Вълненията в Румелия се засилиха и започнаха да вземат все по-застрашителни размери.

Правителството на Народната партия не бе посветено в плановете на революционния комитета, но усещаше постепенната промяна на общественото настроение. Тъй като бе предупредено от Високата порта, то взе някои мерки за да ограничи съединиското движение.

Главният секретар на областта Н. Начов издаде окръжно до префектите. В Него се казваше:

„Забранява се на чиновниците да участват в политически борби….“

Кръстевич се отказа от обиколката на областта и на 1 септември пристигна в Пловдив.
И на 3 септември свика частния съвет.

– Събрах ви, за да обсъдим положението на областта, – каза строго Кръстевич. – Трябва да се установи строг контрол върху печата и да се наказват всички противодържавни агитации.

– Това едва ли ще помогне, – плахо се обади някой от присъстващите, – закъсняваме, назряват събития, които не бихме могли да контролираме.

Въпреки, че бе прав му изшъткаха и тръгнаха да изпълняват поставените задачи. Те знаеха, че Захари Стоянов не млъква във вестника си.

– Ето от него трябва да започнем, – обади се слаб мъж изразил гласно мислите на останалите.

На 2 септември З. Стоянов, П. Зографски, Ив. Стоянович и капитан К. Паница заминаха за провинцията да агитират народа.

В същия ден в Панагюрище настана вълнение, което постави началото на въстанието за Съединението.

По примера на Априлското въстание трима младежи излязоха на главната улица с развято знаме и след няколко изстрела обявиха:

– Долу Румелия! Да живее Съединението!

Властите ги арестуваха, но това предизвика народното негодувание. Около две хиляди мъже и жени обсадиха околийското управление, освободиха арестуваните и взеха знамето.

Всички излязоха на улицата и започнаха да викат:

– Да живее Съединението!

От Пазарджик бе изпратена жандармерийска рота да възстанови реда.

Новината за случващото се в Панагюрище застигна З. Стоянов в Пазарджик. Сърцето му се изпълни с радост, но и с тревога:

– Това ранно предизвестяване, дали няма да обърка пак нещата? Но щом се е почнало трябва със всички сили да се подкрепи, – каза си Захари.

След това седна и бързо почна да пише, въодушевено:

„В Панагюрище, главния лагер на Бенковски, мястото, гдето прогърмяха най-напред черешовите топове, вчера на 2-ри са извикали: „Долу Румелия!“. Гърмежът на 40 пушки поздрави тия високо патриотични думи… Камбаните бият! Живейте, панагюрци! Костите на Бенковски, на Волов, на Икономов и другите тържествуват“.

Захари се изправи, усмихна се и веднага изпрати написаното във вестник „Борба“.

Вълнението в Панагюрище и раздвижването на властите ускори провъзгласяването на Съединението. Един от офицерите, които се бяха включили в комитета изрази мнението на останалите военни:

– Моментът е подходящ, защото войските са свикани на маневри.

На 3 септември революционни комитет все окончателно решение:

– Акцията в Пловдив трябва да се извърши на 5 срещу 6 септември. Майор Д. Николаев е необходимо да обгради конака с войска и въстаническите чети от Голямо Конаре. Чирпан и Станимака.

С бързи писма поручик В. Стефов нареди:

– Местните комитети да вдигнат народа на 5 септември.

На 4 септември З.Стоянов и П. Зографски бяха арестувани и отведени в Пазарджик. Главният секретар Н. Начов нареди:

– Изгонете ги веднага от областта, за да не размиряват населението.

Но пазарджишкият префект не можа да изпълни тази заповед. Бивши опълченци бяха образували отряд, който се насочи към префектурата. Пред опасността от безредици и сблъсквания префектът отстъпи:

– Добре, ще ги пусна веднага.

Още същата нощ З. Стоянов тайно се завърна в Пловдив. На 5 септември той написа прокламацията на Съединението:

„Братя! Часът за нашето Съединение удари! ….Вие се задължавате в името на отечеството ни, в славата и величието на България да се притечете на помощ и да подпомогнете святото дело“.

