тази на другите деца.

След всяко занятие го взимаше баба му. Елена Данаилова вечно се оплакваше от Янко на баба му.

– Днес заля рисунката на Катя, стъпи на листа на Явор, блъсна Станислав, …..

Янко навеждаше глава смирено надолу и тихо казваше:

– Ще се държа добре, обещавам! Само не ме отписвайте от групата.

Но това обещание действаше само до втората минута, а после … същото.

Янко рисуваше с удоволствие. Дори Данаилова признаваше, че се справя много по-добре от другите в това.

Но идваше момент, когато Янко решаваше:

– Тази линия е твърде крива. А червения цвят не е достатъчно червен…. Това на нищо не прилича. Изобщо не ми харесва ….. изобщо нищо не се получава.

Янко изхвърляше листа в кошчето и се опита да нарисува нова картина, но отново не успяваше.

След това със ярост се нахвърляше на рисунките на своите съседи. Започваше да разпръсква чуждите четки, замеряше момичетата с боички, …..

Колегите на Данаилова ѝ казваха:

– Защо го търпиш?

– Ако бях на твое място отдавна щях да го изгоня от групата.

– Той пречи на останалите деца.

Най-накрая Данаилова не издържа и позвъни на майката на Янко:

– Моля ви, елате приберете сина си, пречи на останалите деца да работят.

– Добре, идвам, – изненадващо за учителката се съгласи майката, – но при вас имаме още две заплатени занятия. Тях синът ми ще ги загуби.

Данаилова бе толкова ядосана, че бе готова да даде пари от собственото си портмоне, само и само да не вижда това момче на уроците си.

Все пак стигнаха до някакво компромисно решение:

– Добре, – каза Данаилова, – ще ви позвъня след една седмица и ще решим какво да правим.

След една седмица, учителката се бе вече успокоила. Тя започна по-трезво да разсъждава за ситуацията:

„От една страна той пречи на мен и другите деца, но той рисува много добре, над средното ниво за тази възраст, нищо че половината от времето го губи за други неща“.

Така учителката стигна до правилното решение и предложи на майката на Янко:

– Нека остане, но с едно условие, на занятието да присъства възрастен човек, който да го успокоява.

На следващото занятие дойде баба му. И това веднага даде резултат. Момчето се успокои, започна да рисува без да капризничи. Като награда, на бабата бе разрешено да чака Янко в коридора.

Веднъж дойде „да го наблюдава “ по-голямата му сестра Олга. Тя бе на около 18-20 години. Доста симпатична. Но лицето ѝ беше такова …. сякаш ѝ дължиш милион. Тогава учителката напълно разбра как се чувства Янко.

След първите три линии момчето разкъса листа си. Явно му бе тежко да рисува под такъв надзор. Когато Янко изпадна в истерия, момичето изобщо не успокои брат си, а стана и излезе от стаята.

След това Олга позвъни на майка си и ѝ каза:

– Янко е голям проклетник. Пак започна да крещи, да къса листовете си и да пречи на другите.

Родители обръщайте внимание на децата си. В крайна сметка, това което детето вижда, чувства и получава до петата си година, остава ярък отпечатък върху целия му живот.

Джес Пангкор е уличен музикант от Малайзия.

Този ден около него не се събраха много хора и той си каза:

– Защо да не попея днес за собствено удоволствие.

И изведнъж пред него се появиха няколко очарователни слушатели, четири тримесечни котета. Те бяха приседнали на задните си лапички и „подкрепяха“ музиканта.

Изглежда котетата отлично разбираха състоянието и чувствата на музиканта.

Те изслушаха песента до края, даже в един момент започнаха леко да се поклащат в такт с музиката.

Четири малки чаровни създания донесоха утеха и радост на Джес в този ден.