Наско и Михаела се занимаваха предимно с добитък. Отглеждаха животни и ги продаваха на пазара. С тях живееха възрастните родители на Наско и единствената им дъщеря Ралица.

Те бяха трудолюбиви хора. Грижеха се усърдно за животните, за това техните питомци привличаха погледите на купувачите на пазара. Бяха честни и самоотвержни люде.

Но веднъж им се случи беда. Ралица, единственото им дете вдигна температура. Легна на легло. Треска я залюля и тя от време на време губеше съзнание.

Михаела бе много разтревожена за дъщеря си:

– Трябва да я заведем на лекар. Виж, – казваше тя на мъжа си, – детето цялото изгаря.

– Не можем да си го позволим, – каза Наско, – скоро ще има пазар.

– Ако ни сложат някоя карантина, няма да можем да продаваме животни, – подкрепи го баща му.

– Но детето е зле, – обади се свекървата.

– Колко пъти и ти и аз сме настивали и пак сме ставали, – каза свекърът, – ще се оправи.

– Ами ако не се оправи? – извика Михаела.

– Добре де, – неохотно се съгласи свекърът, – след пазара ако не е добре ще я заведем на лекар, но няма да позволя някакви болежки да попречат на търговията ми.

До пазара оставаха още четири дни. Положението на Ралица не се подобряваше. Тя престана да се храни и от ден на ден се топеше пред очите на родителите си, баба си и дядо си.

Вечерта преди пазара, Ралица загуби съзнание и не дойде вече на себе си.

– Няма ли да я заведем на лекар? – попита измъчено Михаела.

– Състоянието ѝ наистина се е влошили, – разтревожи се сериозно Наско.

– Ще ѝ мине, – опита се да го успокои баща му.

– Но тя е така вече втори ден, – каза Михаела.

Наско грабна дъщеря си на ръце и без да слуша повече увещанията на баща си, изтича при лекарят.

– Защо си я държал до сега? Съсипал си детето, – скара му се лекарят.  – Нищо не мога да направя. Късно е вече.

Тези думи смразиха сърцата на двамата родители.

Ралица лежеше безмълвно в ръцете на майка си, докато нацяло притихна.

Съзерцателен вик, разтърси нощта. Безпомощната майка ридаеше над изстиналото тяло на дъщеря си.

Есента си отиваше. Слънчевите лъчи бързаха да дарят деня с поне малко топлина. Скоро щеше да застудее и снегът със своята бяла пелерина щеше да покрие всичко.

Велко се разболя и сега вардеше кревата. От болестта или това, че не можеше да се движи и да играе с другите деца, момчето залиня и нищо не искаше да яде.

Майка му Зорка много се тревожеше за сина си. Тя повика лекарят още, когато Велко не бе отпаднал на цяло. След прегледа, тя попита:

– Докторе, какво му е? Нищо не иска да яде и от ден на ден слабее.

– Ще се оправи, – усмихна се окуражаващо лекарят. – Купете му малко грозде.

– Но къде по това време да намеря грозде? – попита притеснено Зорка. – Дори и да го поръчаме от там, където все още го има, докато дойде, няма да може да се яде.

– Грозде има в царската градина, – уточни докторът.

Бедната жена взе малкото пари, които имаше и отиде до царския дворец.

Там стражите я спряха:

– Къде си тръгнала, жено? Тук не може да се влиза така.

– Дете ми е болно…..

– Махай се от тук! Това е царския дворец, а не болница, – прекъсна я грубо един от стражите.

– Но, моля ви…

– Отивай си, докато не ти се е случило нещо лошо, – заплашиха я стражите, без да я изслушат.

Царската дъщеря Мария чу гълчавата и отиде да види какво става. Тя видя бедната жена, която стражите гонеха от вратата.

– Стойте! – извика Мария. – Какво иска тази жена.

– Дъще, – падна на колена жената пред девойката, – синът ми е болен. Лекарят ми каза да му купя грозде. Каза ми че такова има само в царския дворец. Ето нося всичките си пари…

– Бедничката ми, ти си се объркала. Моят баща е цар, а не търговец.

Зорка трепна. Последната надежда, да помогне на сина си да оздравее, угасна в нея.

– Царят не продава грозде, той може само да ти го подари, – продължи девойката.

След това тя отведе жената в царската градина и от там и откъсна няколко грозда. Подаде ѝ ги и каза:

– Занеси ги на сина си! И нека той оздравее по-скоро.

Не трябва да превръщаме Господния дом в място за търговия. Нашият Цар не е търговец. От Него нищо не можеш да си купиш, защото Той ти дава всичко даром.

Веднъж млада двойка донесла на отец Серафим хиляда лева. Това били много пари за тогава.

Серафим не ги взел, а благословил младата двойка и казал:

– Парите дайте на първият срещнат, докато отивате към гарата.

