Студът яко хапеше, но Андрей си играеше навън в снега.

Дрехите му се намокриха и замръзнаха. Краката и ръцете му изтръпнаха от студа, но той не обръщаше внимание, играта го бе завладяла.

По едно време се усети и изтича у дома.

Майка му премахна замръзналите пластове по него. Уви го в топло одеяло и го постави до печката, като му подаде чаша с горещ шоколад.

– Толкова е хубаво, – възкликна Андрей. – Истински комфорт.

– Какво според теб означава думата комфорт? – попита го майка му.

– Удобство, – Андрей изстреля първото, която му хрумна.

– Не съвсем, – поклати глава майка му.

– А какво още? – попита нетърпеливо Андрей.

– Думата комфорт означава „да дадеш сила или издръжливост“ или „да успокоиш по време на страдание или стрес“.

– Интересно, не знаех, – каза замислено Андрей.

– Запомни, – започна да го наставлява майка му, – Бог може да бъде твоята утеха в студеното и хапливо време на живота. Божията любов, изпратена чрез обещанията Му, е покривало от надежда. Подобно на топъл юрган, има парче от Божието Слово, в което можеш да увиеш сърцето си, когато днешните ветрове станат много студени.

– Не е ли чудесно, – плесна с ръце Андрей. – Божията светлина ме заобикаля. Божията любов ме обгръща. Божията сила ме пази. Божието присъствие бди над мен. Където и да съм, Бог е с мен.

Пламен нахлу в стаята разгорещен.

– Умирам от глад, – развика се той.

– Способен ли си сега да мислиш трезво? – попита го майка му.

– Искам да ям, – изкрещя Пламен. – Разбираш ли?!

– Същият си като Исав, който продаде първородството за една паница леща, а това щеше да му донесе много благословения в бъдеще: наследство, власт, почит, – побутна го майка му с ръка.

– Глупости, – намръщи се Пламен. – Такова нещо не бих продал дори за един дюнер.

– А за удобство, слава, радост, любов…? – майка му повдигна въпросително вежди.

– Аз не съм Исав, – тропна с ръка по масата Пламен. – Какъв е смисълът за бъдещето, когато аз сега съм гладен?

Майка му продължи:

– Дори не е нужна голяма размяна. Това става постепенно и неусетно с множество малки компромиси, но тези моментни наслади и желания в твоя живот днес, могат да те отдалечат от Бога и да ограбят вечната стойност на Неговите обещания.

Пламен само изпухтя и каза:

– Сложи ми да ям, моля те.

В малък град намиращ се далече от столицата живееше жена, която бе пълна загадка за всички. Наричаха я Матилда. Тя не бе красива. Бе леко закръглена. Обличаше се дори малко старомодно.

В нея нямаше нищо необичайно. Не демонстрираше никакви особени достойнства и въпреки всичко мъжът ѝ я обожаваше.

Ключът на тази загадка бе много прост.

Нека посетим този тих дом, изпълнен с много топлота и любов.

Беше вечер. Матилда приготвяше вечерята. Скоро мъжът ѝ щеше да се върне от работа.

През деня там, където работеше съпругът ѝ, на тази дата раздаваха заплатите. Когато Огнян се прибра, той отиде в кухнята, целуна Матилда и ѝ даде получените пари.

Тя прекъсна веднага работата си, обърна се към него и нежно каза:

– Знам колко много труд си положил, за да спечелиш тези пари. Благодаря ти за това, че в семейството ни имаме всички удобства. На мен не ми се налага да ходя на работа. Благодарение на теб оставам в дома ни, за да се грижа за семейството.

О, не ококорвайте очи от изненада! Това съвсем не бе всичко, което Матилда направи същата вечер.

Тя отиде в стаята, където играеха децата и им каза:

– Моля ви оставете играчките си за малко и станете!

Децата послушаха майка си и впериха покорно поглед в нея.

– Вижте, – каза Матилда, като държеше заплатата на съпруга си в ръка. – Вашият баща много е работил, за да спечели тези пари. Сега на Ана можем да купим нова рокля, а на Иван велосипед.

Огнян слушаше, а лицето му сияеше от удоволствие. Съпругата му не само го ценеше, но учеше и децата му да уважават труда му. За това в неговите очи, Матилда бе най-прекрасната жена.

Тази обикновена жена знаеше как да почита мъжа си, за това тя беше много скъпа и ценна за него.

Лежаха си там два пътя. На кръстопътя стоеше пътен указател, който с големите си дървени ръце сочеше към всеки от тях. Единият бе широк и просторен, гладък и вдъхващ доверие, а другият бе тесен, каменист и трудно проходим.