По същото време в отделни градове и села комитетите вдигнаха народа в името на съединението.
Успешно се проведе акцията и в село Голямо Конаре. На 4 септември пристигна в селото пловдивския префект Петър Димитров, изпратен от правителството да спре откритите съединиски демонстрации, но неговото появяване не попречи на въстаниците да обявят Съединението, Към тях се бе присъединила и местната власт.

На 5 септември начело с Чардафон Велики голямоконарци арестуваха префекта и провъзгласиха Съединението. В Голямо Конаре се събраха въстаници и от околните села. Сформираха се два отряда.
По- късно голямоконарския отряд спря край Пловдив, за да получи нареждане от майор Д. Николаев.

На въстание се вдигнаха от Чирпан и Станимака. И техните отреди се насочиха към Пловдив.

При село Калфата, днешното село Съединение Старозагорско, чирпанският отряд бе настигнат от войскова част. Завърза се престрелка. Загинаха петима от четниците, няколко бяха пленени, а останалите се разпръснаха. Това бе единственото стълкновение между въстаналия народ и войската.

През нощта на 5 срещу 6 септември Пловдив бе необичайно притихнал. По калдъръмените улици се чуваха само стъпките на патрулиращите войници.. В затъмнените къщи чакаха уговорения сигнал. Край града се събираха въстанически отряди.

Към 4 часа майор Д, Николаев поведе войската. За кратко време резиденцията на главният управител бе обкръжена и към войниците се присъединиха въстаническите отряди.

Тревожният звън на камбаните на църквите „Св. Георги“ и „Св. Богородица“ известиха началото на въстанието.

И докато разбудените граждани се стичаха към конака Г. Кръстевич бе арестуван.

– Вие сте свален и трябва да напуснете страната, – му каза З. Стоянов от името на революционни комитет.

В ранната утрин на 6 септември цели град бе на крак. На площада пред конака се събираха граждани.

Провъзгласяването на Съединението в Пловдив и другите градове на Южна България стана без особени трудности, защото нямаше българин, който да е против това дело.

Това бе една от „най- лесните революции, защото тя отдавна бе извършена в душите“.

Бог много добре знае как да разбие на пух и прах плановете ни, които ние си ги правим, без да търсим волята Му. Ако постъпваме така, ще отидем там, където Бог не ни е изпратил и изведнъж ще си спомним, че сме избирали маршрута без Него.

Когато изграждаме плановете си, ако се интересуваме какво Бог ще каже за тях, можем напълно да се избавим от евентуални тревоги и вълнения.

В „духовните“ дела ние оказваме на Бога почит и уважение. Ако ни се струва, че при Бога трябва да пристъпваме в „неделно“ настроение, ние никога няма да дойдем близко до Него.

Отивайте при Бога такива ,каквито сте. Не градете планове, в които има зло. „Любовта… не мисли зло“. Тя знае, че злото съществува, но не го приема при вземането на решения.

Не си изграждайте планове за черни дни. Ако вярвате в Исус Христос, вие няма да правите запаси за черни дни.

Всеки ден си напомняйте, че когато правите планове, на първо място трябва да се съобразите с мнението на Бога.

Елена имаше изключителна дарба. Тя пееше толкова хубаво, че докосваше с песните сърцата на хората. Обичаше Бога с цялото си сърце и Го прославяше с изпълненията си.

Канеха я на много места, но тя не се съгласяваше навсякъде да пее. Имаше си принципи, с които се съобразяваше. Внимаваше, на кого точно ще послужи с песните си.

Една сутрин Елена се успа. Усети тревога в сърцето си. Тя бързо скочи от кревата и започна да се облича.

Изведнъж забеляза, че срещу нея стои млад и много красив мъж. Той ѝ се усмихваше.

– Как влязохте тук? – смутено попита Елена.

– Не се страхувайте от мен! – каза младият мъж. – Аз ви желая доброто.

– Кой сте вие и какво правите в стаята ми?

– Чувал съм гласа ви неведнъж, – каза съвсем невъзмутимо младежът. – Имате прекрасен глас ….., но защо все ме избягвате? Защо не желаете да общувате с мен.

– Кой сте вие? Дори не ви познавам, – нервно реагира Елена.

– Аз мога да ви дам толкова много, – усмихна се съблазнително младия човек. – Та вие дори не знаете какво мога…

– Не ви познавам, – вече по-спокойно каза Елена.

