Той вървеше по улицата и тихо плачеше. Крастав, с едно ухо и възпалена лапа. Вдигнал опашка с нещастни очи, а в тях перли от нестихващи сълзи.

Никой не го забелязваше, а ако някой му обърнеше внимание, му изръмжаваше или крещеше нещо срещу него. Случваше се да получи и удар с пръчка. Горкият едва смогваше да я избегне, ако успееше да се мушне някъде.

Тъжно си мислеше:
– Аз съм толкова грозен. Кой ще се смили над мен и ще ме вземе да живея при него.

Така вървеше по края на пътя, когато пред себе си видя крака. Две огромни крайника обути в големи ботуши. Уплашен затвори очи, очаквайки края си.

Човекът се наведе към него и му каза нежно:

– Какъв красавец само! А ухото къде е?! Ще дойдеш с мен приятел, бих се радвал на твоето присъствие. Дворец и прекалени удобства не ти обещавам, но виж мляко и наденичка мога да ти дам.

Човекът протегна ръка и взе в дланите си малката мръсна топка от косми. Изведнъж изненадно погледна към небето:

– Нима дъжд заваля?

Не, котето бе заплакало в ръцете му…

Отиването в зоологическата градина може да се възприеме по различни начини.

Понякога животните там са апатични, друг път се движеха насам натам без да се интересуват от наблюдаващите ги посетители, но се случваше и да си взаимодействат с тях.

Повече от всичко на Мария ѝ харесваше да ходи в зоологическата градина. Това бе една възможност да види по-отблизо животните, за които слушаше в приказките, които баба ѝ разказваше.

Възхищението на Мария от дивите зверове нямаше граници. Тя дълго наблюдаваше едно или друго животно.
Но кой може да предвиди реакцията на тези пленници, далече от естествената им среда?! Всичко това зависеше от темперамента, броя дни, в които са били в плен, дори и от вида на самото животно.

Като правило животните в зоологическата градина са докачливи или покорни. Понякога сядаха или лягаха върху лапите си. Но когато инстинкта вземеше връх, тогава ставаше опасно.

Така се случи и този ден. Слънцето грееше, макар и не толкова силно, както през лятото. Мария отново бе дошла с баща си в зоологическата градина.

Днес погледът ѝ бе привлечен от лъва. Тя дълго го наблюдаваше. От него я отделяше дебело солидно стъкло.

Изведнъж Мимето доближи устни до стъклото.

– Какво правиш? – извика ужасен баща ѝ.

Звярът рязко скочи и започна да барабани по стъклото с големите си лапи. Силните му удари разтърсиха солидната преграда.

– Само исках да го целуна, – каза Мария, а очите ѝ искряха от радост.

Може би лъвът поиска малко да поиграе с малката посетителка. Със скока си звярът навярно демонстрираше веселото си настроение.

Но напълно възможно бе, да желае да изгони „натрапилата“ му се наблюдателка, колкото се може по-далече от неговите сегашни „владение“.

Бащата на Мария, след като видя реакцията на лъва, дръпна бързо дъщеря си и я прегърна. Впи поглед в отворилата се челюст на звяра и зачака.

Но Мария гледаше съвсем безстрашно лъва, тя изобщо не се изплаши.

Хубавото бе , че между момичето и лъва имаше стъклена преграда, иначе последствията можеха да се окажат плачевни.

Ужасно земетресение разтърси земята. То разруши италианския град Пескара дел Тронто. Той се намира на 150 километра от Рим.

Спасители и пожарникари се бореха ден и нощ, за да извадят хората, погребани живи под развалините.
Там под руините откриха четиригодишно момиченце, която по чудо бе оцеляло.

Когато успяха да извадят детето напълно, те замряха.

– Ето защо е останало живо, – каза потресен от гледката един от мъжете.

– Какво геройство, – промълви друг до него, – сестра му го е защитила с тялото си.

– О, това е Джулия, тя много обичаше малката си сестра. Навярно, когато къщата е започнала да пука и стените да се срутват, тя е прегърнала малката и я е прикрила с тялото си, – предположи един от спасителите, който познаваше цялото им семейство.

– Да, тя е поела цялата тежест на удара, – с насълзени очи каза една жена. – Вижте, малката се е изплашила много, но поне е останала жива.

Постъпката на Джулия бе поразила всички, узнали случилото се.

Погребаха я като героиня с много цветя, сладки и писма.

Един от мъжете, който бе помагал при изваждането на двете сестри бе написал на вече мъртвата Джулия:

„Здравей, Джулия!

Помагах да те извадят от развалините. Прости ни, че дойдохме толкова късно, ти вече не дишаше. Бих искал да знаеш, че направихме всичко възможно да те спасим.

Сега, когато се върна в къщи ще знам, че от небето ни гледа ангел. През нощта ти ще бъдеш за нас като сияеща звезда на там горе.

Сбогом, Джулия. Съжалявам, че не можахме да се срещнем. Обичаме те“.

Например, известният физиолог И.П. Павлов наблюдава пациент, който проспал в летаргия 20 години – 1898-1918 г.

Неговото сърце биело със скорост три удара в минута и правел едно-две вдишвания в минута.

Ето ви и друг случай.

През 2005 г. лекаря, който извършил аутопсията в моргата в Брашов преживял ужасен шок.

Изведнъж му се сторило, че един от труповете се движи.

Той се приближил по-близо и се наклонил към тялото и ….. мъртвецът го повалил с нокаутиращ удар по главата.

Бързо и своевременно  можем да съберем реколтата, ако имаме голямо количество техника, добро снабдяване със запасни части, горивни и смазочни материали и обезателно наличие на добро и без дъжд време. Всичко това едновременно не се случва.

Учените от Воронеж са измислили какво да правят в такава печална ситуация. Те предлагат класовете да се обработят с ПВА лепило. Това предотвратява падането на зърната от класовете и намалява загубите на зърно.

Всичко това трябва да се направи, когато класовете влязат във фаза „восъчна зрялост“ – зърното е почти узряло, но все още не се рони.

Откъде да се вземе допълнителна техника и гориво за тази процедура, ако и двете не достигат, не е ясно.

Разбира се, трябва да се погрижим да отлепим зърната.

Изобретателите казват, че „за унищожаването на лепилото зърната трябва да бъдат подложени на силните удари вършеещите барабани в комбайните.

Колкото и странно да звучи всичко по-горе, за това е получен патент.