Един ден широкият път каза на тесният:

– Ти си съвсем запустял. Върху теб има само остри камъни и дупки. Целият си обрасъл в трънаци. Тези, които биха тръгнали по теб биха се уморили и навярно ще умрат от глад.

Тесният път мълчеше, той нищо не отговори на присмехулника.

– Виж, аз съм красив и гладък, – продължи самодоволно широкият път. – Край мен има кафенета ресторанти и къщи със всякакви удобства. Просто живей и се весели!

– Съдейки по думите ти, – изненадано промълви тесният път, – край теб се живее много добре!?

– Повече от добре, – възторжено откликна широкия път, – но …

– Защо замълча? Нещо не е наред ли? – попита разтревожено тесния път.

– Да, – дълбоко въздъхна широкия път. – В края ми се намира пропаст бездънна, мрачна и черна. Просто не мога да ти я опиша.

– Навярно много хора не подозират това? – съчувствено попита тесният път.

– Тези, които знаят, само свиват рамене и махат безразлично с ръка, – с мъка отвърна широкият път.

– Вижда се, че не знаят цялата истина, – тъжно каза тесният път.

– Нагледал съм се на тази пропаст и се страхувам да попадна в нея, – тъжно констатира широкият път. – Мисля си, че тази злокобна и гибелна тъмнина не ще пусне никой навеки.

Двата пътя замълчаха.

– А как е при теб? – попита след време широкият път.

– Трудно, – въздъхна на свой ред тесният път. – Този, който тръгне по мен съвсем няма да му е леко. Но в края ми се издига планина и тези, които се изкачат на нея ще бъдат радостни и щастливи. Толкова ми се иска и аз да бъда там. Вярвам, че това ще бъде вечно.

А на кръстопътя бе застанал един човек. Той чу разговора на двата пътя. Предстоеше му да избере, кой от двата пътя да хване.

Какъв ли ще бъде изборът му? Дано да е тесният!

Снегът бавно се стелеше по земята, а всичко наоколо тънеше в тишина. Безброй звезди искряха на небето.

В малкото село сгушило се в диплите на планината издайнически си проправяха път нагоре димни къдели, които сочеха, че тук има работливи стопани, греещи се край запалените в къщи печки.

Дядо Живко и внука му Милен се грееха край камината и тихо разговаряха.

– Търсенето на истината не е почасова работа, – каза старецът. – За да я откриеш ти трябва всичко, с което разполагаш.

– Как всичко? Колко пъти в детската градина, а и сега в училище са ми казвали: „Това е истината“. И аз съм я възприемал веднага.

– Мъдреците от изток, които пристигнаха в Ерусалим, ни учат точно на това, – каза дядо Живко. – Те са изминали дълъг път, за да намерят Истината.

– Истината? – поклати глава учудено Милен. – Че каква е тази толкова важна истина?

– Исус се е родил във Витлеем, – започна разказа си старецът. – Малко селище, което се е намирало на 10 км от Ерусалим. По онова време Ерусалим е бил духовният център на света. Всеки един от главните религиозни лидери е бил в него, но никой от тях не е търсел Исус. Само хора от много далече, мъдреци от напълно различна култура, са дошли да Го видят.

– Исус ли е истината, която са търсели? – попита внукът.

– Правилно каза, – старецът потупа с ръка рамото на Милен. – Исус е пътя, истината и живота.

– Дядо, но тогава всички останали са пренебрегнали нещо много важно!

– Така е, – съгласи се дядо Живко. – Цар Ирод е пропуснал бебето Исус. Същото са направили и търговците, които са минавали от там. Ти също би могъл да пропуснеш Исус, дори и да стои пред теб, ако не Го търсиш.

– Но мъдреците са Го дирили.

– Те са пътували четири-пет месеца сред палещата горещина на пустинята, за да намерят Исус. Били са готови да направят всичко, което е необходимо, за да Го открият.

– Това е било много мъдро от тяхна страна, – подчерта Милен.

– Така и ние трябва да правим, – усмихна се дядо Живко. – Необходимо е да загърбим всичко, което имаме, за да Му се поклоним.

– Когато имаш правилните подбуди да търсиш Исус, – възкликна възторжено Милен, – нима ще ни спрат удобствата или примамливите прищявки и влечения?!

Дядо Живко присви очи и изпитателно погледна внука си, след което го попита:

– Ти какво би загърбил, за да се поклониш на Исус?

Слаба червенина се разля по лицето на момчето. Милен наведе глава и забоде погледът си в пода.

– Би ли се отказал от компютърните си игри или да чатиш с приятелите си? Ще можеш ли поне един ден да не сърфираш с компютъра си из любимите си сайтове? ….

– Ще го направя, – закани се Милен.

– Заслужава си,  – каза насърчително дядо Живко.