По пътя двамата млади срещнали един пиян човек.

Младата жена била объркана и казала на съпруга си:

– Какво да правим?

Младият мъж съвсем невъзмутимо отговорил:

– Ще постъпим така, както ни посъветва свещеника.

Когато дали парите на непознатия, той изведнъж изтрезнял:

– Милички, как мога да ви се отблагодаря! Вие ме спасихте от смърт!

Оказало се, че този нещастен човек е работил в търговията и при него се е появил недостиг точно от хиляда лева.

Той нямал пари в къщи, за да ги върне, очаквал го затвор.

Изпаднал в отчаяние и решил да сложи край на живота си.

За кураж, се напил …

Маслобойната вече работеше. Братята Георги и Драгой печелеха добре и спечеленото го внасяха в банката. По съвета на Хари те бяха изкупили акции от банката. Така освен индустриалци , станаха и финансисти.

А банката участваше в търговията на зърно, тютюн и други селскостопански култури. Тя чрез министър Николов се бе обвързала с военното интендантство, за това се намесваше в закупуването и на оръжие.

След вършитба Георги натовари пшеницата на каруцата си и я закара на месната кооперация, която беше започнала да изкупува излишъци от селяните, но на цена по-добра, отколкото даваха търговците в града.

След като получи парите си, Георги мина край Търговската гимназия. По това време учениците бяха в междучасие и се гонеха из двора на училището.

Георги се спря и се загледа в гимназистите.

– Радват ли окото ти, – сепна го мъжки глас зад него.

Георги се обърна. Зад него стоеше възрастен мъж с бастун, поизносена шапка, шаячно сетре и панталони със странна кройка. Непознатият  го гледаше с любопитство.

Докато Георги се чудеше какво да отговори, възрастният мъж повдигна бастунчето си , посочи гимназията и попита:

– Дете ли имаш тук?

– Бих искал да имам, – отговори Георги и въздъхна дълбоко.

– Тук се учат млади овчари, как да пасат парите, – намигна странния старец, – как да ги доят и стрижат. Парата е като овцата. Ако се грижиш добре за нея, добре ти се отплаща.

Георги си тръгна. Той пресметна колко капитал имаше вече в банката и със самочувствие на забогатял човек се размисли върху казаното му от възрастния човек с бастуна.

– Да, в тая кошара още тази есен ще вкарам сина си, – каза си Георги. – Парите на семейството ни искат грижлив „овчар“.

Докато Георги пътуваше към селото си, все му се струваше, че колелетата на каруцата и случайно прелетялата птица сякаш му нашепваха един и същи рефрен: „Парица, царица“.

Бай Петър беше едър мъж. Той имаше голям и хубав магазин с много стоки.

Веднъж Минчо го попита:

– Когато започна търговията беше ли вярващ?

– Бях, – каза Петър. – Тогава започнах търговията с молитва. Бях предал сърцето си на Бог и Му казах: „Господи, искам да започна, но не искам да правя нещо, което Ти не одобряваш. Искам в работата си да бъда напълно честен“.

– Тази молитва имаше ли отговор веднага? – полюбопитствува Минчо.

– Първоначално магазинчето ми бе много малко. нямах много стоки, а и клиентите ми не бяха много. Изкарвах колкото да закърпя положението.

Минчо го слушаше с интерес, той очакваше с нетърпение да чуе, как Бог се е намесил  в работата на бай Петър.

– Един ден в магазина ми влезе непознат човек, – продължи разказа си магазинерът. – Изглеждаше интелигентен. Купи нещо съвсем малко и си тръгна. По едно време погледнах на пода и видях там един портфейл. Когато го отворих в него намерих много банкноти.

– Поиска ли ти се да ги вземеш за себе си? – попита Минчо.

– Дори и през ум не ми е минавало, – поклати глава бай Петър.

– Този човек върна ли се да си търси портфейла? – заинтересовано попита Минчо.

– След около половин час дойде същия човек, – каза магазинерът.- Той беше много притеснен.

Тогава бай Петър беше го попитал:

– Какво има?

– Парите, парите …, – объркано бе започнал да обяснява човека. – Парите си изгубих някъде…

– Това ли търсиш? – Петър беше му показал портфейла, който беше намерил на пода.

– Ето вземи малко от тези банкноти, като награда, – бе предложил радостно човекът.

– Не мога да ги взема. Пари, които не са спечелени с труд, те не са благословени.

– Добре, тогава ще ти се отплатя по-друг начин.

– Ама и ти си един човек, – зачуди му се Минчо. – Човекът ти дава пари от благодарност, а ти ….. И как ти се отблагодари?

– Чух от Васил, – каза Петър, – че тръгнал от къща на къща, разказвал им какво съм направил, а после ги съветвал: „Само при него да пазарувате. Той е много честен човек“. И от тогава тръгна всичко …