– Погледнете в огледалото и вижте какво мога да направя за вас, – предложи ѝ красивият младеж.

Елена извъртя главата си и погледна в огледалото.

Първоначално се видя каква ще бъде след десетина години. Образа и се менеше и тя стана грохнала старица. След това изведнъж се подмлади. Бръчките и леко приведената ѝ фигура изчезнаха. Тя бе  вече възрастна, но изглеждаше млада и хубава.

– Мога да те запазя вечно млада и така хубава, както си сега, – предложи ѝ младият човек. – Само не ме отблъсквай и не бягай от мен. Богатствата на този свят ще бъдат в краката ти. Ще имаш всичко, което си пожелаеш…..

– О, аз те познавам, – извика Елена,. – Ти си дяволът, изкусителят на човешката душа. Чуй ме внимателно, лъжецо, аз служа само на Бога и Нему се покланям.

Изведнъж образа на красивият младеж се разми и изчезна от стаята. Елена усети мир в сърцето си и запя от радост……

Наскоро Петров нае дърводелец, който да ремонтира вратите, прозорците и всяка мебел, която съдържаше дърво на вилата му.

Първият работен ден на Илия, така се наричаше дърводелецът, не тръгна много добре. Спука му се гума. Счупи се електрическия му трион, а старият му пикап изобщо не поискаше да тръгне.

Петров му предложи:

– Ще те откарам до вас.

Илия само кимна с глава. През целия път дърводелецът не каза нищо. Седеше вглъбен и дълбоко умислен.

„Явно неуспехите днес, яко са го разтърсили,  – каза си Петров“.

Когато пристигнаха, Илия покани Петров на гости.

Двамата тръгнаха към уютен двуетажен дом, но преди това минаха през добре поддържана градина.

Изведнъж дърводелецът се спря пред малко дръвче и погали с ръце клоните му. Внезапно той се преобрази. Изобщо не приличаше на умисления и изпълнен с тревоги мъж, какъвто беше преди минути.

Илия тръгна към дома си усмихнат, радостно приветства семейството си. Прегърна децата си и целуна съпругата си.

По-късно, когато Илия изпращаше Петров и минаха отново край малкото дръвче, гостът не се стърпя и попита:

– Какво направи с това дърво, преди да се отправиш към дома си?

– Това дърво наричам „дървото на проблемите“, – започна да обяснява Илия. – На работата ми често възникват неприятности, но аз не мога да ги занеса в дома си, където спокойно живеят жена ми и децата ми. Затова, когато си дойда, мислено окачвам върху това дърво проблемите си и се прибирам у дома,  а сутрин отново ги забирам със мене на работата си.

Петров го изгледа изненадано, всичко това му се струваше доста странно.

– Може да ви изглежда забавно и налудничаво, – каза Илия, – но сутрин, когато стигна до дървото, проблемите на него се оказват много по-малко, в сравнение с тези, които съм оставил вечерта.

„Всеки се сблъсква с проблеми, – помисли си Петров, – но не трябва да им позволяваме да пречат на живота ни в семейството. Илия чудесно го е измислил, не е лошо и аз да пробвам“.

Всичко ще премине и проблемите и тъгата, но главното е да не подивеем и да се отчуждим. Да не се удавим в собствените си грижи и тревоги, в предателства, загуби и банкноти.

Ние така бързаме да устроим живота си, сякаш най-малко седем живота ще изживеем.

Притичваме покрай щастието, преследвайки нещо, което не заслужава внимание. Колко жалко. Дори да живеем, както трябва, пак не успяваме.

Небето често ни прави намеци. Отваря ни врата, сваля ни маските, за да ни покаже пътя, искайки да станем по-мъдри и в сърцата си да възпитаме човечност .

А ние тичаме, въртим се в кръг, обикаляйки в някакъв банален график – дом, семейство, работа…..

А къде е любовта? Разходки с прегръдки, а душата ни остава неудовлетворена и празна. Тя иска, както преди да бъде крепена макар и от малка надежда, че е обичана. Душата ни е жива и иска да вярва в това ….

Трябва да спрем да бързаме и тичаме нанякъде, ….. за да забележим около нас искрените лица на хората …

Всичко ще премине … Слънцето ще продължава да свети и грее, но най-важното е, че сме станали по-мъдри …